Любен Дилов
Парадоксът на огледалото (18)

11.

И сега, като изливаше поредната чаша бира върху нежеланието си да бъде върнат към този половин час, когато бе се опитвал да доказва нещо на Красимир Герчев, той жадно запита през мустаците от пяна с жаждата на една възобновена надежда:

— Излиза, че истинската свобода не е нещо друго освен неизлечимо страдание, така ли?

Отговорът беше почти в неговия стил.

— За беда, излечимо е. Свободата никак не е леко за носене бреме, иначе хората не биха робували с такава готовност на предразсъдъците си, на религиите, на модите…

— Кажете още нещо за мен; структуралний професоре! Нощес аз се поуплаших.

— Продължавате да ме надценявате. Нощес аз бях вие и казвах това, което бихте казали вие в моето положение. Сега доста неща не разбирам у вас. Има у вас нещо много неясно и алогично… Като при децата. — Признанието му беше почти равнодушно, но изведнъж той като че ли направи откритие. — В основата на характера си вие всъщност сте моралист, проповедник… Поп, у когото се е вселил дяволът. А дяволът е в образа на дете…

— Драмов се хвана за чашата си е инстинктивния жест на падащ човек.

— Ааа, не така! Ставате поетичен. Не върви за един структурален лингвист. Няма ли да пийнете малко бира?

— Не ми е нужно. Изпийте я вие.

— Човек на много неща робува — изрече Драмов високо, поосвободил се от новата си уплаха, защото това за попа и за детето пак беше негова собствена мисъл. Придърпа втората бутилка към себе си. — Но жаждата е най-страшният му диктатор. Завиждам ви, трябва да сте наистина свободен. Наздраве!

— Аз съм автомат. За мен този проблем е решен с програмата ми.

Хумористът пое дъх във внезапно самозабвение, пое голяма глътка бира, дъхът му отново весело изсвистя.

— Киборг сте, нали? Биоавтомат или кибернетичен организъм — от онези фантастични кентаври между човека и машината, които са освободени от недостатъците и на човека, и на машината…

Зениците бленди не трепнаха в спокойното си очакване и той продължи още по-смело:

— Човекът не може да пътува с машината на времето, не само документите ще му се повредят. А освен това човекът все се намесва. Неговото огледало не е плоско, то винаги изкривява нещата. Наздраве за автоматите!… — Ръката му трепереше, когато пак награби чашата, ликуващо трепереше и храбростта в гърдите му. — Аз лично съм убеден, че машината на времето е невъзможна, но… — „Спокойно и равнодушно за невъзможни неща“, предупреди го стародавният му копнеж. „Спокойно и равнодушно!…“ — Но нали за човека няма невъзможни неща? А вие сте изпратен от бъдещето, нали? От Института по история…

Киборгът по днешному вдигна рамене, но то не изразяваше възражение, а по днешному — незнание. Лицето му бе се изопнало и втвърдило, неестествено чистата и гладка кожа бе застанала в мраморно студена неподвижност. Драмов побърза да дръпне погледа си от него.

— Разбира се, тоя институт е пълен с документи от нашето време, но може ли документът да ти даде цялата истина? Какво е документът? Ето… — отново разпален да доказва, той безцеремонно измъкна вестника изпод лакътя на неподвижния киборг, от когото продължаваше да лъха машинен студ. Изтегли два диагонални тегела с опитните си очи по първата страница, преобърна я, устните му беззвучно отмятаха заглавия и думи. — Ето… това например. Репортаж: „Трескаво тупти, ден и нощ, атомното сърце на родината…“ Документ, но как ще разберат от него във вашия институт атомен реактор ли е това, закопан в земята и безшумен, или вършачка? Чакайте да видим и тая дописка, нещо за нередностите в поликлиниките. Аха: „… Има несъобразности и в нощните дежурства. Често се случва гинеколог да преглежда болен от сърце и обратно.“ Ха кажете де, какво ще си помислят там за днешните гинеколози?

Драмов се засмя, опиянен от неочаквано лесните си находки и от видението как един внимателно пъшкащ, за да отложи инфаркта, старец преглежда разчекнатия на стола поликлиничен гинеколог. Сепна се от мистичната безответност насреща му, от металическата неподвижност, от стъкления студ на очите индикатори.

— Ей, ей, какво става пак? Я по-добре си останете професор!

По бялото като гипсова отливка лице мина първият талаз на някакво съживяване. Кожата на скулите, омекна, месото под тях видимо се отпусна, образува предишния млад и недълбок, но мъдър полуобръч около устните, в следващия миг те вече се усмихваха радостно и с насърчение. Тогава Драмов наново отприщи смеха си. Дълго се смя — нещо съвсем рядко за него, който култивираше контрастно тъжната си маска, за да предоставя смеха на публиката. И този смях къртеше атрофираните му за смеха гласни струни, тресеше корема му, събаряше като древните ерихонови тръби някакви стени в гърдите му. Те се сриваха с панаирджийски грохот, а в пушилката им танцуваха дъгоцветните мечове на пролетното слънце, влезли през отворените за проветряване прозорци на ресторанта, разсичаха я, разчистваха място за нова, никога неизпитвана свобода.

