Любен Дилов
Парадоксът на огледалото (41)

4.

Не може да се каже, че нощта излезе лека. Седем мъже, събрани на едно място, винаги биха прекарали не една весела нощ, но сред тези седмина се намираше и един осми — подозрението, а то не е в състояние да сплотява хората ни във веселие, ни в беда. То изплуваше сякаш с въгледвуокиса от дъната на бутилките и още рано вечерта напълни главите им пряко всяка логика. Харитонов бе подценил силата на невинно светлото, лекомислено пенливо питие — една всъщност протестантски демонична сила, която прави мрачно биреното опиянение. Неслучайно съвременната бира се е родила в страната на протестантството и малко преди него. Те продължаваха да бъдат тревожно напрегнати, а протестантският алкохол ги правеше нападателни и груби. Драмов така и не успя да организира замисленото събрание. Всеки имаше да каже по нещо, но на определен човек, не на всички, всеки трябваше да оправи с някого едно недоразумение, което изглеждаше неоправимо, при това половината от тях не бяха се сблъсквали пряко с тайнствения злодеец, но и това не ги правеше, по-малко недоверчиви. Виделите го в собствения си образ твърдяха, че не приличал чак толкова на тях, и по същия начин недоумяваха как е успял да заблуди другите хора. Прометей Чорбаджийски също бе готов вече, като гледаше все още мистично мълчаливия Пефин, да признае, че оня не е приличал на него: „Те това ще да е — хипноза! Както го рече докторът. Я съм гледал по панаирите такива факири…“

— Мето, аз мисля обаче, че онзи е истинският Прометей, не ти — подигра го Драмов.

Циганинът скочи да брани името си.

— Ами краде и раздава на хората — поясни Драмов. — Ти това можеш ли да го направиш?

— Я некогиш съм си мечтал за такива работи, ама… къде ти! — смотолеви Прометей и се замисли и мисли толкова дълго, колкото навярно цялата му махала заедно не бе мислила досега.

Психиатърът, чието лице бе станало сипкавобяло като бирената пяна, все още търсеше човек поне за покер на две ръце.

— Как може да ви се играе сега на карти? — укори го Красимир Герчев.

— Не ми се играе, ама нали нещо трябва да се прави.

— Да се мисли, докторе, да се мисли трябва — обади се пак Драмов. — Защо искате да избягате от мисленето? Вижте нашия Прометей…

— Слушай, Деяне, ти всъщност какво така, над другите? Това никак не е смешно, не разбираш ли? Това е повече от страшно! Всъщност, ти за какво си тука? Каква е твоята история?

Хумористът срещна острия блясък на подозрението в очите му и не смогна да разтегли устните си в познатата плачлива гримаса.

— Аз, драги Герчев, ако искаш да знаеш, съм най-много пострадал от всички ви. Да ми падне тоя тип… Но защо аз да ти разказвам историята си, защо вие всичките не ги разкажете по-напред? Нали това предлагам. Защо например Муци…

— Я стига си дрънкал! — рече футболистът, натискайки лейкопластите си.

Той тъкмо бе изразил признателността си на Великов:

— Умен мъж сте, другарю Великов! Знаете какво да кажете на човека. Ако не бяхте вие, нямаше да играя така като бесен.

Великов бе премигал двайсетина пъти, докато разбере недоразумението, и бе му отвърнал по сходен начин: „Я не дрънкай глупости! Ако не съм бил аз…“ Но сега пък Пефин неочаквано му поиска сметка: Ти нали ми обеща да не се бъркаш? Какво толкова наприказва на момичето, та то така веднага… Разбира се, шепнешком. Великов обаче не умееше да шепне: Нищо не съм й приказвал! Знам го аз твоето нищо! — забрави да шепне и Пефин, от което Великов вече избухна: Я се махай от главата ми бе! Мен главата ми не го побира…

— Другари! — надвиква го Драмов и размаха панически ръце. — Убиецът е между нас, а вие…

— Какъв убиец? — уплашено прекъсна Прометей размислите си, но същото запита и Великов, та хумористът към него отправи отговора си.

