Любен Дилов
Парадоксът на огледалото (16)

9.

Настигна го лесно, защото Красимир Герчев не познаваше града и милиционерът на кръстовището с жестове му обясняваше къде е таксиметровата станция. Беше объркан, че Герчев не го запита за двойника си — изглежда, не на бележката бе повярвал, а на някаква своя версия за случилото се и следваше вече едно готово, сигурно налудничаво решение.

— Слушай — викна му. — Как така ще оставиш конференцията без докладчик? Международна конференция! И мене натопяваш, знаеш, че аз те предложих.

— Да не си ме предлагал — отвърна с изненадващо живо чувство Красимир Герчев. — Защо изобщо ме предложи? Ти нито ме обичаш, нито ме уважаваш!

— Ха сега де! — зарадва се хумористът, защото това предвещаваше началото на разговор. — Всеки сфинкс би ти завидял за тая гатанка.

Той го хвана отново подръка и сам го помъкна към станцията отвъд реката, сетил се, че по това време е изключено да се намери кола. Герчев продължаваше да се размразява.

— Бъди спокоен, няма да се обидя. Знам, че в мене няма нищо нито за обичане, нито за уважение, и никой…

— Какво става с теб бе, човек? Може ли заради една глупава шега…

Теоретикът на хумора се спря и го загледа втренчено.

— Не беше шега. Ти най-добре знаеш, че не беше шега! Сам повярва, че това съм аз, нали?

Драмов не издържа на погледа му, не знаеше и дали е успял да скрие гузността си.

— Ти май виждаш призраци.

— Понякога човек трябва да почне да вижда призраци, за да види реалността на нещата.

— Аз пък не вярвам в призраци, даже не ме е страх от тях. У теб съм го чел — поласка го виновно хумористът, но разтопяването в гърдите на Герчев бликна с гейзерна сила и горещина.

— И това съм откраднал! И, вица, и целия му анализ! От Фройд. Не посмях да го цитирам, да не ме обвинят във фройдизъм. Всичко, всичко у мене е крадено, копирано, изкълчено от нагаждане и лицемерие…

— Знам, но защо трябва и Габрово да го разбере? — стисна хумористът лакътя му, понеже някои минувачи се обръщаха ако не заради шумната изповед, то да огледат познатия им писател.

— Нека слушат — извика още по-високо Герчев. — И те са такива! Всички са такива!

— Няма да ги стреснеш. Най-много да ни помислят за обедни пияници. Те си имат тука един, който ги спира по улиците, но той ги пита само добре ли са спали. Приближава се тихичко към теб и: „Добър ден, как спахте, моля?“ Така трябва, деликатно…

— Деяне, моля те, не опростачвай всичко! — снижи горестно гласа си кандидатът на филологическите науки.

— Такова ми е призванието, брат!

Драмов щеше отново да произнесе някое есе за ролята на хумора, машинката му за вицове вече засилваше оборотите си, но трябваше по-напред да го убеди, че е безсмислено да търси такси. Влязоха в станцията, пред която нямаше никаква кола, и диспечерката с досада потвърди предположението му: „Почакайте, но не вярвам по туй време някой да се съгласи да тръгне за София. Освен ако му платите и обратния път.“ „Ние сме богати“ — рече Драмов. „Тогава чакайте“ — отвърна презрително диспечерката и с две думи само изрази историческата разлика между капитализма и социализма.

Пред станцията имаше и други чакащи, но пейка нямаше ни за богати, ни за бедни.

— Пишете за какво ли не, а за истинските нередности… — ядоса се теоретикът на хумора.

— Прав си — съгласи се мигновено хумористът. — И народът само от нас чака да има пейка до задника му, когато му се прище да седне, или такси, когато му потрябва.

— Нотариусът сигурно е в обедна почивка. Ако не замина веднага, ще извадя пълномощно и ще ти го оставя при него. Дай ми данните си от паспорта. Иначе ще ти го пратя от София.

Герчев нервничеше — доказателство за окончателното му връщане на този свят — и Драмов реши, че може най-после да засегне случилото се, да махне поне част от вината си.

— Каква беше тая история одеве? Трябва много да си си опротивял, за да се отричаш така от себе си.

