Любен Дилов
Парадоксът на огледалото (6)

6.

Подполковник Харитонов познаваше ефикасността на очните ставки, но инстинктът му сега се боеше от нея. Досега той бе влизал в досег с целия спектър на човешката престъпност, макар и в нейните провинциални варианти, случваше се, разбира се, и да не се доберат до виновника, но вината поне винаги бе съществувала, престъплението винаги бе имало определена и еднозначна цел, а тук той не виждаше смисъла, нито пък обучените му инстинкти предугаждаха носителя на вината.

Промъквайки колата из тесните улици, грамадният старшина непрекъснато мърмореше, но така, че все пак да не го чуват онези отзад. Добре започва, няма що, а, другарю подполковник? Кое, старшина? Ами тоя фестивал на хумора. Секи път ще ни забъркат някоя каша. И що ли ги правят тия фестивали, да дават само повод на пияниците и джебчиите, от мене ако зависеше… Харитонов не го слушаше и си мислеше, че в края на краищата си има следовател за тая работа, макар той да е дежурният тая нощ, но че най-добре ще бъде, ако оня действително излезе екс… екс… или ако е пийнал някъде повечко на екс, но човекът явно не е пиян, макар да понамирисваше на кръчма, а пък тоя отзад не мирише на нищо и в очите му нищо не можеш да прочетеш, лоши очи, празни или прикрити, но знае ли ги човек тия научни работници…

Не разбирам аз тая държава, възмущаваше се шепнешком старшината, да плаща, за да говорят против нея! И тая седмица на карнавала все разни лозунги и глупави смешки и все против това, против онова, все против реда, това не трябвало, онова не трябвало, ако беше на мене… На оня пък му плащали да събира вицове и доклади да изнася за тях, че това работа ли е, и ако зависеше от мене, много хубаво, дето са го съблекли гол на улицата, че и един бой е трябвало да му друснат, вярно, аз не ги разбирам тия работи, но аз разбирам какво е против реда, другарю подполковник, мене никой не може да ме мине, болест било, море знам ги аз тия болести как се оправят… Стига, старшина!

Харитонов убеждаваше инстинкта си на стар криминалист, че не от очната ставка се бои, а от възможността да обиди тези заслужаващи уважение гости на града, и обмисляше как всичко да се свърши по най-бързия и деликатен начин. В управлението той помоли двамата да почакат в коридора и сам влезе в приемната за граждани. Още се насилваше да съхрани неутралитета си, но старият, пратен в пенсия от новия вид униформа шинел скочи насреща му дразнещо предизвикателно:

— Арестувахте ли го?

— Спокойно, другарю, кого трябва да арестуваме, ще реши ей този човек — отвърна по-хладно, отколкото искаше Харитонов, и повика с пръст следователя, който също се бе изправил.

Изведе го навън, представи го на двамата, полюбува се на смайването му, когато той се ръкуваше с втория Герчев, не се сдържа:

— Ха да те видя сега!

Следователят, млад мъж с очевидни амбиции в криминалистиката, обаче се зарадва. Изглежда, досадата му от дребните кражби, пиянски сбивания и начетените магазинери се нуждаеше от такова развлечение. Той се зае темпераментно да режисира очната ставка. Попита Деян Драмов продължава ли да твърди, че това е именно неговият познат Красимир Герчев. На хумориста обаче му се спеше, виното в него ферментираше в неприязън, думите му излизаха оцетно кисели:

— Аз съм хуморист, другарю следовател, мога да преценя само дали нещо е смешно, или не.

Следователят се съгласи, че тая работа май към смешното върви, и го помоли да влезе пръв, нищо да не говори, само да огледа добре лицето. Помоли още Красимир Герчев да почака малко, посочи му многобройните снимки по стените, изобразяващи учения и подвизи на милицията: — Може да ги поразгледате, да не ви е скучно… — Но кандидатът на филологическите науки високомерно му обърна гръб и се зачете в някаква наредба.

Деян Драмов влезе в приемната няколко секунди след двамата, без да почуква, както му бяха поръчали. Размътеният му поглед видя, че Харитонов и следователят вече бяха заели местата си, после ги закри една калнокафява безформена фигура, която изврещя насреща му с кози вик:

— Драмов, братле…

Тя щеше да каже още нещо, но стъписването на хумориста я прекъсна.

Лицето, което се бе завъртяло в широката яка на необикновената дреха, изглеждаше болно, с изстъклени сиви скули, със сивоморави сенки около очите, с настръхнали бакенбарди и синкавочерни петна по небръснатите бузи, но все пак беше лицето на Красимир Герчев. И щеше да прилича още повече, ако очите му не излъчваха необикновен блясък, който можеше да означава и внезапна радост, и отчаяние, и треската на болен. Такива очи у него той не помнеше, а предварителната му настроеност да се срещне с патологичен случай изтласка напред представата за болест.

Не, инстинктът на Харитонов пак не беше го излъгал — знаеше си той, че очната ставка ще обърка нещата, ето че тоя нещастник познаваше хумориста. Седнете, каза той на „вие“, там има стол! — Но хумористът остана прав и смайващо безпомощен.