— Не сте ли гледали филма?

— Не гледам такива филми.

— И правилно, другарю Великов! Но помогнете все пак да внесем някакъв ред в аудиторията.

— Ред трябва да има — съгласи се Великов и строго огледа подлежащата на вразумяване аудитория. — Вярно, човекът не е незаменим… Да, да, не е незаменим и това хем е полезно, хем не е чак толкова. То създава хаос. На какво ще се крепи обществото, ако няма лична отговорност? Ако някой вместо тебе върши това или онова и на тебе го приписва или ако ти направиш някоя пакост, пък я приписват на другите? Лична отговорност трябва!

Драмов изръкопляска.

— Точно така! Затова аз предлагам този, който е, да поеме доблестно отговорността.

След миг затаено мълчание, в който никой не стана, за да си признае, всички заговориха един през друг и Драмов продължи да вика:

— Другари, събрани сме тук като седемте самураи да защитим…

— Какви самураи бе — засегна се Великов и зачеса с пръстите на дясната си ръка гърба на левия си юмрук. — Ти знаеш ли какво са това самураите, феодали някакви?

— Имаше такъв филм…

— Стига с тия филми! Ако действително този, който… Искам да кажа, другари… Най-добре е наистина да си признае, самокритика да си направи. Аз не мисля, че кой знае каква беля е станала, но…

Всичко това обаче Великов произнесе някак изненадващо плахо и се прекъсна, сякаш уплашен от възможността веднага да се изправи един от шестимата и да заяви: „Аз съм. Аз бях и този, който забърка историята с Коева…“ Навярно още не бе решил какво ще го прави.

Не, пак никой не стана и Драмов тръгна да ги уговаря един по един. Седна най-напред на леглото на Великов под дебнещите погледи на останалите, които навярно си мислеха, че той е решил само нему да довери истината или пък че го въвлича в някакъв заговор. Зашепна му на ухото:

— Другарю Великов, във вашия случай лично аз смятам, че нещата стоят обратното и вие може би се заблуждавате. Това съвсем явно е някаква изключителна личност, а четири заека за един предиобед…

— А, стрелял съм и повече! — изръмжа Великов, който не умееше да шепне. — Бе ти какво искаш да кажеш? Че той е бил на лов, пък аз…?

— Ами, ако се опрем на свидетелските показания…

— Глупости! Свидетелски показания! Аз ли не знам.

— Знаете, но не сте сигурен, нали? Мисля, че преди всичко трябва да се разберете с Коева, тя все пак най-добре ви познава.

— Отгде-накъде? Слушай, ама ти всъщност откъде знаеш тия работи?

— Ами… Харитонов… — излъга Драмов.

— Виж какво, момче, агент-провокаторите не ги обичам! Може да са нужни понякога някому, но не ги обичам. Мене ме остави на мира, хайде!

Драмов се дръпна натъжено.

— Лошо ме разбрахте. Исках просто да ви помогна. Аз много добре знам, че не сте вие, въпросът е, че вие все още не го знаете.

И го остави да премигва и да чеше юмрука си. Седна до Герчев, към когото Епифан Пефин тъкмо отправяше от отсрещния креват поредната си въздишка:

— Но как е възможно собствената ми жена да не ме познае!… — А кандидатът на науките се усмихваше с превъзходството на патилия и препатил в тия неща човек. Драмов веднага въздъхна като него.

— Един швейцарски класик е казал: „Никой няма право да се държи с мен така, като че ли ме познава.“

Двамата се опитаха посвоему да смелят неочакваната мъдрост.

— Това е агностицистична постановка на проблема за идентификацията на личността — бързо реагира Герчев. — Ако се съгласим…

— Добре, ама това съвсем не значи, че… — разпали се и директорът.

— Пефин, Пефин, нали точно това ти казва класикът! Хората се обиждат и се трепят един друг, защото си въобразяват, че се познават. Никой не вдига ръка срещу непознатото, без да се замисли. И Живка така си е рекла: познавам го аз моя мръсник и ей сега ще му пукна тиквата! А ти, кандидате, какво ще кажеш за тая агностицистична постановка? Седем души в една стая и никой не знае истинският ли е, или не е?

