Любен Дилов
Парадоксът на огледалото (44)

3.

В Боженци изобщо не бе валяло и слънцето бързо изсуши мократа риза на Драмов. Този същински летен дъжд сякаш дойде, за да измие допълнително улиците на града, да ги подготви за Карнавала. Боженци си се кипреше достатъчно чисто с пометения калдъръм, с веселите огньове на мушкатото и свежите цветове на реставрираните къщи, за да може да бъде показвано с гордост на туристите. Мисля, че не е нужно да се описва подробно това красиво село край Габрово. То е познато на милиони българи и чужденци, а дори една документална книга като тази, въпреки модността на документалистиката, едва ли ще събере повече читатели.

Простете, че ви занимавам толкова и с тези две момичета, другарю следовател! Те — случаят с Великов го доказа — явно не са ви нужни и за свидетелки. Нищо особено нямаше в тях. Бяха представителки на оная младеж, която развяваше саковете си по шосетата на път за Карнавала, решили в тая сутрин, докато трае официалната част на фестивала, пак на автостоп да разгледат Боженци. А това, че се държеха така, сякаш ни викаха: „Я не се преструвайте на важни, всички сте наши, защото ние сме началата на живота!…“, това също не ги прави по-оригинални. Съвсем обикновени момичета бяха — връстниците им ги наричат „мацета“ или „бонбончета“. Аз бих уточнил още: от ония народни бонбони, „дъвчащи“ ги наричат — думата би ужасила всеки езиковед, не само структуралните. Тези бонбони, колкото и да ги белиш, на края пак ще ги дъвчеш с част от хартията, неотделимо залепнала за тях. И все пак ги потърсете, другарю следовател, направете ой труда да ги намерите, защото… Е, защото Деян Драмов каза на едното: „Знаете ли, аз бих могъл да ви обичам…“

Ако оставим настрана гърдите му, то също не беше нещо особено. Високо, тъничко, с дълги крака и дълги, меки в движенията си ръце, с тесен таз и възширочки рамене — едно женско телосложение, създало се у нас през шестдесетте години на века, чийто фокус бяха необикновено едрите и подвижни гърди. Затова, колкото и да ни е неловко, не можем да ги оставим настрана. Те правеха лицата на мъжете изкуствено разсеяни, а лицето на момичето строго. То все се опитваше да ги скрие — ту кръстосваше ръцете си пред тях, ту свиваше рамене напред, а от това те се намираха в непрестанно движение и сякаш живееха самостоятелен и твърде неприятен за собственицата им живот. Приближаваха се интимно и доверително една към друга, бъбреха си нещо една на друга, клюкарствуваха навярно по адрес на разсеяните мъже, но за разлика от собственицата им едва ли се оплакваха от тях — по-скоро, кротко и сладко ги одумваха.

Та, Драмов така каза на собственицата им и обръщението „ви“ за нея се отнасяше. Пояснението е нужно, понеже законите на правописа ме задължават да го пиша с малко „в“. Впрочем не, той искаше така да го каже, мимоходом, като шеговито подмятане, а то излезе пак не в стила му: „Знаете ли, чувствувам, че бих могъл да ви обичам, навярно много да ви обичам.“ Затова веднага закопня тя да го попита: „Като брат или като баща?“ — и всичко би завършило благополучно и безопасно. Но тя нищо не запита. Дори не наведе глава, както правят обикновено момичетата. В такива случаи те веднага поглеждат обувките си и какъвто и цвят да са, те сигурно ги виждат бели, сигурно ги виждат да настъпват някоя черна, лачена обувка, докато собственикът й се е улисал да подписва с неуверена химикалка един документ, позагубил вече своята надеждност. Не, тази, която той наричаше „Катерина“, отвърна също малко тържествено: „Тогава не остава нищо друго, освен да проверя в кое точно бих могла да повярвам — в тъгата ви или в смешките…“

Но то беше по-късно. Преди това Деяя Драмов ги разведе из Боженци, показа им всичките му красиви кътчета и най-интересните му къщи, които принадлежаха все на писатели, художници, композитори. Нели запита веднъж: „Това архитектурен резерват ли е, или резерват за писатели?“ Иначе тя имаше и добри качества — често изоставаше по калдъръма на улицата заедно с подкрепящия я К., та Драмов молееше да се наслаждава на краткотрайни самоопиянения.

— А тук живее пък един поет, Катерина — каза й той пред поредната забележителност. — За щастие и той е сега на откриването, иначе щеше да ни покани да влезем. По-рано пишеше много нежна любовна лирика, но се ожени и сега пише само протестни песни…

Тя като че ли се ядоса.

— Вие също ли тогава го ударихте на сатира?

— Отдавна не съм женен — сметна той за нужно да й съобщи, а тя твърде сериозно настоя да узнае какви са съпругите на хумористите.

— Не съм срещал по-отегчени от мъжете си жени — отговори той, преди да осъзнае, че може би я плаши. — Но моята не беше такава. Тя разбираше, че хумористът е слаб човек, че смешките му са опити да прикрие поражението си пред живота. И ме обичаше, защото жалеше безпомощните. Беше милосърдна сестра. Такива няма вече. Сега се наричат медицински сестри. Болните плачеха от обич по нея. Назначиха я във вътрешно отделение, а тя избяга, защото случаите били леки. Отиде в онкологията. Проповядваше, че ролята на сестрата в днешния свят не била да дава хапчета и да бие инжекции, това можел и автомат да го прави. В обществото, където всеки е длъжен да се роди и да умре в болница, сестрата трябвало да бъде негова истинска сестра. Трябвало да помага на умиращите да умрат като човеци, последните им мигове да не бъдели миговете на самотно агонизиращо животно. Пишеше изложения до министерството да се създадат специални домове, не болници, а домове за неизлечимо болни, човешки уютни, със специално подготвени сестри-компаньонки. Такава беше…

Той видя, че смущаващите гърди, които все по-настоятелно пазеше от погледа си, се движеха някак по-могъщо и глъбинно, като мъртвото вълнение на августовско море.

— И какво стана с нея?

— Нищо. Стана писателска съпруга и почна да се срамува, че е само милосърдна сестра.

— Вие сте невъзможен! — избухна момичето. — Не ви вярвам!

Драмов се обърна към склоновете на Боженци.

— Права сте. Понякога не бива да ми вярвате. Почина. Почина, преди да бе започнала да се отегчава от мен. И почина точно така, както учеше своите умиращи в раковото отделение. Въпреки че на нея нямаше кой да помага, защото беше единствената.

Момичето не скри необичайно бързите си за едно модерно момиче сълзи. Той посегна да ги избърше, както бе обърсал преди нослето й.

— Казах ви, Катерина, не ми вярвайте! И това не е вярно.

— Не ме наричайте така — пошепна тя в дланта му. — Казвам се Ани.

Той дръпна ръката си и тръгна по стръмната улица обратно към центъра на селото…

Ето заради недовършеността на разговора им, другарю следовател, е нужно да ги намерите. Съобщете на пътната милиция, все ще ги открие да чакат някъде по шосетата. Възможно е всичко това да не е било точно така, възможно е Драмов да си го е въобразил или дори изобщо да не е имало някакви момичета, но то говори за объркаността му, за виновната му съвест, за отчаянието, в което вече се е намирал, за нуждата му от опора.