Любен Дилов
Парадоксът на огледалото (32)

3.

Тринайсетият ден на месеца за Великов не се отличаваше с нищо от другите дни и той пристигна, както обикновено, десет минути преди началото на официалното работно време. Подвикна мимоходом на секретарката си: Как си, Стефче?, а тя се зарадва на доброто му настроение и веднага му поднесе лист хартия.

— Заповедта за Стефчо. Вижте дали такъв вариант…

— Каква е тая заповед? Какво е направил?

— Вчера… Нали вие наредихте…

— Какво съм нареждал ма? Кога се е самоотлъчвал?

— Амиии… вчера!

— Вчера аз го освободих. Не ти ли каза? От утре хуква с чужденците и до края на месеца… Стефано, Стефано, и друг път съм ти казвал, няма да ми правиш тука интриги, че ушите ще ти скъсам!

— Ама аз… ама нали вие… — Секретарката се разплака и не можа да продължи, но той не възнамеряваше и да я слуша.

Влезе в кабинета си, вдъхна утринната свежест в него, вдъхна утринния порядък върху бюрото, телефонът зазвъня, но той не вдигна слушалката. Тия минути все още бяха негови. Накъса заповедта, работният ден на кошчето започна с нея, разтвори бележника със задачите на деня, подредени в ситния и къдрав почерк на секретарката. Извади очилата си — отскоро бяха му предписани и засега само почеркът на Стефка го подсещаше за тях. Не чу почукването, но веднага долови отварянето на тежката тапицирана врата.

— Здравей! Разбрах, че си тука, пък не се обаждаш… Прощавай, че нахълтвам така, но нека, преди да започне тая лудница…

Великов изръмжа не особено дружелюбно: „Кажи!“ към уголемената и поразмазана зелена фигура, застанала насред стаята.

— Мисля, че все пак заедно трябва да помислим…

Великов разбра най-после какво го дразнеше и свали очилата. Фигурата доби естествените си размери: жилаво и сочно като майска трева в строго зелената рокля тяло, набъбнало сякаш в следдъждовна пищност.

— Е, много рано си се размислила! Че и мене караш.

— За теб, разбира се, това не е проблем, но аз цяла нощ мислих…

— Така ли? Тъкмо щях да те питам как си спала! На теб да си го изкарам. Слушай, кажи какво да правим с тоя луд на площада? Ако още веднъж ме спре да ме пита как съм спал, ще го хвърля от моста!

Коева също се усмихна, но с някаква иронична тъга.

— И как спа все пак?

— Хайде, хайде, и ти сега! Спах като преповито и нахранено бебе. Такова хубаво нещо ми се случи вчера!… Но и на теб няма да го кажа. Пък и тоя Мустанг, да си призная, напълни ми душата! Как, издъни англичаните, а?

Прекъсна го необикновената руменина, цъфнала над зелената поляна на роклята, пълна със сенчести падинки и примамливи могилки.

— Да, и на мен ми се случи нещо хубаво, но се налага да помислим и за лошото. Трябва веднага да напусна. Въпросът е по какъв начин да се уреди…

Великов разпери лакти на бюрото.

— А бе какво става днеска тука? Тоя тръгнали да го уволняват, другият хукнал сам да бяга…

— Не знам кого искат да уволняват, но нашият случай поне не се нуждае от обяснение, нали? Освен… освен ако ти си решил нещо друго и за това ти е толкова весело.

— Какво да съм решил? — Единият от телефоните иззвъня. — Слуша Великов.

— Слушаш, ама не слушаш! — провикна се гъгниво слушалката, така че трябваше да я отдалечи от ухото си. — Какво си направил вчера с момчето, та още не може да дойде на себе си?

— Какво съм направил? Какво момче?

— Муци бе! Кажи, какво направи с него, та да си съсипе така здравето? Такъв футболист да съсипеш!

— Ама нищо не съм направил!

— Не си! Като че ли не се знаем! Казвай кой от твоите методи за мобилизация на силите си приложил — премина гласът към твърде жестока язвителност. — Или по-добре на доктора го кажи, да знае какво да прави, после ела да си поговорим! Обади се в болницата и идвай! А с момичето на Пефин какво се разбрахте?

— Какво момиче?

— Великов… не те разбирам!

— Аз пък хептен! Никакъв Муци не съм виждал. Вчера бях на лов, после на мача. Само там…

— Така ли? И колко заека изтреби?

— Четири — отвърна рефлективно Великов.

— С един куршум ли?

— Слушай!…

— После ще те слушам! Обади се в болницата, ти казах! — металически изкънтя гласът в мембраната и рязко се прекъсна.

Великов обеси слушалката на шнура й, объркан от невъзможността да си спомни нещо.

— Какво наистина си направил с момчето? И аз чух, че нещо е станало.

Той едва сега усети гальовния натиск върху косите си и рипна така, че я блъсна с глава в гърдата, но Коева не се отдели от него. Силно прегърна кръста му, силно залепи бузата си на сърцето му, сякаш искаше да го прислуша. Не го укроти, но го накара да се вцепени от изумление.

— Не знам, мили, може би тъкмо липсата на любов ни прави понякога така безогледни…

Сега той я отхвърли така, че тя едва не седна в качето на фикуса, до прозореца. И усилено зачеса левия си юмрук.

— А бе какви са тия номера, дето ми ги разигравате?

Коева се сгърбуши, сочната й зеленина сякаш изсъхна.