— Не виждам нищо смешно и не разбирам поведението ти! — обиди се Герчев.

— Хумористичната ситуация може да бъде и трагична, драги. На тебе ли, теоретика, да обяснявам разликата между хумористично и смешно. — Той го изгледа в прекалено стресната уплаха. — Слушай, ти сигурно си оня! Оня също нямаше чувство за хумор. Нали цяла нощ…

— Я се махай! — повтори кандидатът на науките, почти като кандидатка, израза, станал лозунг на вечерта, и се отмести към възглавницата, но Драмов не помръдна в своето тържествуващо отмъщение. Остана си безжалостен дори и към посивелия, сломен директор, когото единствен от присъствуващите тук все пак обичаше и жалеше.

— Какво прави Живка? Добре ли е вече?

— Ох, добре е, но още нищо не знае.

— Хубаво, че не сте й казали! Много й се струпа на жената! А на Линчето, горкото, пък хептен!

— Какво хептен?

— Е, то не е за пред хора.

Герчев сам напусна леглото, за да ги остави насаме, но Пефин хвана хумориста под мишницата и насила го замъкна към прозорците, които бе забранено да се отварят. Само през около час меланхоличният млад човек разтваряше единия от тях, колкото да излезе цигареният дим, и стоеше пред него, като кой знае защо държеше през цялото време ръката си под ревера на сакото, сякаш броеше ударите на сърцето си.

— Какво с Лина?

— Какво, какво! Представяш ли си как се чувствува, ако вече е научила, че не с теб се е любила, а с оня измамник?

— Еее, писна ми от тъпите ти вицове!

— Добре бе, братко, кажи ми: нямаш ли усещането, че всичко това не е било? Че някой друг като че ли ти го е разказвал? Че не е възможно, ти, сериозният, улегналият, човекът с безупречното обществено положение, който толкова обича семейството.

— Това е друго.

— Защо да е друго? Значи, готови сме да вярваме на приказките на хората, а на собствените си усещания не обръщаме внимание. Как ще стигнем тогава до истините? Хората дрънкат каквото им скимне и каквото им е изгодно, защото не се познават един друг. И Живка защо е направила така? Защото на тях е повярвала, не на собственото си чувство, че не си ти този, който е седял на стола и й е говорил неща, които ти не можеш да кажеш. Толкова години живее с тебе, тя ли няма да знае на какво си способен и на какво не, дори в леглото…

Пефин отчаяно се хвана за челото.

— Моля те, поне не ме обърквай! Поне ти не ме обърквай!

— Не аз, братле, другите ще те объркат, щом не вярваш на себе си! Я виж само как те гледа Мустанга! И той — горкият, намерил от кого да я ревнува! Но на Линчето нямате право да се сърдите, това не е изневяра. Откъде ще знае тя, че не си бил ти човекът, когото е обичала и в когото е вярвала…

— Ей! — изрева Пефин, а циганското му лице бе толкова потъмняло, че той заприлича сега на обезсмъртилия се е ревността си мавър. И също като мавъра щеше да хване хумориста за шията, ако той благоразумно не бе избягал.

Той избяга чак в другия край на помещението и се провикна оттам по агитаторски:

— Добре бе, другари, събрали сме се да го хванем, а никой и думица не обелва какво ще го правим, като го хванем…

— Това е работа на милицията, на съда — отговори само Герчев. Другите изглеждаха доста объркани от въпроса.

— Милицията си е милиция, но един съдебен процес трябва да бъде подкрепен с някакъв иск. Ти, Муци, например какъв иск ще предявиш? С какво те е ощетил?

Муци показа на всички профила си на тракийски вожд, но той не беше нито толкова горд, нито толкова недосегаем, колкото навярно му се искаше.

— Какъв иск? На мен той нищо не ми е направил. Знам аз кой е в дъното на тая работа.

— И на мене нищо не ми е направил! — похвали се Прометей Чорбаджийски.

