Любен Дилов
Парадоксът на огледалото (45)

4.

Събраха се отново на мегданчето при колата, за да отидат с нея до временно предоставената на Драмов къща. Едва се измъкнаха между десетината автобуса, едва не сгазиха няколко бабички, врязвайки се в мравешката им колона, предвождана от изнурен селски поп с незабележим във времето на брадите професионален отличителен белег, с избеляло бедняшко расо. Нели дълго се обръща подир бабичките — сигурно й се прищя да опита въздействието на хубостта си и върху свещеника. Ани изрече като предупреждение:

— Не бих могла да живея в туристическо селище.

Драмов мълча чак до дома си. Мълчаливо ги разведе из малкото дворче с грижливо подстриганата свежа трева, със старинна чучуреста чешма, чиято новост крещеше отдалеч. Имаше дори традиционния надпис, направен обаче с тебешир, сякаш да не го забравят, докато му дойде времето да бъде издълбан в камъка. Момичетата изчукаха.

— Не, вие сте невъзможен! — възмути се за втори път Ани. — Как може да се гаврите с такъв надпис. Ние вчера бяхме на Етъра, преписахме си го дори. Как беше, Нели?

Нели затърси в чантата си, но К. съобщи известния надпис от етнографския музей с безстрастието на гаров диспечер:

— Вятър замита стъпките ни, първо страстите, после времето ни поглъща. Съгради се тази чешма, защото камъкът е по-траен от нас, а водата вечна. — После все така безстрастно определи: — Този е по-интересен.

На чешмата пишеше: „Странниче, наведеш ли се да пиеш, ти почваш да гледаш със задника си към света. Само утоленият вижда с очите си. Съгради се тази чешма, защото водата тече и се изтича, а жаждата ни е вечна.“

Въпреки това Ани каза за трети път: Не, вие сте невъзможен! Но като че ли се чувствуваше виновна за мрачната затвореност на хумориста, който с половин уста ги покани да пият кафе. Той още преживяше съвпадението на имената, макар в това да нямаше нищо необикновено при едно толкова разпространено женско име. Питаше се и откъде К. знае надписа на чешмата, като етнографският музей се намира също далеч извън града.

Седнаха на дългия миндерлък пред камината, след като повъзклицаваха одобрително над умерено старинната наредба. Бяха влизали и в съседната стая — малка спалня-кабинет с две турски саби на стената. Ани погали с нежно страхопочитание голата и сякаш изоставена на миниатюрното бюро пишеща машина. Драмов се отвърна от нея с досадата на писателя професионалист, но и той, и машината още не знаеха, че им предстои да изпишат всичките тези страници. Отиде в кухничката да приготви кафето, върна се най-напред с шише коняк и завари на миндерлъка само Ани. Бе кръстосала неспокойно дългите си крака, неспокойно се надигна от шарената възглавница.

— Отидоха да разгледат съседните дворове. Докато станело кафето. Нели го замъкна. Казах й да не досажда на човека.

Драмов я прекъсна с мълчанието си. Привлече софричката към щръкналите й крака, нареди трите глинени чашки и мълчаливо се изправи.

— Не ме гледайте така! — помоли момичето.

Той си възвърна най-после плачливата маска.

— Дааа, от гърдите човек не може да види човека.

— Не ставайте лош — бликнаха отново бързите сълзи на Ани. — Какво съм виновна аз? От ей такава страдам заради тях! Аз не мога ли да кажа: от тия ваши погледи човек не може да види човека? Как ли не съм ги стягала и крила! Мислех дори да ги оперирам, но после си рекох: Нека! Нека… — и тя отмъстително изпъчи гърдите си като стриптизьорка в бравурния акт.

— Няма да ме уплашите! Аз много съм преживял! Дори в международната година на жената успях да се опазя — разсмя се Драмов весело и добро. Смъкна изведнъж дясното си рамо надолу, разкриви уста, закуца към нея, имитирайки Лоурънс Оливие в „Ричард Трети“, размаха отчаяно ръце: Целувка! Целувка! Половината царство за една целувка!