— Какво ще кажете? — обади се иззад бюрото не по-малко смутеният следовател. — Това ли е Красимир Герчев?

— Прилича — отвърна хумористът и затърси цигарите си, които все се опитваше да забраня.

— А кой от двамата е истинският? — не се стърпя следователят — такъв въпрос се задаваше насаме.

— Не знам.

— Как така не знаеш? Драмов, моля ти се — едва не изплака човекът в стария шинел, но хумористът предпочете да наведе глава към пламъчето на кибритената клечка.

От това погледът му се разцентрова, в стаята дълго се въртяха жълто-оранжеви кръгове, сякаш електрическата крушка бе се спуснала ниско и се люлееше от земетресение. После кръговете избледняха, превърнаха се в златистосинкав от светлината цигарен дим. Миризлив и душен, той изпъна гърдите му като мъка.

— Не знам. Нека влезе и другият! — закашля се Драмов от дималъка.

Другият внесе в приемната мъжествената си осанка, забулена в облаци от високомерие и артистична досада. „Лайно с витамини“, помисли за втори път тая вечер хумористът. Позата, с която вторият Герчев застана насред помещението, изрече гръмогласно: „Ето ме, щом толкова настоявате, но не мислете, че можете безнаказано да ме безпокоите!“. И всички го чуха. Може би затова човекът в шинела възкликна съвсем плахо:

— Този е, прилича на него! И дрехите…

Никой не реагира на думите му, само погледите им шареха панически между двете приличащи си лица, кръстосваха се и отскачаха като прожектори при нощно въздушно нападение.

— Другарю Герчев, може ли още веднъж документите — изпъшка Харитонов.

Човекът в шинела се обърна към него, потърси джобовете си, изписка като момиче, опарило ръката си:

— Това са моите документи! — защото другият вече ги подаваше.

Другият ги подаваше с думите:

— Заповядайте. Но вие, другарю подполковник, сигурно съзнавате, че това, което се върши сега тук, не отговаря съвсем на духа на закона. — И не се помръдна от мястото си, така че Харитонов трябваше сам да премине разстоянието до документите. Следователят услужливо го превари, а подполковникът му се отплати:

— Вижте ги и вие. — После гласът му изрази общата неприязън на тримата: — На закона не противоречи, другарю Герчев, може би на процедурата, но аз одеве ви обясних, че се касае за една услуга от ваша страна.

— Ама какъв Герчев е той! — извика повече учудено, отколкото разтревожено хремавият нещастник.

Следователят му подаде разтворения паспорт с мълчалива многозначителност, посочи снимката и се дръпна, за да не пречи на сравняването. Човекът, който твърдеше, че е ограбеният Герчев, не разбра веднага какво се иска от него, но когато зърна снимката в паспорта, когато я сравни с красиво надменния образ на човека в неговите дрехи, най-после осъзна целия трагизъм на своето положение. Сякаш още повече изчезна в дългия шинел, който откриваше само кокалчетата на краката му и обущата на подполковника. Мълча дълго, а внезапното му малодушие едва-едва прошумоля в яката на шинела:

— Тя е стара.

— Снимката ли? — рече ехидно следователят. — Тя ли е стара, или вие сте малко стар за нея. Вижте и другите!

Ръкавът на шинела не се вдигна, за да поеме другите. Болните очи трепкаха наляво-надясно като при силна уплаха.

— Бе вие, що не се прегърнете, вместо да се зверите така един на друг — извика внезапно хумористът. — Че вие сигурно сте братя, може и близнаци да сте, разделили са ви сигурно още като бебета и сега…

— Драмов, моля ти се, ти поне ме познаваш! — изплака по женски шинелът, но другият Герчев го надвика:

— Стига си съчинявал романтични истории! — И в гласа му проскърца същият дефект на гласните струни. После той изведнъж смъкна високомерието от себе си, усетил навярно загубата на симпатиите им. Стана подкупващо дружелюбен, гласът му също се преобрази — можеше да бъде глас на опитен актьор или радиоговорител: — Нямам брат, имам една сестра, Елеонора, а родителите ми са живи, така че още сега можеш да им позвъниш по телефона. Никога не са били зле материално, че да си раздават децата. Но аз не разбирам изобщо защо… Та тоя другар никак не прилича на мен! Е, може би съвсем далечна…

— Може акушерката да те е откраднала — прекъсна го Драмов. — От пъпната връв. — А щеше да каже: Ето защо винаги си ми се струвал полуидиот, защото си бил близнак! Но преди да го спре чувството за такт, спря го старостта на вица.

Елегантният Герчев се усмихна с елегантна назидателност:

— Един сатирик няма право да бъде сантиментален. Аз познавам сеирджийската ти натура, но не е уместно с подобни шеги да подхранваш някакви илюзии у тоя нещастен човечец.

— Нахалник! — изпищя нещастният човечец и направи крачка към него. Пешовете на шинела се разтвориха, откриха чифт костеливи крака, смешни и жалки, както е смешна и жалка обикновено мъжката голота.

— Спокойно, другарю! — препречи му пътя Харитонов и пак не го назова по име.

