Любен Дилов
Парадоксът на огледалото (20)

2.

С Епифан Пефин обаче хумористът не успя да се справи така бързо. Заводският директор беше разстроен — какво му стана на тоя симпатичен професор? Нищо му няма, получава от време на време малки пристъпи. На великите хора това често се случва, може пък то да ги прави велики. Не си ли чувал за великите епилептици? И Достоевски е бил…

— Стига с тоя Достоевски! Защо си му казал?

— Нищо не съм му казвал!

— А какво беше това за ураганите?

— Някоя професорска шега. Всеки би се досетил, че такъв апартамент едва ли стои неизползуван. А тия урагани наистина имат женски имена: Флора, Дейзи, Олга…

— Уф, още малко и за ще почна да се кривя като него!

— Не се безпокой, казах ти, това на всички велики хора се случва.

Великият човек още веднъж изпъшка.

— Дай малко коняк! — Едната чаша бе се счупила. — Изпочупихме на хората чашите.

— Ураганите отнасят цели градове, драги — отвърна Драмов, донасяйки бутилката от спалнята.

— Не знам какво да правя.

— Това, че ми даде апартамента, говори за друго.

Пефин поклати глава с откровена безпомощност.

— Нищо не говори. Всичко се обърка. Майка му стара, хората си ги правят тия работи тихо и кротко, а мене наистина като ураган ме връхлетя, че и целият град разбра.

— То е от влашката ти кръв. Те, влашките цигани, са много пламенни.

— Стига с тая циганска кръв! Казах ти, дядо ми е бил румънец. Ти поне ме познаваш какъв стомана-човек бях. Просто не разбирам какво става с мен. Подлуди ме това момиче.

— Някога мъжете викаха завистливо: „А бе къде ги намирате тия млади момичета?“, а сега: „А бе как се отървавате от тия млади момичета?“

— Стига си ме занасял! Не разбираш ли, че това е трагедия, истинска трагедия! Аз просто не съм устроен за такъв живот, не мога все така да се раздвоявам, да лъжа… Кажи, какво да правя?

Заводският директор страдаше простодушие и простодушно бе дошъл за съвет, но оная проклета машинка за вицове у Деян Драмов смилаше моментално всяко съчувствие. Изглежда, хуморът и съчувствието докрай щяха да си останат несъвместими. А той беше и прекалено разбунен от грандиозността на шегата, която би могъл да си устрои с тоя киборг. Усети я още в самата си уплаха, когато видя от прага как той се превръщаше в Пефин.

— Въпросът за трагедиите не е толкова сложен, другарю директор. Трагедията всъщност е най-простата ситуация в живота на човека. От нея няма друго отърваване, освен като си я изживееш докрай. Оскар Уайлд казва, ти не го знаеш, но той е от тия, дето може да им се вярва понякога, та той казва, че на тоя свят имало само два вида трагедии. Единият се състои в това да не получаваш нещата, които много ти се искат, а другият вид е — да ги получиш. Та въпросът в случая е, кой от двата вида да си избереш — заключи Драмов с лъчезарно-наивна усмивка и тържествуващ от блясъка на тирадата си, царствено протегна ръка към чашата.

Пефин примига, сам потърси подкрепа в коняка.

— Искаш да кажеш, че ако се оженя за нея, няма да бъда щастлив ли?

— Ааа, не съм казвал такова нещо! Откъде ще знам аз какво разбираш ти под щастие.

— И при жената не мога да се върна, така, вътрешно. Одеве я поканих на ресторант да обядваме, а тя се държи така… така… и аз не знам как се държи. Все като че ли ме дебнеше да й кажа нещо, а какво да й кажа? Сигурно и тя знае вече…

Драмов извади цигара, прибра я отново, сетил се за заричането си и защото удоволствието на фразата сладостно припари на устните му.

— Една жена, която знае такова нещо и може да мълчи, е рядка жена, Пефин, тя е велика жена!