Ани отбранително разпери пръсти пред гърдите си.

— Много ниско ме оценявате.

— Другата половина — за другото — пошепна той в бакалски пазарлък. — Ха, вие сте можели и да се изчервявате!

Ани не само се изчерви, а и още по-решително издигна затворническата решетка на пръстите си пред него. Викна: Кафето! — и той побягна, неразбрал, че това е било само военна хитрост. А край голямото бакърено джезве пак му се стори, че всичко се разиграва като в блудкав филм.

Още на прага усети тревожното й очакване, но се съсредоточи в подреждането на четирите чашки, в мераклийското наливане на кафето, така че да се образуват жабешки очи. Все така наведен над старинната софричка, единствен оригинал сред околната имитация, рече, отказвайки да употреби истинското й име:

— Катерина, ако знаех, че няма да ви е много неприятно, бих си пожелал инфарктът да ме удари, когато лежа на гърдите ви.

— Не, вие наистина сте невъзможен! — за четвърти път пъргавото въображение на момичето, а той разбра, че му се иска преди инфаркта да го чуе поне още няколко хиляди пъти. Отдавна никоя оценка не бе го ощастливявала толкова.

— Това беше предложение, Катерина. Истинско предложение! Защо се правите, че не разбирате комплексната система на структурата му?

— Разбрах го, но не бива!

— Уверена ли сте?

С лъснати от одевешните сълзи очи и с лъснало носле, тя изведнъж се опита да влезе в стила му.

— Боя се да не развия и аз някой комплекс като приятеля ви.

Той бе забравил предишното си съчинение, както забравяше повечето си вицове, родени в стихията на собственото му забавление.

— Какъв комплекс?

— Да се целувам само с хумористи.

Той седна насреща й върху трикракото столче. Не знаеше с какво да продължи, защото машинката му за вицове бе засякла и стържеше на празни обороти, пък не беше и сигурен дали трябва непременно и още сега да казва нещо повече.

— Ау, заварвам ги в неловко положение! — писнаха на пруста.

Нели се хвърли на миндерлъка, така че дъските му изпращяха.

— Леле, какъв мъж! Ще го разведа! Като нищо ще го разведа!

— Кого бе, момиче?

— Как кого? Професора!

— Ама той женен ли е? — смая се Драмов и се усъмни в насочеността на английския анекдот за великия артист.

Нели все така театрално се уплаши.

— Не е ли?

— Мислех, че не.

— Ужас! Щом никоя досега не е успяла да го ожени… Пък аз, горката, съвсем съм неопитна!

— Това ти е лошото, Нели — каза приятелката й. — Лесно изпадаш в малодушие.

Но у Нели нямаше малодушие; хубостта й викаше и пееше с рекламна всепобедност:

— Това ли е моето кафе? А конякът ми къде е?

— А професорът къде е? — продължи Драмов въпросите й.

Тя великодушно му прости една слабост.

— Е, и професорите ходят донякъде!

Драмов рипна от столчето. Къщата бе селска, обаче при реставрацията й тоалетната бе преместена от двора в нея. А той не бе чул други стъпки освен тропота на моминските токчета. Не помнеше и в тия дни К. да бе посещавал това най-човешко от всички човешки помещения. Там го нямаше, нямаше то и на двора. Не се виждаше и по безлюдната улица или край колата. Върна се пребледнял.

— Къде се разделихте?

— Сигурно е избягал — развесели се Ани. — Нели, ти си уплашила човека с твоята нападателност.

— Къде се разделихте? Накъде тръгна?

— Ами… ще дойде. Каза, че ще дойде. Ей тука, отпред!

— Но какво толкова — разтревожи се Ани от необяснимия му гняв. — Няма да се загуби. Тук сигурно всички ви познават.

Драмов изпъшка и вдигна столчето, което бе се преобърнало при скока му. Взе приготвената за К. чашка с коняк — не биваше да пие заради колата — и я гаврътна, сякаш нямаше търпение да я налее отново. Чак след третата доза успокоително изпъшка отново:

— Сватбата май няма да се състои, Нели!…