— Но това са моите дрехи, и документите са моите! Драмов, кажи им!

— Ако ви трябват дрехи, другарю, аз мога да ви услужа — изрече с величава сърдечност двойникът му. — В колата имам още един костюм.

Деян Драмов, който все още дължеше отговора, предпочете да каже:

— Един мой колега беше доразвил евангелието: Ако имаш две обувки, дай едната на ближния си.

— Как така едната обувка? — засегна се великодушието на теоретика на хумора.

Харитонов се смееше:

— За съжаление не могат да разделят така и паспорта.

Следователят обаче беше недоволен:

— Ние малко се отклонихме…

— Стига с тия очни ставки — каза Драмов. — Я как хубаво си бъбрем! Подполковник, викни сега и по едно кафенце!

— Номера! — изврещя като настъпена коза старият милиционерски шинел.

— На костюма ли? — попита шеговито Герчев.

— На родителите ми.

— На вашите родители не го знам. На моите е 63-20-93. Има го и в книгата, само че на „П“. Баща ми е Попгерчев, Стефан Попгерчев.

— Другарю подполковник — подсмръкна хремавият нещастник. — Това не е случайно нападение, той ми е научил биографията.

— Е, драги — поусмихна се другият, но погледът му се стовари с ледена тежест върху него. — Имам си по-важна работа, пък и моята си ми стига. Вие, лично, Герчев ли сте, или Попгерчев? — Погледът му мигновено се преобрази, омекна, светна от дяволитост и се насочи към Харитонов. — Аз, другарю подполковник, на млади години реших да извърша един революционен акт, като задрасках попа пред името си, макар че прадядо ми не заслужава такава участ, той е бил много достоен поп, в освободителните борби е участвувал. Оказа се обаче, че наследството си не можеш да задраскаш. Кажи-речи, също станах поп. Само че наричам проповедите си, литургиите и анатемите си — доклади, студии, рецензии. Нали, Драмов?

Хумористът не реагира веднага, смаян от възхитителната му самокритика — и такъв не го познаваше. Но още по-смаян, направо смазан, изглеждаше двойникът му в милиционерския шинел. Само погледите на тримата като че ли още го държаха изправен, подпирайки го отново от три страни, защото оня с велуреното яке бе се обърнал към него:

— Не разбирам, другарю, защо толкова ви се е приискало да бъдете Красимир Герчев. Кажи му, Драмов, че това никак не е изгодно. Ако ви кажа само половината от истината за себе си…

— Аз ще му кажа другата половина — прекъсна го Драмов, вбесен сега от все пак надменния му в очарователното си съчувствие тон.

Велуреният Герчев се засмя:

— Бива те, дяволе, затова те и ценя толкова! Впрочем знаеш ли, още като тръгнах, имах предчувствието, че ще ми се случи нещо неприятно. Сънувах един много идиотски сън. Не вярвам на сънищата, но тоя сън го сънувам вече за пети или за шести път. И как може да се сънуват изобщо такива неща! Представяш ли си, милвам едно момиче, ама много хубаво момиче… Извинете, другари от милицията, но на един ерген е простено да сънува такива неща, нали? И представяте ли си, изведнъж поглеждам — момичето не е момиче, а мъж, един такъв, грамаден, космат мъж!…

Шинелът се бухна с тъпия звук на тежка възглавница в креслото, от което бе станал преди.

— Лошо ли ви е? — попита велуреният Герчев, а тримата му слушатели видяха, че всред яката на шинела бяха останали само чифт обезумели от ужас очи, над които челото се тресеше в паралитично отрицание.

— И на мен ще ми стане лошо от такъв сън — рече Деян Драмов. — Пфу, уж си против Фройд, пък сънуваш фройдистки сънища!

— Целия ден не ме напусна лошото предчувствие — продължи той с непонятна настойчивост, макар никой вече да не го слушаше. — Минах нарочно заради него през подбалканския път и ми се случиха хубави работи. Взех две момичета на автостоп, разкошни момета, Нели и Ани…

— Не, не, не! — затрепера с такта на челото един задавен стон в яката на шинела.

— Не ми ли вярвате? — позасмя се някак жестоко Герчев, но следователят го прекъсна:

— Тия неща нямат нищо общо с делото! — Макар реакцията на другия да подсказваше като че ли обратното.

Кандидатът на филологическите науки се изпъна обидено:

— Както и аз самият нямам нищо общо с това дело. Затова ще ви помоля да ми спестите остатъка от неприятностите. Ако обичате, документите!

Следователят така се стресна от властността му, че моментално пъхна трите книжки в протегнатата ръка и направи крачка към вратата, за да го изпрати.

— Лека нощ, другари, и помогнете на човека да се оправи! Объркал се е нещо, горкият. — При вратата Герчев издаде още едно нареждане: — Драмов, да си вървим! Смешното свърши.

Хумористът веднага го последва с присъщата му готовност за подчинение пред хората, които винаги знаят какво, кога и как да го вършат. И с надеждата да се измъкне, преди да са му задали, макар и проформа вече, въпроса, заради който бяха го довели — кой от двамата все пак е истинският Герчев.