— Хубаво се смеете! — каза професорът и си беше любезният, неотразимо мил, търсещ приятелството му професор от предишните часове. — Имате много хубав смях.

Хумористът стисна влажните си очи, задави се, нещо изхърка в него — нещо задушено или нещо, което последно бе се сринало. Една милосърдна сестра, съвсем млада още, стажантка, почна да го моли: „Усмихвай се поне, не знаеш колко красив ставаш, когато се усмихнеш…“ Той се бранеше: „Не бива да се смея често, мила, ще свикнеш с красотата ми и ще ти омръзне. Хората най-лесно престават да забелязват хубавото…“ После все пак се засмя, почти непрекъснато се смя цяла година край леглото, в което умираше една малка медицинска сестричка.

— Извинявайте — рече той прегракнало и се обърна към входа за кухнята, където стоеше сервитьорът. — Извинявайте, засмях се, като си представих каква работа би ни вършил в съюза на писателите един такъв репортьорски киборг. Ще го пращаме, където си щем, и той ще ни носи готови образи, безпогрешно и обективно отразени, с цвета на бузите и с миризмата на краката им, с всичко около тях, защото то е винаги и в тях, нали така? А… може би вие сте изпратен от бъдещия съюз на писателите? От секцията на историческите романисти? Бодуен, плаща!

Сервитьорът, галантно надвесен с готовата сметка, положи листчето на масата, както филателист би показал най-ценната си марка. Драмов забърка в джобовете си.

— Бодуен, запомни този човек! Той е професор по структурална лингвистика в мъглявината Андромеда. Ако дойде пак, сервираш му чаша минерална вода, нищо друго, и му я хващаш по десет лева литъра, разбра ли?

Сервитьорът се изпъна обидено, но приветливото кимване на професора го успокои — той наистина бе отпил само глътка сода и приличаше на професор, следователно думите на тоя зевзек можеха и да не бъдат заядлив намек за сметката. Прибра парите с познатия му щедър бакшиш, направи нещо нечувано за нашенски келнер: внимателно изтегли тежкия стол зад гърба на професора, та да може той безпрепятствено да напусне масата, и ги покани пак да заповядат.

— Приемате ли приказката ми? — запита Драмов пред входа срещу нажежените мечове на майското слънце.

— Тя е ваша, а аз своя не знам — отвърна киборгът и зениците му не се свиха под удара на светлинните мечове, но Драмов не се обезпокои от това.

Улицата беше напечена, пуста, само в долния й край, където излизаше на булеварда, стърчеха заговорнически няколко деца. Двамата извървяха лениво петдесетина метра по стръмния й наклон и Драмов каза:

— Ще ви помагам. Съгласен съм. Но и аз имам едно условие: да ми разказвате как виждате хората.

— Едва ли ще е възможно. Те се запечатват в мен, но са предназначени да се използват по друг начин и от други.

— Много просто. Когато приемете един образ, ще ми поклюкарствувате за предишния — у нас това е прието. А понеже знанията ви са достоверни, вашите клюки също ще бъдат достоверни.

— Боя се, че приказката ви е малко наивна. Ако вляза в образа на определен човек, сигурно ще говоря за другите с присъщата за всеки човек субективност. Освен това аз не бива да приемам повече чужди образи. Противоречи на програмата ми и сам видяхте какви неприятности се получават.

— Прав сте. Но понеже сме в Габрово, имам право да запитам: А каква ще ми е на мене ползата от цялата тая история?

— Сам ще трябва да си я извлечете.

Драмов се поядоса.

— Да ви кажа ли един габровски анекдот? Попитали едного ще отиде ли на погребението на съседа си, а той рекъл: Отгде-накъде, той ще дойде ли на моето?

— Няма такъв габровски анекдот. Този си е ваш — равнодушно констатира всезнаещият киборг и неочаквано избърза напред.

Спря се при децата, които вдигнаха към него стриганите си главици и веднага се сплотиха в своята природна враждебност спрямо възрастните. Той се наведе, каза им нещо. Децата се спогледаха в мигновено недоумение, прихнаха, пръснаха се, ухилено загледаха двамата мъже от безопасно разстояние. След миг навярно щяха да закрещят нещо, както децата крещят подир селския луд.

Професорът се обърна към пристигналия Драмов, но в този си вид очевидно не бе в състояние да изрази нито тъга, нито разочарование, така че болката в думите му също бе илюзорна.

— Защо бягат? Не мога да уловя детското и не разбирам защо. Не им ли е нужно на ония, които са ме изпратили, да знаят какви са днешните деца?

— Сигурно си го знаят — насмешливо го утеши Драмов. — Децата винаги са едни и същи. Все едно в коя епоха и на коя планета. И както е казал колегата Джером, винаги са противници на съществуващия ред.

— Срало пате на ледец, вдигнала се парица… — измърмори структуралният лингвист с машинно упорство. — Какво може да: има по-нататък?

— Нищо. Това е. — Хумористът го дръпна за ръкава, защото светофарът на кръстовището им заповядваше да не минават, и тихо се засмя. — Това е. Народен хумор! А хуморът е вечното дете на природата, неостаряващият уличник, който учи другите на неприлични думи и винаги пресича на червено.

Светофарът сякаш го чу и побърза да им отвори пътя с едно пролетно зелено намигване.