Любен Дилов
Парадоксът на огледалото (3)

3.

Красимир Герчев не обичаше цинизмите. Когато стана шофьор обаче, той, който някога бе предизвикал смеха на състудентите си, предлагайки на едно събрание комсомолците да се задължат да не псуват, изведнъж усети ругатнята като необходим отдушник за психическото напрежение зад волана. Анализира това явление, призна правото му да съществува и съзнателно потърси подходящи ругатни за колегите си, които утежняваха живота му по шосетата. Отказа се да търси в тях изящество, защото тогава те губеха лечителния си ефект, но държеше за социалния смисъл и минимум остроумие. А понеже такива трудно се намираха, понеже трябваше да има и разнообразие, той често ги сменяваше, докато окончателно се привърза към две от тях.

Първата момичетата възнаградиха с разбиращ смях. Когато на един от завоите пред Карлово някакъв мерцедес изскочи насреща му отсам осевата линия, Герчев, едва нехлътнал зад банкета на пътя, за да избегне сблъскването, викна: „Ей, мотокантроп такъв, накъде бе!“ После обясни на момичетата, че едната линия в еволюцията на човека вървяла така: австралопитек, питекантроп, мотокантроп…

Втората ругатня той се пазеше да произнася пред жени, но преминаването на планината през Шипченския проход по тъмно я изтръгваше от устата му всеки път, щом се задаваше някой закъснял като него и като него предпазлив водач, който също предпочиташе да не гаси дългите си фарове при разминаването. „Копеле фанфаронско!“ — кряскаше му кандидатът и с облекчение излязъл от поредната опасност, кичеше любимия си епитет с бароково усложнени езикови украшения. Пролетната мъгла тегнеше над серпентините на пътя като мокър дунапрен, обилно полирайки шосето, и засилваше обикновените му следалкохолни угризения. Той рядко пиеше и пиеше малко, а още по-рядко сядаше зад волана в такива случаи, но угризения изпитваше винаги, та не пропускаше да назовава и себе си „копеле фанфаронско“. Момичетата не руга. Бе достатъчно справедлив, за да не осъжда другиго след подобни приключения, които изяждаха лакомо част от работното и мисловното му време, но си оставаха неизбежни, ако не искаше преждевременно да хлътне във вълчата яма на брака, а същевременно да не създава у другите непристойни мнения.

И така, като прибавяше след всяко поднасяне на задните гуми по хлъзгавия наклон към к.ф.н.-то пред името си още две думички, започващи с „к“ и „ф“, Красимир Герчев все пак пристигна благополучно. Долната му фланелка обаче и полото сами бяха се превърнали в студенеещо мокър дунапрен, а той беше толкова нервен, че в това състояние едва ли би било възможно да даде друг обрат на последвалите събития.

Не само площадчето пред хотела, всяка педя паваж из околните улички бе заета от заспали в предполунощен сън коли. Градът, като повечето окръжни центрове, пак посрещаше някакви гости или участници в съвещания и конференции, а и наближаващият фестивал на хумора и сатирата бе събрал вече за подготовката си софийските и чуждестранните специалисти.

Умората и изгледът да са заели мястото му в хотела накараха Герчев да обиколи два пъти квартала, минавайки край празните места, без да ги забележи. Когато най-после спря в една осветена само от фаровете му уличка, той бе загубил представа за посоките. Ниските къщи от двете й страни също спяха в зашумените си, черни като пещери дворове. Той слезе, разкърши рамене, нощният хлад вкорави потта на гърба му. Нищо не му подсказваше накъде да тръгне. Хотелът беше висок и би трябвало да го вижда, но хоризонтът над къщите се гънеше лилаво-черен и пуст. Тук и там между пролетните облаци мъждукаха анемични звездици. Обадиха се два славея, може би разбудени от него, а пропяването им, сънено и недоволно, приличаше на кратък и неласкав коментар за неговото пристигане.

