Любен Дилов
Парадоксът на огледалото (30)

1.

Ето още едно противоречие, другарю следовател, което не може да се обясни иначе освен чрез все още невероятния ви „киборг“. И петте продавачки в магазина за мъжка конфекция твърдят, че Епифан Пефин е идвал този предиобед за втори път при тях с разпран панталон, а Пефин го отрича. Убеден съм, че тук като свидетели по-голямо доверие заслужават временно командированият за фестивала криминален разузнавач Малаков и гражданинът Прометей Чорбаджийски, въпреки явната им заинтересованост да представят нещата в своя полза.

Гражданинът Прометей Чорбаджийски е, общо взето, добре познат в града, за разлика от командирования Иван Малаков, чието първо задължение е да бъде неизвестен. Преди десетилетия, когато отново трябваше да се променят някои имена, тогавашният Мехмед Усинов се яви в общината пръв и доброволно. Той обаче неприятно се изненада колко много имена били забранени за носене. Бе се спрял на Васил Левски, но му отвърнаха със строго „не“. Предложи Христо Ботев, казаха му, че можело само Христо, и го запитаха: Не щеш ли Отец Паисий? Мехмед разколебано поиска Христофор Колумб и го изхвърлиха. Развикаха се, че саботирал кампанията и че ако и утре им дойдел така, щели да го пратят на лагер.

Младият Усинов, който бе изял вече боя от баща си заради своята прибързаност, прекара още една драматична нощ. Весел и интелигентен момък, той мечтаеше да стане голям човек и наистина му трябваше хубаво име, пълно със смисъл и значимост. Може ли да излезе нещо от теб, когато ти викат Мето, а метовци в България — с лопата да ги ринеш! И българи, и цигани, и турци — все метовци. Той прерови още веднъж мечтателно великите имена, които бяха посели в главата му през четирите години в училището, съобрази, че презимето поне трябва да бъде българско и незабранено, и се яви готов за борба докрай. Чиновниците обаче бяха станали по-отстъпчиви, за да не започват кампанията с неприятни инциденти. Засмяха се: Какъв чорбаджия си ти бе!, но той си имаше готова хитрост: не идело от чорбаджия, а от чорба, нали всеки ден ядем шкембе чорба. (Известно е, че едва в по-нови времена презряното някога бедняшко ястие се превърна в този рядък деликатес, за да потвърди още веднъж логиката на историята, заключена в народните пророчества от рода на „Последните ще бъдат първи“, „Не се знае от коя трънка ще изскочи заекът“ и така нататък.) Единият от служителите прояви културата си: Имаш грешка, Прометей не е крал кокошки, той само огъня е откраднал, богът на крадците беше друг. Но Мехмед Усинов декларира с родовия си темперамент и с патетика, примесена с автопсувни, че отдавна е скъсал с родовите си обичаи, че искал като Прометей да направи нещо за племето си, и още същия час се върна с нов паспорт.

Махалата се облещи и оглуша от гръмкото име, но като разбра кой е тоя Прометей, се успокои. Богът все пак бе откраднал нещо, а щом боговете са открили тая древна професия, щом самата човешка цивилизация е тръгнала от нея… Впрочем махалата не формулира точно така изводите си. Лесно възпламенима, тя просто хареса внушителното име на Прометей Чорбаджийски. Филологическият й усет си знаеше, че фамилията е произлязла от чорбаджията, не от чорбата, а пък умалителното на Прометей изведнъж се оказа пак Мето, затова му устрои възторжен празник. Именният ден трая два дена, след което махалата потегли с кларнети и тъпани за нови имена, които щяха дай дадат повод за нови именни дни.

Макар Прометей Чорбаджийски за свое огорчение да си остана Мето, той наистина се превърна в пръв гражданин на махалата. Даде на града монтьор, стругар, шофьор на автобус, ваксаджия, две тъкачки и една служителка по чистотата, прилежни в работата си и още по-прилежни в изпълнението на държавната задача да се повиши раждаемостта. Но когато Прометей Чорбаджийски се зае с възпитанието и на последното, на изтърсачето, изведнъж у него, вече в зрели години, заговори, както се казва, кръвта на дедите — нещо потвърждавано днес и от някои по-нови изследвания в областта на генетиката. Домиля му за ония сръчности, които сам бе овладял като дете, и много рядко, много тайно прилагаше за собствено удоволствие, колкото да не ги забрави. Трябваше ли наистина да си отидат те от рода му? Знаеше ли човек какви превратности му готви животът?

