Любен Дилов
Парадоксът на огледалото (27)

4.

Великов погали юмрука си.

— Сербез момиче!

— И аз не го разбирам това младо поколение — потърси отново съюза му Лятното цвете или поиска просто да му съчувствува.

Великов й обърна гръб, отиде до прозореца, но и зад стъклото му видя едно по детски голямо, лъскаво от стъклото око с размазано траурно петно над него. Видя и пръстчето, което го размазваше.

— Хубаво си мислех аз отзарана да избягам днеска, на лов да ида! Нервно ми е, та ще се спукам.

— Трябваше да идеш — казаха нежно-загрижено зад гърба му. — Тежки дни те чакат.

— Забранен сезон е.

— Нали имаш бележка?

— Бележка, бележка! Трябваше да я скъсам аз тая бележка и да им я пратя обратно. Какво ще рекат хората, като те видят с пушка в полето? Значи, тия, дето издават наредбите… Смешно ли ти се вижда?

Нещо бе избълбукало зад него, пак така нежно и тихо, с гласа на гугутка.

— Знаеш ли Драмов какво каза снощи на софиянците за тебе? Каза им, че си бил професионален светец и че такива като тебе трябвало да бъдат поставени под закона за защита на природата, защото били на изчезване.

— Аз на тоя професионален дърдорко… — обърна се Великов, но се изправи пред едно странно развълнувано женско лице и пред изострени като че ли, наточено лъскави от коприната пъстри и задъхани гърди. Бяха така близо, че седна на дъската на прозореца, за да се отдалечи от тях.

— Впрочем знаеш ли, че това момиче… право е! Ние, жените, ви превъзхождаме и с верността си към природата, и с много други неща, но все пак търсим у мъжа да се подчиним на… на… Искам да кажа, Пефин нито е по-умен от нея, нито кой знае какво, но и аз… да си призная, дето съм сигурно десет години по-стара от нея, и аз още не мога да харесам мой връстник, изобщо някой, който да не ме превъзхожда поне с жизнения си опит.

— Ти какво, защищаваш я, така ли? — попита по-скоро в самоотбрана пред опасната й близост Великов, отколкото като възражение. Искаше му се да се измъкне към бюрото си, но пътят нататък бе отрязан — не би могъл да мине покрай нея, без да се пореже на лъскавите остриета. Слънцето палеше пожар на гърба му и обрамчваше главата и раменете му с ореолно сияние.

— Права е, разбира се, но… не бива така!

— Що за глупост? Щом е права, значи, бива. Ако не бива…

— Вярно, глупост е. Но… не бива така — повтори с двусмислена настойчивост Коева.

— А как според тебе трябва? — почти извика той, внезапно осъзнал опасната близост и в думите й. Във всичко, което досега бе казала, нямаше и следа от предишния равен и постоянен респект пред началника.

— Може и да крие любовта си. В това също има красота и смисъл.

— Красота и смисъл, глупости! Ти ми кажи на мене, кой тука има последен думата кое бива и кое не бива? Като тръгнем по тоя път, пак ще опрем до божите заповеди. Къде тука е нашият закон по тоя въпрос, ясен и недвусмислен?

Тя се изсмя насреща му също като инженерката.

— Сетих се за бележката ти. Ще ти се май да има такава инстанция, дето с разрешително да определят кой и кога да се люби с някого.

Той до изпотяване недоумяваше над немислимия досега разговор с тази жена и въпреки това изтърси в необичайния тон:

— Ха! Някой пак ще измисли бележки за любов по всяко време и навсякъде.

Вместо да оцени остроумието му обаче, жената, която в продължение на пет години бе му поднасяла своето мило и разумно покорство, изрече:

— А такива като тебе пак няма да посмеят да си послужат с нея.

Той вдигна лявата си ръка, но преди да я покрие с пръстите на дясната, Коева я захлупи в една гореща и влажна шепа, добави: „Светецо мой!“ — и бързо я целуна. В следващия миг тя бе вече до вратата.

— Чакай! — изхриптя той, но във вика му нямаше гняв и може би затова тя се обърна, много бавно и много тъжно. — Това пък какво беше?

— Нищо, нищо! — потърка тя също като инженерката дясното си око с един дълъг пръст, на който той сега съзря бледорозовия нокът. — Знаем, че не бива.

Той знаеше, че не бива, но съвсем пък не знаеше какво да й каже и още дълго сигурно нямаше да знае, ако не бе зазвънял единият от телефоните. Спусна се с облекчение към тях, викна своето офицерско „Слуша Великов“ в слушалката на единия, затръшна я, повтори го в другата слушалка.

— А бе ти тука ли си изобщо — провикнаха се отнякъде така, че го чуваше и Коева. — Що не се обаждаш?

— Имам приемни часове — отвърна с внезапна враждебност Великов.

— Приемни часове! — подигра го познатият и на Коева глас. — Бе ти в кой град живееш? Не виждаш ли какво става около тебе?

— Какво става? — изръмжа Великов и бе разбрал вече защо се държи така. До вратата го чакаше една жена, тъжно и отпуснато, и на него му се искаше да й каже сега нещо нежно и добро, нещо, което отдавна не бе изричал, да го каже и на себе си. Или поне да й се скара.

— Как какво става бе! Ще ни изгонят от града заради тоя Мустанг — звънеше мембраната от познатия им смях. — Бягай, ти казвам! Бягай веднага, само ти можеш да оправиш работата! И той се заинатил, и треньорът си подава оставката…

— Слушай, аз отговарям за индустрията тука, не за разни американски коне.

— Бе ти не разбираш ли, че и индустрията ти ще отиде, и всичко — засмяха се оттатък, но смехът секна внезапно, превърна се в познатата винаги любезна заповед. — Великов, много те моля, знаеш, че аз пък съвсем не умея да се оправям с такива хора. В момента пред вратата ми е цял митинг, пет делегации, както са казвали някога, на градските първенци. От сутринта пощурях от телефоните…

— Аз пък досега оправях любовните истории на Пефин — изригна в безсилието си Великов.

— Зарежи сега любовните истории! Впрочем жена му вече идва при мене, но за това после! Много те моля, бягай при Мустанга! Ако искаш, натовари тия делегации на един автобус или пък викай пожарната да ги разгони…

Великов смачка със слушалката поредния залп смях на човека, комуто като че ли винаги бе весело, но откъм вратата му рекоха тихо и тъжно: „Иди… Иди!“, и той вдигна рамене и се предаде, защото тази думичка му подсказа, че ако не излезеше веднага, и онази, край вратата, сигурно също нямаше да излезе оттук. Но тя бързо и почтително му отвори, викна към секретарката за колата.

— Няма я. Стефчо каза отзарана, че сте я взели и че сте го освободили днес, понеже за фестивала…

— Стефчо да дойде утре със заявление за напускане — рече Велинов, постоя малко да се овладее и добави кротко: — За всеки случай приготви и една заповед за уволнение. Намери друга!

— Другарю Великов, аз мога да ви закарам — обади се някакъв човек, който бе щръкнал край стола си в другия край на секретарската стаичка.

Великов не го позна, защото гледаше уплахата на двете жени и защото кротко си мислеше: Тук трябва да се уволнява, да се уволнява! Всеки е почнал да прави каквото си ще… И за да избяга от хаоса, се съгласи, макар никога да не приемаше каквито и да било услуги от посетителите си.