Любен Дилов
Парадоксът на огледалото (28)

5.

Чак в колата се досети, че това е новият председател на физкултурното дружество и че не се е намирал случайно пред кабинета му. Запита го грубо:

— Шефът ли те прати, или ти…

Председателят едва успя да потегли, объркал педалите.

— Другарю Великов, всички знаем, че по-миналата година, когато вие отговаряхте и за спорта…

— Аз всяка година отговарям покрай другото и за нещо друго. Това не значи, че трябва да отговарям за всеки идиот, който не си гледа работата!

— Аз съм още нов… — измънка доброволният му шофьор. — А на всички е известно, че вие изведохте спорта ни на такава висота.

— Ти говори ли с това кретенче?

Председателят си отдъхна — значи, и „идиотът“ не бе за него.

— Как не му се молихме…

— А защо трябва да играе? Впрочем това е ясно. Защо изобщо не го изключите от физкултурното движение? Завинаги!

— И това му казах. А треньорът пък ултиматуми поставя. Ако не го изключим завинаги, още сега щял да напусне, преди мача. Ох, да мине тоя ден…

— И е прав. И не аз, драги, а тоя треньор изведе отбора на това място, ясно ли ти е! Защо му се месите в работата? Ритнитопковци колкото щеш, ама такъв треньор няма откъде другаде да ви докарам.

Великов пак си спомни, че треньорът, когото преди две години доведе в града, по някаква неприятна случайност се оказа чичо на тая дива инженерка, объркала такава каша, в която сега се въртеше и една шарена като великденски яйца копринена блузка. Каза си с гняв и тъга, че сега ще трябва да търси подходяща работа и на Коева. Впрочем тя заслужаваше отдавна да бъде издигната на по-самостоятелна работа, отлична работничка е иначе, какво я прихвана така изведнъж? Лятно цвете била, ще й поднесе той едно такова цвете… Ама тая, инженерната, тя е виновна за всичко, ще каже той две думи и на чичо й… Рече с гняв и тъга:

— Няма какво да говоря с него, той си знае работата… — И се насили спокойно да прецени какво е нужно да се направи. — Какво иска тоя глупак? Мустанг ли?

— Ние колата отдавна сме му обещали. Да сме се махали от главата му, вика. Това за мустанга било майтап. Да ни видел колко ни е акълът…

— Ако е вярно, видял го е.

— Изобщо не искал повече да играе. Скъсвал със спорта. Глупост било. Опиум за народите. Аристотел ми цитира…

— Я виж ти, Аристотел!

— Да бе, другарю Великов, да му се чудиш на акъла! И аз му викам…

— Къде отиваме всъщност?

— Той не е в къщи си. Обсадили са я всичките запалянковци на града. Скрил се е у една своя леля.

— Значи, Аристотел, а? — повтори Великов и отново се сети за инженерната, защото името на древния философ не му подсказа нищо друго; отново зърна и Лятното цвете до вратата, гърбът на лявата ръка го засърбя, но гневът му бе угаснал, оставил само насред тъгата черната дупка на една меланхолна празнота.

Така той пристигна в ниската бедняшка къщичка по-скоро примирено и с желанието да отхвърли набързо досадното задължение. Не му трябваха свидетели, затова нареди на председателя на дружеството да чака отвън. И обърканата от поредния висок гост леля помоли да излезе.

Футболистът се надигна от кушетката, но не му стана на крака и не пусна от ръцете си разтворената книга. Отвърна с късо „Здрасти“ на неговото „Здрасти, Муци“. Измънка „Ами, чета…“ на неговото „Какво четеш?“ Великов не успя да вземе книгата — той като дете я скри зад себе си, — но прочете заглавието й.

— Охо! История на философията! Ето това е, значи, новият спортист! Преди мача…

— Какво искате? — озъби се момчето и всичките му мускули под тънкия пуловер и неприлично тесните панталони заиграха като у състезателен кон.

Великов привлече един стол, без да бяха го поканили, и седна до кушетката, но се усмихваше с много добродушие. Тази книга и думите на председателя, и момчешката дръпнатост на футболиста бяха го настроили бащински.

— Не е трудно да се досетиш за какво…

— Напразно си хабите времето!