Герчев ядосано заключи колата, не взе багажа. Щеше да потърси най-напред хотела и по-близко за паркиране място. Улицата, поради стръмния си наклон с едър паваж, оживено затъркаля звука на стъпките му, удвои ги. Герчев се озърна, погледът му боязливо се блъсна в мрака и той забърза към пресечката, от която бе влязъл, а някой като че ли също забърза подире му.

Пресечката се оказа по-гостолюбива. Над левия й край, по-ниския, лежеше комбинезоноцветно сияние, което сигурно идеше от неоновия надпис на хотела. Между светещите като локви покриви на единично разположени автомобили зееха черните ровове на празни пространства. Герчев не продължи по-нататък. Върна се за колата и този път не чуваше друго освен шамарения плясък на тънките си подметки по сиенитния паваж. Когато я наближи обаче, нещо се размърда край нея.

— Добър вечер — каза човекът и отново се сля с неподвижността на колата. Тялото му изпъкваше върху безформената й маса като грозен израстък.

Герчев направи още няколко крачки и запита: „Какво има?“ — с малодушие, което искаше да мине за строгост.

— Моля ви, дайте ми дрехи. Моите се повредиха.

По тялото на човека се чернееха парцали, отблъскващо се сивееше плът, лицето му изглеждаше силно обгорено или опушено, а сред него, плашещо неподвижни, лъщяха елипсите на очите. Най-странен обаче бе гласът му. Мъжът не произнесе думите си нито като крадец, нито като изпаднал в беда или поне разтърсен от премеждието си човек, а с някакво констатиращо равнодушие, идещо навярно от едно непоклатимо самочувствие. Отгоре на всичко употреби смехотворно нелепата дума „повредиха“, когато парцалите по него не приличаха дори на остатъци от дрехи, а на големи саждени петна.

— Кой ви е наредил така? — опита Герчев да засегне самочувствието му.

— Трябват ми дрехи — повтори странникът своята равнодушна констатация.

— Виждам. Но аз не съм оттука, мога сама да ви закарам до дома ви или…?

— Дрехи ми трябват.

— Казах ви, ако искате… ако нещо се е случило, може и в милицията да ви закарам или в болницата…

— Не бива да се показвам в този вид. Дрехи ми дайте.

— Слушайте, аз ви предложих помощта си. Повече не мога да направя за вас.

Герчев демонстративно вдигна часовника към лицето си. Ако минеше дванайсет, положително щяха да дадат стаята му. Във вицовата си колекция той имаше преписана от някакъв провинциален хотел обява: „Стая за майки — еди-коя си, стая за жени — еди-коя си. След полунощ същите се отдават на други.“ Но не само заради тъмнината не видя колко е часът. Онзи пристъпи крачка напред — толкова бърза, че Герчев, залисан с часовника, не успя да се дръпне. Сега щеше да заприлича вече на страх. Човекът обаче не промени гласа си:

— Дайте ми вашите дрехи. Утре ще ги върна.

— Как така ще ти дам дрехите си бе! — издаде се страхът на Красимир Герчев чрез дефектната му гласна струна.

— В колата имате други.

— Нямам дрехи за даване!

— Тук хората не си ли помагат?

Въпросът снижи предконфликтното напрежение и Герчев облекчено си пое дъх:

— Когато се познават, когато са близки, — но пак усети криминалната мистериозност в поведението на непознатия. Кой знае в каква история щеше да го забърка!

— Само тогава ли? — запита онзи без учудване, без осъждане, без подигравка и додаде със същата чудовищна безизразност: — Може и ние да станем близки.

— С непознати не мога да ставам близък.

— А като се запознаем?

— Аз не се запознавам с непознати.

— Как така?

— Така! — кипна Герчев заради неволно изтърсената глупост. — Освободете ми пътя, че бързам!