Герчев демонстративно не отговори; стоеше с отворено бележниче и химикалка в ръка в очакване да чуе паспортните данни.

— И сега какво? Решил си да бъдеш никой, така ли? Не те разбирам, ти и по-рано си беше никой.

Неочаквано Герчев изрече с мелодична горест — навярно защото това все пак бе единственият му близък човек в този град:

— Не разбираш, Деяне. Да бъдеш никой, означава шанса да станеш наистина някой. А ако този шанс ти се дава, когато си на трийсет, той е двойно по-голям. Нищо още не съм в състояние да реша, но ще се опитам да не бъда повече добре известния ви Красимир Герчев.

Изрече го на един дъх и Драмов загуби собствения си дъх в тихия ужас на спомена — онзи Герчев бе му казал през мощта същото, макар и като веселоскептична мечта. Извади цигара, за да издуха мистиката от гърдите си. Докато я палеше, изтърва ключа с пластмасовия Швейк. Докато го вдигна от плочника, самоотбраната му срещу мистиката се превърна в злоба.

— Не си оригинален. И мен ми се ще да се дам на някого другиго, па да му гледам резила отстрани. И какво, ще се върнеш сега в София, и… Да ти кажа ли още нещичко от Ювенал? В друга сатира героят му се пита: „Какво да правя в Рим? Не знам да лъжа. Не мога да похваля лоша книга дори да искам…“

Герчев го гледаше, както бе гледал през нощта своя двойник. Хумористът се захили подличко:

— Не казвам, че в София не може да се живее честно, упазил ме бог! Исках само да ти докажа, че не е зле да се четат класиците. За съжаление класикът е писател, когото всички хвалят, а никой не чете. — Той се сепна палячовски. — Ето че и аз откраднах! Тая сентенция е на някого, само че не помия чия. Но да не мислиш, че ми е за първи път!

— Моля те, остави ме на мира! — пошепна Герчев, но хумористът издекламира със злорадо тържествуване:

„Успява само оня, който може

да взима денонощно, без почивка

от чуждото лице различен израз…“

Красимир Герчев панически се заоглежда из обедно пустата улица. Дори конкурентите му за мечтаното такси бяха изчезнали.

— Пак Ювенал! Преводът изглежда кофти, но е верен: „… Готов да маха от възторг ръце и да се отдаде на славословия, ако благодетелят му е добре повърнал или преизобилно уринирал…“

— Стига! — изкрещя кандидатът на филологическите науки с гласа на истерична кандидатка.

— Герчев, Герчев — натъжи се хумористът в заучения си маниер. — Защо ти е да ставаш друг, толкова хора ти завиждат! Дори и аз съм ти завиждал, ако не за друго, то поне за ей това Швейкче!

И той завъртя под носа му висящия на ключа синьо-униформен, дебеличък войник на Хашек. Красимир Герчев бе го открил някъде в Прага и хумористите шофьори действително му завиждаха за талисманчето.

— Подарявам ти го! — издума той с потресаващо великодушие.

— Наистина ли? Благодаря! Но щом си решил да бъдеш никой, бъди последователен. Един никой не може да притежава кола за осем хиляди…

Кандидатът да бъде никой се пречупи като ударен в диафрагмата и само след миг, без да се изправя, тичаше вече покрай виолетовата река, сякаш отново подгонен от своя двойник. Драмов не видя никого наоколо, а когато той изчезна зад ъгъла на първата пресечка, изведнъж осъзна пакостта, която може би бе направил с издевателството си.

Жарта на обедното слънце, неусещана досега, натисна главата му, раздроби видовия механизъм в нея, превърна мозъка му в клееста каша, над чиято повърхност с мъчителен звук изплякваха мехури-въздишки. Очните ябълки го заболяха, когато той ги наведе към часовника на китката си. Заболяха го и краката с протяжната болка на изнурението, повличайки размекнатото му туловище към хотела, където отдавна го чакаше един тайнствен професор по структурална лингвистика, или едно усъвършенствувано огледало, или просто един „никой“, който чакаше да стане някой, но който тъкмо за това, че беше никой, бе способен да издевателствува стократно по-зло и остроумно над всекиго и всичко.