— Това на края ще се разбере, Муци. Най-напред ми кажи човешки, защо не щеш да играеш?

— То си е моя лична работа.

— Виж, тука грешиш. Докато не са те освободили от отбора, то не е само твоя работа.

— Аз не съм професионал. Това е аматьорски спорт, другарю Великов, нали така разправяте на света? Щом сме аматьори…

— Не пуши!

Муци върна цигарата от устата си с войнишки рефлекс, после демонстративно я запали.

— Ще си поговорим ли все пак?

— На това говорене ли му викате, да ми крещите така?

— Извинявай! Аз… понеже си имам и в къщи един хаймана като тебе. Та какво казва Аристотел по въпроса за аматьорския спорт?

Муци налапа почти целия мундщук, показвайки намерението си да не отговаря повече на никакви въпроси.

— Извинявай! — повтори Великов и още налучкваше тона. — Шегувам се, разбира се. Но вашият председател ми каза, че си му цитирал Аристотел, пък глупавата му глава може ли да запомни нещо. Тука ли го пише?

Момчето пак отърва книгата и седна върху й, сякаш криеше в нея любовно писмо.

— Не е тука.

— А къде?

— Не знам. — Смутеният му отговор показваше, че сигурно бе търсил в тая книга магическите думи на древния философ.

— И какво все пак е казал?

Муци ригана от кушетката с прочутия си спринтов старт, озова се насред стаята, издекламира в мрачна екзалтация:

— Казал е! Една истина е казал! Има много празни и вредни хора в Атина, е казал, но най-празните и най-вредните са гимнастиците.

Великов неловко се позасмя, защото не знаеше доколко тоя философ би могъл да бъде авторитет за него, вярващия в други философи; ученото някога в семинари и школи отдавна бе избледняло.

— Е, ясно! Той го е казал за Атина, не за Габрово, и за гимнастиците…

— Тогава не е имало футбол.

— Не му вярвай, Муци, той просто е бил обиден, че не са искали да го четат, затова така! А ето, днешните гимнастици го четат, в университети следват, научни титли вземат…

Бе се зарадвал на сполучливата си шега, но тъй като, общо взето, не умееше да се шегува, изби го на нравоучителност. Щеше да продължи с цяла реч за задълженията на човека пред обществото, но тогава пък се събудя у него школуваната бдителност.

— Всъщност я ми кажи, кой ти го подшушна това? Така, преди мача, та то на саботаж намирисва!

— Който ми го е подшушнал…

— Пак ще ти кажа, че не е само твоя работа. Ами ако капиталистите са му платили, за да дойде да ти го каже? С долари?

Муци се облещи от изненада, после нахално се захили. Великов осъзна, че е казал глупост, и се опита да я поправи:

— Какво? Не стават ли такива работи? На Запад, братле, такива като тебе ги продават и купуват, както си щат. Че и подкупи, и далавери… Но ти го знаеш де! Оная ли ти го каза, кибернетичката?

Скулите на момъка пожълтяха, бичият му врат изчезна в раменете и той наведе глава, сякаш вече летеше към противниковата врата във вихрена контраатака. Великов се плесна самодоволно по бедрото.

— Е, видя ли! Не сме вчерашни, досещаме се за някои неща. Снощи ли ти го каза?

Муци отиде към прозореца, обля стъклото му с цигарен дим. Явно сега се учеше да пуши. Великов също помълча, загледан все още бащински в трескавото младо тяло. Твърде примамлива бе картината да види завършилата в чужбина инженерка като платен саботьор, изпратен да разстройва живота на най-добрия заводски директор в Габрово, на най-добрия му футболист, но все пак бе доста абсурдна.

— Виж какво, мойто момче, аз не съм дошъл да те кандардисвам да играеш. Просто да разбера защо един такъв голям футболист, един, така да се каже, виден наш гражданин изведнъж отказва да си изпълнява задълженията. Нещо сериозно трябва да е станало, не вярвам за някоя дреболия така… Обидиха ли те с нещо, какво не е в ред, хайде, изтърсвай го, момчето ми! Сами сме и между нас ще си остане. Знаеш, че аз съм човек, който може много неща да оправи.