— Добра жена е — съгласи се не с думите му, а с нещо в себе си Пефин и хумористът би могъл да съжалява, че остроумията му се напластяваха неизконсумирани в гипсовите орнаменти на тавана. — Добре живеехме с нея толкова години, а пък сега имам усещането, че цял живот някак е обиждала достойнството ми.

Драмов се върна към забравения си плачлив израз.

— Ти наистина си просто момче, Пефин. Женен мъж и достойнство! Това са несъвместими неща.

— Не, друго исках да кажа. Имам чувството, че никога не съм я обичал, че съм живял някак неестествено с нея, че… — Той удави откровеността си в нова глътка коняк. — Не знам, братче, не знам, иде ми понякога да се гръмна!

— Да говоря ли с нея?

— Ти си луд! За какво ще говориш, на нея всичко й е ясно! На мене трябва да говориш! Тя нищо не иска от мен, наистина не иска нищо — горестно се възпламени Пефин, макар хумористът да не бе уточнил за коя от двете пита. — Сто пъти ми е казвала, че когато поискам да свършим…

— Напоследък все така казват, това им е номерът. А с Живка?

Пефин замълча, потресен навярно само от представата си за такъв разговор. Драмов го остави, отиде в спалнята да си обуе обувките, излезе оттам в коридора, върна се и му подаде ключа от входната врата.

— Я най-добре си вземи ключа обратно. Аз ще дочакам професора и ще ти опразним терена.

— Не, не, не! — дръпна се Пефин от протегнатия ключ.

Драмов се изсмя.

— Напомняш ми стария виц, дето един продал канапето от хола, защото заварил жена си да се люби на него с квартиранта им. Не се сетил да изгони квартиранта.

Пефин се изправи.

— Уф, за какво ли и дойдох, като знам, че с тебе сериозен разговор да водиш…

— Как са гащите сега? — загрижено го попита Драмов.

— Ей! Да не вземеш…

— Моля ти се, просто питам!

— Ще стана и суеверен на края! Живка оня ден ми носи един хороскоп…

— Влюбените задължително са суеверни. И какво ти пишеше в хороскопа?

— Предстоели ми съдбоносни решения и обрати в живота, да съм действувал предпазливо и разумно…

— Не може да бъде! — възкликна хумористът драматично.

Пефин разбра, че пак го поднасят, и решително си тръгна, но в коридора се спря.

— Какво ще кажеш, да се съберем довечера? Ти и професорът. Не, не тука, на ресторант да идем, той е един вид и мой гост. Аз ще запазя маса, ще мина и да ви взема. — Усмихна се е трогателна за грубоватото му лице нежност. — Да взема ли да доведа и Лина? Интересно ще й е, такъв професор, тя нали е по кибернетиката!

Драмов не намери нова шега за отговор, респектирай от храбростта на тая безизходица. След като бе обядвал с жена си, Пефин, изглежда, нямаше сили и да вечеря с нея. А и мозъкът му, подличкият мозък на влюбения, веднага откри в професора повод да наруши собственото си заричане да не се вижда повече с инженерката от изчислителния център, да забрави и съветите на хороскопа. Драмов рече: „Доведи я“ — и го рече искрено тъжно.

А останал сам, за пръв път осъзна, че се намира в чуждо жилище. Голяма част от годината си той прекарваше в хотели — командировки, литературни четения, чужбини. Хотелската обстановка с цялото си безлично и привидно разнообразие бе станала за него вторият дом. Веднъж разсмя някаква идиотска компания, като й разказа как завел у дома си една мадама и как нищо не се получило, понеже бил свикнал да прави любов в хотелите, та се наложило посред нощ да я натовари на колата си и да я замъкне на хотел в Пловдив. Защото в софийските хотели не приемали софийски жители. Не му повярваха, разбира се, а беше истина. След смъртта на жена му в къщи той можеше само да пише своите смешки. Но това тук не беше хотел, беше истински дом, който, опразнен сега, с всичките си стени крещеше насреща му своята носталгия по любещи собственици. „Уморен съм, каза си Драмов, и старея“, каза си още той и се напсува заради палячовщините си, защото реши, че е почнал да става и зъл. Но какво друго можеше да направи? Какво да го посъветва — да зареже семейството си? Да захвърли любовта си, която може би е единствена?… Единствена е, разбира се, всяка истинска любов в момента на възцаряването си зачерква без остатък всичко предишно, превръща се в първа и последна. Особено за простодушия и порядъчни като заводския директор Епифан Пефин мъже, особено във възрастта на мъжките равносметки с живота. Коя от двете трагедии трябваше да му препоръча? Върви не ставай палячо!…