Прометей живееше охолно, доволно живееше и многобройната му челяд, все по-добре живееше цялата махала, отърсила се от скитничеството заедно с присъщите му други прояви, но пък живееше някак доста скучно. Затова и толкова пиянствуваха и се трепеха помежду си в махалата. По внушение на неговия личен приятел, както той наричаше подполковник Харитонов, Прометей бдеше да не излизат от нея престъпници, и то действително все по-рядко ставаше, но как да спреш шарените цигански ножове, когато те така лесно изскачат от каниите си, направени от жълтото тенеке на стари консервени кутии? На него самия през два-три месеца, необяснимо защо, също изведнъж му се посягаше към ножа и за да се отърве от това гибелно желание, той вземаше сутрешното такси за София. Спретнато облечен, окъпан, обръснат, с дипломатическо куфарче-чанта в ръка, той правеше бърза разходка из централните спестовни каси, из ЦУМ, из по-големите магазини и винаги смогваше за обратния рейс на габровските таксита по обед. В дипломатическото куфарче обикновено се спотайваха два-три портфейла и някоя дамска чантичка, току-що гостувала на спестовната каса, а в душата на Прометей свиреха „ангелски зурли и думкаха небесни тъпани“, според любимия израз на един известен наш хуморист.

Нима нямаше да бъде истински грях да не предаде тайните на това целително, древно изкуство в талантливите ръчички на най-малкия си син поне, на любимеца си? Естествено, след като го закълнеше да ги използува само когато животът го принудеше към това. И ако тази сутрин двамата се намираха също в конфекционния магазин, когато там за втори път влетя Епифан Пефин — неточно е да се каже „гневен като бог“, защото на боговете никога не са се разпаряли гащите, те затова навярно не са и носили гащи или са ги крили под дългите до петите наметала, — то бе пак в рамките на започналия учебен процес. Прометей Чорбаджийски се канеше да демонстрира на синчето си една остроумна хватка, от него самия измислена и приложена неколкократно с бляскав успех, чийто патент бе продал на неколцина колеги в София. Той не възнамеряваше да го учи на нея, малък бе още, искаше само да се наслади на синовното възхищение, а бе и открил, че във века на инфарктите често се случва бащата да си отиде, преди да е изпълнил докрай дълга си към своето потомство.

Още на главната улица той посочи на сина си в навалицата един млад мъж, модерно облечен, с безразлично към околния свят интелигентно лице. Огледай го хубаво! Ето така изглеждат сега криминалните разузнавачи, когато искат да не ги познае никой! Тоя е нов, не съм го виждал досега в града… Естествено, това бе казано на неразбираемата за непосветени смесица между двата езика, плюс специфичните за занаята древни тайни думи. Детето, умно и весело, запита: Буба, да му гепим ли ливорвела?, а Прометей се засмя и погали стриганата му главица.

Двамата влязоха в магазина за мъжка конфекция, да се запознаят с обстановката, в която към края на работния ден Прометей щеше да покаже своето изобретение. Това нямаше да им отнеме повече от няколко минути, ако не бе станало непредвидимото. Палавникът изтича на касата, ухили се подкупващо с бляскавите си зъбки на дребен гризач: Ей, лельо, много пари имаш ма! Че си ги земеш ли после дома?… Касиерката го изпъди и то се шмугна в тунелите между плътно навесените костюми, откъдето сигурно също щяха скоро да го прогонят, ако тъкмо тогава не бе влетял Епифан Пефин.

Паниката настъпи още преди той да бе си отворил устата. Сините продавачки, познали с инстинкта си или по особения му вървеж, че конците отново са решили да се надсмеят над онова, което човекът така ревниво крие от света, побързаха да изградят около него една синя защитна стена и вкупом го натикаха в тясната кабинка. А после отново се разгърнаха в познатата вече пожарогасителна редица, по която вместо кофи полетяха разноцветни и разномоделни костюми. Шперплатовата кабинка със странното предупреждение „Само за изпробване на панталони“ подскачаше от гласа и движенията на Пефин, та Прометей Чорбаджийски не можа да не се позадържи още малко в магазина, макар да знаеше, че любопитството винаги е било главният враг на неговия народ. То именно бе го карало да се скита хилядолетия немил-недраг по Земята, да наднича в чужди дворове и да си разпаря коремите, за да види как ще реагира другият на това.