— Няма нищо за оправяне — отвърна гърбом футболистът. — Никой не ме е обиждал и нищо не ви искам. Искам сам да решавам съдбата си, това е. — Той импулсивно се обърна. — И не бъркайте Линчето в тая история!

Така бе му казал веднъж и Пефин, когато го подпита заради клюките, пък после си излезе истина. Великов едва потисна гнева си.

— Не съм казал, че някой й е плащал, пошегувах се. Но виж какво, момчето ми, по-стар съм и знам: както една жена може да обърка нашего брата, никакви империалистически агентури… — И той дръпна лявата си ръка, защото една женска глава бе се навела да я целуне.

Момчето едва сега като че ли се поуплаши от него.

— Другарю Великов, казах ви. Лина в нищо не е виновна. То си е мое отдавнашно решение.

Великов бе съобразил вече, че най-ефикасно ще отърве Пефин, като ожени футболиста за инженерката, а момчето като стане и зет на треньора… Каза по инерция:

— Бъди спокоен, ще уредим тая работа! — после чак осъзна думите му. — И какво е това твое решение?

— Каквото ви казах. Напускам спорта. Не ща да си провалям живота за забавление на публиката. На двайсет и три години съм, а едно изречение от тая книга не може да ми влезе в мозъка. Останали са ми десетина думи в главата: пасове, финтове, дрибъли… — Той добави в горестно-пламенната си защита към чуждите термини и два български, но бяха от тия, които не е прието да се пишат другаде освен по стените на обществените клозети. — Какво ще стане с мене после? И за треньор не ставам с тоя характер, тотопункт ли да завеждам? Искам да следвам, това е. А остават два месеца до изпитите.

— Това вече е аргумент. Защо не ми каза веднага.

— А защо, драги другарю Великов, трябва да разправям на сульо и пульо какво съм решил да правя? Аз не съм ли свободен човек, в капитализма ли живеем, дето такива като мене ги купуват и продават…

— А аз сульо и пульо ли съм? — пусна страшната си кротост Великов.

— Нямах пред вид вас. Изобщо! Казах ви, напразно си губите времето.

— Виж какво, момче! — зачеса юмрука си Великов. — Аз никога не си губя времето напразно. Както виждаш, на крака съм ти дошъл. И не защото си ми притрябвал, плюя аз на вашия футбол, но никой тука не е свободен, ясно ли ти е? И аз не съм. Ако бях свободен, нямаше да дойда, но ме пращат хората. Цял един град, цял един окръг, а понеже това е международен мач, цяла България ме праща, ясно ли ти е?

— България не се състои от скучаещи запалянковци, другарю Великов — рече с надменно превъзходство момчето.

Великов се изненада. Не помнеше такъв спортист от времето, когато отговаряше за спорта. И това сигурно бе работа на инженерката.

— Знаеш ли, че почваш да ми харесваш. Имах по-лошо мнение за тебе. — Той се изправи, застана пред момчето, цяла глава по-висок от него. — Дай да се условим така! Играеш днес, а наесен той в университета. Където поискаш.

Брадичката на Муци, все още по юношески овална, описа надменна дъга.

— Ааа, без такива номера! Ако за нещо обичах спорта, другарю Великов, то е, защото там не можеш да излезеш на терена само с ходатайства. Собствени крака трябват и собствено пипе, а вие пак сделки! И мустанг сте готови да ми докарате, и в университета да ме вкарате… Не ви ща нищо, разберете!

— Още по-добре! Точно така разбирам нещата и аз. Тръгвай да те закарам.

— Казах, не!

Великов друсна лявата си ръка, сякаш да отърси някакво насекомо от нея. Не бе възнамерявал да упорствува, защото всичко това противоречеше на чувствата му, но калената му в човешките междуособици воля го вкорави. Сега, както и много други пъти, не бе в състояние вече да си отиде, без да е свършил онова, за което са го изпратили. Заради тая неумолимост някога в комсомолското дружество го наричаха „Мъртвата хватка“. Опита се да я смекчи, за да продължи с добро.

— Няма ли да ти бъде мъчно да гледаш как другарите ти играят? За купата на Европа е това, Муци, цяла Европа ще ни гледа.

— Няма да ги гледам. Не ни трябва купата, трябва ни културата на Европа — сякаш пак каза инженерката.