Нямаше коняк. Все още късият пролетен ден бе посивял от здрача, тантелените пердета го превръщаха със ситната си решетка в унила затворническа атракция. От коняка е, каза си Драмов, и запали спестената преди цигара, за да се стопли. Такава доза коняк по това време винаги прави човека тъжен. Затова англичаните са измислили своя файф о клок, заедно да издържат с чай и уиски студените часове на деня. Когато го покани миналата година, за да го демонстрира на приятелките си, Живка Пефина каза; „Заповядайте на моя файф о клоак!“ Ако бе го изрекла правилно, нямаше да иде да забавлява тия добродетелни провинциални кралици, които в скуката си забравиха своето обществено положение на директорски и началнически съпруги и се изповлюбиха в него, впиянчения шут. Сега сигурно го казва вече правилно, синът й е в английската гимназия в Пловдив.

Гледаха му на кафе и единодушно му предрекоха скорошна голяма любов. Не знаеха тия невинни габровски кралици, че голямата любов е привилегия на въздържателите. Когато всяка вечер се наливаш с коняк, всяка любов се превръща в отчаяна конвулсия, която после изплюваш с повръщателното разкаяние на махмурлука. Така че, мили дами, бъдете спокойни за мъжете си, ако пиянствуват със секретарките си, утеши ги той, за да им се отблагодари. Никога не бе се държал така вулгарно и едва успя да се изтръгне от сладострастното им възмущение, защото те настояваха още и още да се възмущават от него. А в трезво състояние не сте ли любили, питаха го и се надпреварваха да му доливат чашата. Опитвал съм, разбира се, но трезвото състояние е почивният ден за плътта ми. Получава се нещо като с доброволните неделни бригади — кой човек работи свястно за обществото в законния си почивен ден? Аууу! — пискаха те и му доливаха чашата. Ужасно обичам хората, които умеят да се възмущават от другите, заяви им той патетично, умирам си за такива хора, те са квинтесенцията на всяко общество, по тях се мери ръстът на цивилизацията… И им съчини половинчасово бляскаво есе за възмущението, като най-здравословно развлечение за човека, лишен от чувство за хумор. И успя най-после да ги застави да не го канят на следващия „файф о клоак“.

А сега му се искаше сам да се възмути от тия, които го канеха да им подслажда пиенето с вицове или да забавлява приятелките им, или да му се оплакват от нередностите и глупостите, сякаш той можеше да ги избави от тях, или да го молят за ходатайства, защото един известен български хуморист има повече връзки дори от директорка на детски дом. А той не бе в състояние да не върши услуги на хората. Драмов дръжте, казваха неговите колеги. Той може да ви издействува дори място в Централните гробища! Но в тоя час на деня не си способен и да се възмущаваш, ако си сам. Остава ти само да бъдеш тъжен.

Повредена ми е програмата, каза си Драмов, съвсем е повредена, генетично и отбранителните ми механизми, и те, износени са вече! И си помисли за телепатията, защото в този момент запя баядерският гонг, приканвайки го да приеме някого, за когото той току-що бе си казал: Ето това би могло да бъде моето възмущение и моят гняв!… Макар да знаеше, че пак нищо нямаше да излезе. Гневът е нужен, за да участвуваш в някоя битка, а той никога не бе участвувал в битки. Някога, в гимназията, класът му реши веднъж да се бие с другата паралелка. Попитаха го заговорнически дали ще вземе участие. Разбира се, ще участвувам, отвърна им той. Като хронист. И заговорниците го набиха, запечатвайки у него трайното впечатление, че заговорниците не обичат хронистите.