Психиатърът ги оглеждаше, сякаш искаше да отгатне кой какви карти държи в ръцете си. Великов се обади изтежко:

— Глупости! Няма да седнем да разиграваме процеси. Това е най-обикновено хулиганство. Има си закон за хулиганството.

— Ти, Пефин? — подкани го хумористът.

— Няма ли най-после да млъкнеш! — изпъшка обезсилено директорът. Драмов го съжали.

— Да бе, твойта е най-объркана! Иск ли да предявяваш, награда ли да му дадеш?… В края на краищата, ако не беше той, Живка щеше тебе да цапардоса по главата. — Драмов уплашено се огледа дали би могъл още някъде да избяга, но веднага се провикна: — Другари! Еврика! Открих го! Оня, когото търсим, трябва да има белег на главата си! Поне цицина не може да няма… — И се хвърли към футболиста, защото се намираше най-близо до него.

Муци, който сякаш се готвеше да изцвили и да захвърля къчове, в недоумение наведе глава като отдавна обязден мустанг. Не всички знаеха защо точно цицина трябваше да има злодеят на главата си, не знаеше и Прометей Чорбаджийски, но моментално скочи към Пефин и стисна врата му с жилестите си пръсти.

— Дай да видя! Дай де…

Директорът изненадващо не оказа никаква съпротива и примирено се остави на опитните цигански пръсти да се ровят в оредялата му коса. Останалите още не смееха да повярват докрай, че това е начинът да се разкрие и тяхната собствена загадка.

— Няма! — разочарова се Прометей и тръгна към психиатъра, но преди той да запротестира, циганинът прекърши пред него старчески изтънялата си шия. — Докторе, на, виж, ти по ги разбираш тия работи!

Лекарят гнусливо потопи ръце в мазносивите му кичури, а докато траеше процедурата, циганинът предложи най-разумното: докторът, като специалист, да прегледа отново всички глави. Това позасили надеждата в задимената зала, та психиатърът не успя да откаже. Асистиран с досадно усърдие от Чорбаджийски, той прерови набързо всички коси, без да крие колко му е неприятно да участвува в тая недостойна игра. Само Великов не позволи да се доближат до него: „Глупости! Що се оставяте да ви баламосват? На тоя само му дай майтапи да си прави…“ С което неизбежно привлече над собствената си глава облака на подозрението, витаещ дотогава разнопосочно из стаята. И той си остана там до края на нощта, въпреки че всички забелязаха как Великов два-три пъти тайно опипва темето си и явно не откри по него нещо ненормално.

— Да — обобщи Драмов, когато психиатърът се върна, ходил да измие ръцете си. — Очевидно търсеният не е сред нас. Докторе, вие какво мислите? Кажете нещо де!

— Не съм свикнал да мисля нощем.

— Ей, айде вече да спим бе, кое време стана! — укроти се Прометей и заразсъблича многобройните си и разноцветни фланели.

— Да изпием ли по една бира? — предложи плахо Великов, потиснат навярно от облака враждебност около себе си. Не видя съгласие у заетите с разочарованието и облекчението си и с неизчезналата си обърканост мъже, изтръшкали се отново, по креватите, но въпреки това отвори вратата и викна: Ей, момче, донеси седем бири! Ама студени!

Драмов се насилваше неговият израз на лицето да не се различава от израза на останалите, но бе се уморил вече от играта, бе се обадило вече и неумолимото му като закон разкаяние, което го ожесточи в самозащитата пред себе си. А и бирените градуси в кръвта му навярно се равняваха вече на морализаторствуващия алкохолен процент. Искаше да мълчи, да млъкне окончателно и колкото по-силно го искаше, толкова по-силно надуваше гърди проклетият дърдорко в него. Започна все още в стила на шегата си:

— Това е, другари. Явно е, че не сме ние, че сме си същите, че не щем да бъдем други, но не позволяваме и на другите да вършат онова, което ни се ще ние да вършим, а пък не ни стиска. Затова сме се и събрали тука, да счупим едно огледало…

— Какво огледало? — запита наежено Муци.