— Ще оставя молбата на Стефка. Намери начин да я прокараш. Още днес ще напусна, имам невзета отпуска.

— Чакай! Чакай, ти казвам! — изрева отново Великов. — Седни! Ей там седни! Казвай сега какво е станало!

— Шефът те чака.

— Ще чака.

— Приех вече, че нищо не е станало. Но един от двама ни все пак трябва да се махне. За теб това е невъзможно…

— Но какво се е случило бе, жена? Обидил ли съм те нещо?

— Не, защо? Това не е въпрос за обиждане. Просто… просто, докато ти не знаеше… можеше как да е да работим заедно…

— Какво не съм знаял?

Жената се изправи от далечното кресло.

— Моля те, поне не ме измъчвай с подигравките си! Недостойно е. Глупаво се държах, знам, но не го заслужавам.

Гърдите му си спомниха меката тежест отпреди няколко мига, той чу някакви думи, но нещо му се губеше, нещо, което трябва да е станало по-отдавна. Дали оная вечер, когато пиха в ресторанта с професора и после я изпрати?… Невъзможно! Да е изпил, да е изпил една-две чаши… Някаква бъркотия бе настъпила, от тия, които той най-много мразеше и, общо взето, умееше да не допуска до себе си.

— Виж какво, аз наистина не разбирам някои неща…

— И аз не разбирам защо така детински се правиш на ударен! Нима искам нещо от тебе — кипна жената с една фамилиарност, каквато през петте години не бе си позволявала. — Защо излъга и шефа? На лов си ходил! Той те видя вчера, заедно бяхте в коридора…

Великов премига, както премигваше в подобни случаи пред собствената си съпруга. От нея се отърваваше обикновено с шеговито безпомощно вдигане на ръце и с: „Чакай, за тая работа трябва анкетна комисия!“ Но на тази странно преобразена жена, която бе чувствувал като привична до незабележимост част от себе си и въпреки това бе уважавал, не би могъл да каже, че ще назначи комисия. Каза й почти нежно:

— Седни! Моля те, седни! Почакай да се обадя и после…

Обаждането бе му нужно за минутка поне да се отклони с нещо друго, да възвърне самообладанието си. Тия дяволски жени винаги намират начин да те накарат да се чувствуваш виновен, дори и да не знаеш за какво! Но тя, останала права, сякаш бе се отдалечила още повече в кабинета му. Не тя идеше вече към него, себе си усети да върви към нея, плахо и умолително, но тя го чакаше със същата вбесяваща го гримаса, с която жена му даваше да разбере, че каквито и да й ги приказва за Стефка, тя си знае как стоят нещата. Свързаха го доста бавно с лекуващия лекар, та миговете от враждебно, виновно и недоумяващо мълчание се напластиха в кабинета като удушливата цигарена мъгла след заседание.

Бъркотията обаче стана невъобразима: Такава силна нервна криза никога не съм имал, каза докторът, но стана ясно само това, че не той никога не я е имал, а липсвала в практиката му. Футболистът бълнувал, буйствувал, често споменавал името му, на Великов името, котка някаква споменавал, на която били отрязали опашката. Аз ли? — подигра го Великов. Не, не се разбира точно. Но майка му каза, че наистина котето на леля му, дето вие сте ходили у тях, намерили го с отрязана опашка, в пуловера му, и две празни шишета от водка, отначало и на алкохолен делир приличаше, значи, наистина нещо е станало и ако вие, другарю Великов… Какво аз? Я говорете по-свързано!… Вие сте били при него, би трябвало да знаете. Той все за вас бълнува и Лина някаква споменава, нарича ви дявол и че сте играли като дявол… Какво съм играл? Ами… футбол сигурно, не знам… А бе вие луди ли сте там? — не издържа Великов. — Той ако е откачил, вие мозък нямате ли в главите си? Какво общо имам аз с тоя футболист? Ей сега ще дойда!… Но лекарят неочаквано реагира с безреспектна властност, може би заради обидата: В никакъв случай! В никакъв случай не бива да ви вижда сега! Ще ви кажа откровено: боя се от най-лошото. Ще повикам и консулт от София.

Великов захвърли слушалката на бюрото, притича към двойното канапе, където така настойчиво бе канил помощничката си да седне, захлупи лице в шепите си. Сякаш отново за да се отдалечи от него, Коева отиде до бюрото и постави слушалката на мястото й. После задокладва бавно, с ударения върху всяка дума, а тази настойчивост тактуваше мелодията на една не по-малко непонятна му отмъстителна злоба:

— Другарю Великов, вчера вие ходихте при футболиста! Шефът ви нареди. Аз бях тука. След разговора ни с инженерката на Пефин…

Прекъсна я навярно погледът над върховете на пръстите му. Тя потрепера, поиска да си тръгне, но пътят й минаваше на метър от канапето.

— Ела — повика я той хрипливо. — Ела при мен! Дай си ръката.

Тя се приближи, но не за да му подаде ръка, а да излезе.

— Не можеш ли да ми кажеш нещата по-човешки? Аз ти имах доверие…

— Аз също ти имах доверие. И нещо много повече…

— Значи, сте решили да ме сваляте? Дойде и моят ред, значи? Бая сте се потрудили наистина! Но защо по такъв идиотски начин?

— Какво става с теб? — понечи да се върне зеленият цвят на надеждата, но той сдържано го пропъди.

— Върви си! — А тая сдържаност означаваше, че е завинаги.