Пефин излезе от кабинката преобразен. Новият десен му отиваше значително по-добре от предишния, подмладяваше го и младежката кройка, но той все пак отиде да се скара и на касиерката. И тъкмо тогава стана белята. Изведнъж той се обърна с рязко движение, а край него заврещя любимото синче на Прометей Чорбаджийски. То се дърпаше и врещеше неистово, но Пефин неумолимо бе заклещил ръчичката му в джоба на новия си костюм.

Прометей скочи на помощ, а помощта му се разрази в градушка от шамари и порой от псувни. Беше искрена педагогическа мярка, непристорена заради оказалия се също в магазина млад мъж, чийто костюм бе достатъчно нов, за да има нужда от друг. Детето трябваше да умее, но не биваше да бърка в чужди джобове. Особено във външните джобове, защото какво толкова може да има в тях? И не когато си тръгнал по друга работа!

Продавачките омекнаха пред писъците на детето, закрещяха една през друга. Пефин го прикри зад гърба си, за да го отърве от освирепелия баща, хвана жилестите му ръце. Пусни ме, ти казвам! — дереше се Прометей Чорбаджийски. — Пусни ме, да го утепам! Крадец ще ми става! Аз на тая държава клетва съм дал… Олелията стана всеобща и само младият мъж с безразличното към света лице бе едно островче на спокойствието сред вихрената среща на педагогическия тайфун с антипедагогическите антициклони. Едно все пак плуващо островче, защото на края и то влезе в окото на тайфуна. Пошепна доверително в ухото на Пефин сред псувните и писъците. Ще направите ли оплакване?, на което Пефин се озъби, защото едва удържаше ръцете на Прометей: Какво оплакване? Я се махай от главата ми! Стой бе, стой мирно бе, ще те арестувам! На което пък Прометей отвръщаше: Кой си ти бе? Мене ли ще ме арестуваш? Аз тебе ще те арестувам! Знам ви аз, думбази такива, дето защищавате крадците и мошениците, всички сте такива…

— Да не си посмял да пипнеш повече детето! — викаше Пефин, докато извиваше ръцете му с една сила, на която циганинът най-после учудено се покори, защото противникът му беше също такъв слабичък, жилест и черно-кафяв. Учуден и от нея, и от толкова близката му с цвета на опушен бакър циганска ярост. Всъщност чувството, че тоя човек му е познат отнякъде, бе разпалило толкова и бащиния му гняв. С ръце на гърба, той продължи и да обяснява към пода, че детето е негово, че има право и да го утрепе, ако ще, той го е направил, може би щеше да обясни и точно как е станало това, но сега пък детето се впусна в битката. Като видя безпомощността на баща си, то захапа ръкава на Пефин и яростно зарита с калните си гуменки новите панталони. Пефин се засмя и освободи от унизителното положение бащата, а на сина зашлеви едно гальовно шамарче: Ей, звяр! Като не знаеш още да бараш, няма да посягаш, чу ли! — В ръката му се прегъна една двайсетлевова банкнота. — На, да си купиш сладолед! Хайде, омитайте се? — И неочаквано добави нещо на цигански, което накара Прометей Чорбаджийски съвсем да се сащиса.

Той объркано хвана детето за ръчичка, то щастливо я пъхна заедно с приказно голямата нова банкнота в лапата му и го поведе към изхода, но безразличният към света човек му каза да го почака. След което се изправи пред другия.

— Вие, гражданино, имате ли право да арестувате? Или само така… И какви са тия пари, дето…

— Айде, чупка! — отвърна Пефин и заотупва новите си панталони.

— Може ли документите ви?

— Не може.

Безразличието на младия мъж бе се стопило в тая циганска история и той нервно бръкна в пазвата на сакото си, но Пефин весело го хвана за модно тесните рамене на костюма, ловко го обърна към вратата.

— Знам кво че ми покаеш, айде оди си!

Скандалът бе предотвратен от колективната вина на продавачките, които награчиха младия мъж от всички страни, внушавайки му оглушително кой е другарят Пефин. И след като размисли, той реши да се задоволи с другия циганин, до вратата, за да не допусне някоя грешка, макар и оня да го чакаше с една такава подигравателна самоувереност.