— Аха, културата на Европа, значи! А нашата, социалистическата култура не ти харесва, така ли?

— А вие защо под Европа разбирате Западна Европа? Европа се простира до Урал, не сте ли го учили по география?

— Слушай бе, ти какво така… дискусиите ще оставим за утре, ясно ли е! Мене също не ми трябва никаква купа, мене ми трябва да видя защитена нашата чест, ясно ли е! Тръгвай, ти казвам!

Момчето се изсмя зло и надменно.

— И вие ли сте си заложили честта на футболната топка, друга… — Но Великов вече бе сграбчил с необузданата си левица предницата на пуловера му.

— Ще тръгнеш ли?

— Не! — дръпна се Муци, а тънката плетка се разтегна като закована на стената.

— Ще ми станеш само на мустанги, ей! — изрева Великов и лицето му внезапно се изкриви в същата гримаса, с която Муци сполучливо стряскаше понякога по-амбициозните противникови бранители.

Познаваше я добре, защото я упражняваше преди всеки мач пред огледалото. Бе му я завещал един от старите футболисти, та да не погинат тия най-древни бойни традиции на човечеството. Само че Муци се пазеше да не го забележи съдията, а пък всевиждащите телевизионни камери го принуждаваха още по-рядко да я прилага. Той щеше сега може би да се засмее, но лицето пред него продължи да се криви в хунска необузданост. Скулите му подскачаха и се търкаляха под кожата, която изтъняваше върху тях, челюстта се изостряше озъбена, бузите над нея хлътнаха в тъмни ями, а едновременно с това цялата глава заслиза надолу върху скъсяващия се и надебеляваш, врат. Великов сякаш приклякваше или по необясним начин ставаше по-нисък. След още няколко мига съвсем се изравни с него, запраща огнения си дъх право в устата му, но това не беше повече лицето на Великов — беше съвсем младо, непознато, изкривено от ярост, някакво младежко лице с къса рошава коса и прериен огън в очите.

Муци замига смаяно, но видението не изчезна. Великов бе изчезнал, а този, който сега освободи пуловера му, беше друг някакъв, чудовищно друг, всъщност плашеща бе само появата му, иначе момчето изглеждаше дори симпатично, въпреки страшните си гримаси, в него като че ли запрозираха и познати черти. Престанало да се блещи и криви, то се и усмихваше вече, усмихваше се с треперливо стихваща ярост, само костюмът…

Футболистът отскочи в ъгъла на стаята, втрещи се в сгърчения костюм. Плещите под сакото го изпъваха до спукване с атлетическата си мощ, но отпред и отстрани то се свличаше ужасяващо празно над изчезналия корем. Панталоните също висеха окачени върху нещо невидимо, поставено по-ниско, та крачолите стоеха на пода, полегати и сгърчени като акордеонни мехове. Момчето бе пуснало така светкавично пуловера му, за да ги прихване през единия джоб. То се понаведе, дръпна сега двата джоба нагоре, скърши отново познатата людоедска гримаса, напсува го с непознат глас, директно, на майка.

— За тебе няма ли спортна чест бе? Няма ли грамче патриотизъм в тая тиква на раменете ти?

И като псуваше все така кръчмарски вулгарно затягайки колана под празното сако, повлече крачолите си навън.

Председателят на дружеството изскочи да му отвори автомобилната врата с тържествуващия вик:

— Мууци! Мустангче палаво! Палаво и непослушно…

— Карай в базата! — заповяда кратко момчето.

— А Великов?

Момчето изпсува така, както само един знаменит футболист можеше да си позволи да напсува един големец.

— Не се ли разбрахте? — уплаши се председателят, взе прекалено остро завоя и удари дясната гума в бордюра; моторът се задави.

— Да ме претрепеш ли си решил?

— Няма, няма!… А ти що си се маскирал така — подмилкна му се председателят. — Карнавалът още не е започнал. Или заради запалянковците?

— Гледай си кормилото! И дай малко газ, ти казах, няма време! Трябва ми час-два разгрявка.

Стартерът отново изръмжа, сякаш искаше да пръсне колата, но зъбите в скоростната кутия сдъвкаха гнева му и тя полетя към бъдните победи.