— Защо отказваме дори да си представим какво се е случило с нас? Какво толкова се е случило, кажете де? Мистика, та мистика — щото е по-лесно! А то всеки от нас е застанал за кратко пред едно огледало, обикновено огледало. Къде му е мистиката на огледалото? — Премигваха насреща му с ленив, упоен и попретръпнал интерес, а това подклаждаше ожесточението му. — Впрочем малко мистика има де. Хем си ти, хем не си ти, защото като че ли си вътре в огледалото, в неговото обърнато пространство, а най-вече стоиш срещу себе си изправен в обратната посока. А човек иска да се вижда същият, в своята си посока. Колкото и да се зарича вечер, че от другата сутрин ще стане друг човек. Е, и като не щеш да се видиш така обратно застанал, може като Муци — прас в огледалото!

— Ти отде знаеш за огледалото — викна футболистът. — Аз не знам, той знае!… Докторе, друго си говорихме с тебе! Лекарска тайна уж, тинтири-минтири…

— Драмов, откъде знаете за огледалото? — викна и психиатърът.

— Че целият град само за Муци приказва! Само на вас не ви се приказва, на вас дори не ви се мисли! — изригна възмущението си хумористът. — На вас ви дай само да чупите огледалата! Добре, чупете ги! Ама то с ръце не става, ще ги порежете, ей като тоя!…

— То ми е от котето — рече футболистът и натисна лейкопластите си.

— Какво коте? — попита Герчев.

— Коте като коте! Не си ли виждал коте бе?

— Габровско ли, или с опашка? — прояви се и в практиката теоретикът на хумора.

— Е това е! Не ви се приказва, не ви се мисли — прегракна патосът на възмущението у Драмов. — Не ви е изгодно, затова. И на Муци не му е изгодно, и на… и на мене в края на краищата не ми е изгодно. Какво ни остава тогава?… — Той се напъна за един ефектен финал, но успя да го оформи само звуково: — Тогава… дайте да си дадем думата, думица да не продумваме!

Каза го и сломено се изпъна на кревата си, но никой не чу алитерацията. Отворилият се на въпроси Герчев попита:

— За какво?

— За това, че понякога можем да бъдем и други.

— Глупости! — рече Великов. — Човек може да бъде всякакъв. И такъв, и онакъв. Аз, Драмов, с тебе ще имам отделен разговор. Но за това си прав, не бива да се приказва. Какво ще си помислят хората…

— Стига бе, другарю Великов — надигна се Прометей. — Я и на внуците че разправям какъв гявол беше тоя! — А възторгът му подсказваше, че сега е готов по-скоро да го почерпи, отколкото да го обезвредява. — Ей, айде пийте си бирата!

— Нищо не може да ви каже вече медицината, момчета — неочаквано проговори психиатърът и продължително отпи от новата бутилка.

Всички държеха по една такава потна бутилка в ръка и като че ли не знаеха вече какво да я правят. Чашите стоеха отдавна на масата, мътни и объркани, отдавна незнаещи коя на кого принадлежи. Отдавна се спеше и на всички, но само Прометей сякаш бе готов да затвори очи, без да се бои, че някой от останалите шестима може изведнъж да се превърне в него и пак да го замести някъде си. А и за откровенията на лекаря ушите на всички винаги са отворени. Особено когато са толкова изненадващи и странни. Психиатърът леко се уригна и обърса устата си.

— Нямам пред вид тая медицина, дето ти вади сливиците. Това е медицина на сливиците, а не на човека. Тя и сърце може вече да му присади, а ей толкова не знае за него! Ей толкова — показа той нокътя си и всички огледаха с интерес траурния му кант. — Сто години вече животът и другите науки й поднасят ту това, ту онова, а тя си знае все толкова: в усмирителна риза да те натъпче, с електричество да те друса, докато припаднеш, най-много с някое хапче да те упоява, докато окончателно те видиоти. А какво е това, питам ви аз? — извика реформаторският бирен дух у психиатъра. — Средновековие! Чисто средновековие! И тогава са инквизирали лудите, за да прогонят дявола от тях. Но дяволът е вече във всички ни — пророчески вдигна той бутилката и без малко да я запрати към вратата, както някога Мартин Лутер е хвърлил историческата си мастилница по влезлия през дупката на ключалката изкусител. — Нова вяра трябва, за да го прогоним.

— Докторе, какви ги дрънкаш — даде му отпор Великов. — Ти си пиян.

— От какво бе, от тая ли пикоч? Другари, повече от половината, чувате ли ме, повече от хората, които идват в поликлиниките, се оплакват от болести, дето не ги знаем какви са! Наричаме ги функционални. Няма вирусче, няма микробче, не… функционални! Знаете ли какво значи това?

— Не знаем — отговори сънливо Прометей Чорбаджийски.

— И аз не знам. И никой не знае. И никой не ни дава да ги узнаваме…

— Докторе, това за новите болести съм съгласен — каза Красимир Герчев. — Но модерната антропология…

— Пикай на нея! — прекъсна го лекарят, комуто бирата бе променила и речника. — Кой знае какви болести още ще се появят! И това, дето ни е събрало тука, и то сигурно е някоя нова болест, пък ние си стискаме очите и жумим.

— Нали рекохте, че бил хипнотизатор? — обезпокои се футболистът.

— Хипнотизатор! Тебе и мене може да хипнотизира, но целия стадион, телевизията как ще хипнотизира? А всички сме хипнотизирани! Всички сме болни, щото основният нравствен закон е болен, мили мой! Законът, който е направил от маймунското стадо човешко племе. Нали искаш модерна антропология — отправи той протестантския си патос към Герчев. — Те ти модерна антропология! Тя ги нарича болести, болести на преживяването. Подсъзнанието не можело вече да се адаптира към дразнителите, не можело вече да усвоява и преработва преживяното и оттам неврозите, психозите, язвите, диабетите, инфарктите. Ама казва ли ти нещо с това? Казва ли ти защо не може подсъзнанието да си преработва вече преживяванията? Законът, законът, който потиска, измества и сублимира животинското у човека, за да го прави нормален човек, тоя закон боледува, драги ми кандидате на науките! Повсеместно! Той е бил здрав в племето, в селото, в милионния град обаче не ще да вирее. Бетонът го смачква, газовете го задушават, тълпата го гази с краката си…

— Докторе — обади се пак Прометей Чорбаджийски, — това законът е врата в полето, само лудият че мине през нея.

Драмов натисна главата му във възглавницата.

— Я приспивай най-после тая народна мъдрост! — Изсмя се, но му беше безкрайно тъжно заради пиянския патос на лекаря, защото си спомни колко такива напразни речи бе произнесъл досега.

Изведнъж всички чуха, че и Пефин се смее. Дрехата му се тресеше, тресеше се и полупразната бутилка между коленете му.

— Тупнете го по гърба! — нареди лекарят. — Или по-добре по главата, още веднъж по главата!

Герчев, който седеше най-близо до директора, скочи услужливо, но Пефин престана да се тресе и ги изгледа с враждебно недоумение.

— Какво става? — запита го Драмов. — Преработваш си преживяванията, а?

Пефин продължи да недоумява. Муци скочи сърдито и заизхлузва джинсите си.

— Ей, аз утре имам тренировки! И както се разбрахме, нали, нито думица!

Психиатърът изстена насред разпадналата се като нравствения закон аудитория:

— Няма ли с кого тука човек да хвърли едни карти бе? Мухльовци такива! Ама ще ми паднете вие, един по един ще ми дойдете! Няма къде другаде да идете. Ще ви издокарам аз с по една усмирителна риза и после с електрошока…

— Млъквай вече — сряза го Великов, но повече бащински, отколкото сърдито. — Млъквай, че утре няма да знаем как да се гледаме в очите!

И демонстративно измъкна от чантата си раирана бархетна пижама. Той единствен бе имал време и възможност да се подготви за необикновената нощувка.

Трезвото му и разумно напомняне, че им предстои нов ден, че пак ще бъдат заедно, го приобщи към тях, накара ги да се усетят като човешка общност и разбуди упованието им във всичко онова, което бяха видели застрашено. А с такова упование можеше вече спокойно да се заспи.