Той се опита да мине край него, но го хванаха за лакътя. Не беше ръка, а някакво желязо, водопроводна тръба някаква, която плисна чак до рамото му един студен спазъм.

— Моля ви — каза непознатият и отново това не прозвуча като молба.

Герчев се дръпна без успех, изврещя, загубил окончателно контрола над гласа си:

— Пусни ме, ще ти друсна един!

— Негодник! — викна изведнъж непознатият, а пръстите му смляха крехкия лакът на филолога.

Герчев замахна със свободната си ръка, но друго такова желязо я пресрещна във въздуха. Нападателят закрещя със смазващо познати дрезгавини в също променения си глас:

— Хулиган! Зъбите ти ще избия, мотокантроп такъв…

Лицето му, на педя от очите на Герчев, се кривеше в страшни гримаси; тези гримаси също така го пронизваха с нещо познато.

Кандидатът на филологическите науки изхърка едно „Пуснете ме!“ — една обезсилена молба, бликнала от осъзнаването, че в следващия миг ще падне на колене или кой знае на какво, защото коленете му вече ги нямаше.

— Няма да те пусна, копеле фанфаронско! На милицията ще те дам… — продължи нападателят като в опиянение да имитира гласа му и това окончателно го довърши.

След няколко мига край колата останаха да се белеят само едни луксозни гащета, наречени от модата „слипове“, и една луксозна долна фланелка, все още наричана от търговците „юнашка“. След още няколко мига кандидатът на филологическите науки видя две-три звезди да се люлеят по тъмните вълни на пролетното небе. Той опипа тялото си, стигна до паяжинната мекота на слиповете — поне съвсем без гащи не бе останал! — и бавно се вдигна, зашеметен всъщност не от падането, а от непонятността на произшествието, от това, че тъкмо на него е било възможно да се случи такова нещо. Друга болка освен в лакътя не усещаше — следователно онзи не беше го бил, не бе насилвал крайниците му, но как бе успял тогава така мигновено да съблече почти всичко от него? Че и обувките, че и чорапите…

Паветата захапаха с ледени муцуни нежните му ходила. Герчев докуцука до предната врата, хвана се за дръжката й, посегна с другата ръка за ключовете. На мястото на джоба обаче пръстите му отново напипаха опънатата по кокалестия хълбок паяжина на долните гащета. Официалният костюм висеше недостижим на закачалката, в полиетиленовия плик, отвъд плътно затвореното стъкло…

Не е ли досадна цялата тази обстоятелственост, с която разказвам, другарю следовател? Не ме убеждавайте в обратното и не ме утешавайте, че била нужна — аз съм хуморист по професия, а на хумористите подробностите действат като камъчета в неизчистен ориз. Позволете ми да прескоча поне описанието какво е правил Красимир Герчев гол на улицата, преди да попадне при вас. Гол дотолкова, доколкото луксозната фланелка и луксозните слипове са предназначени да се показваш с тях пред любимата си или в краен случай пред собствената си съпруга, не и пред други хора. Аз познавам отдавна Красимир Герчев и знам, че да бъде видян от габровци в такова състояние, преди да го видят на трибуната като докладчик, е за него повече от непоносимо. Всеки би бил смешен в същото положение, а няма нищо по-болезнено от това, да бъдеш осмиван несправедливо. Аз сигурно имам не едно прегрешение в тази посока и неведнъж са ме съдили героите на фейлетоните ми, но тук съвестта ми категорично възразява.

На това място, преди да продължа показанията си, аз исках всъщност само да ви припомня, че ако изключим хремата, на Красимир Герчев не са нанесени нито телесни повреди, нито пък материални щети. Дрехите му бяха върнати още на другия ден, и то доброволно. Подчертавам го не за да оправдая нападателя — все пак той си е послужил с някаква, макар и неустановена засега форма на насилие. Той обаче е бил принуден да го стори от независещи от него обстоятелства и сили, допълнително е бил провокиран и от поведението на самия Герчев. С това аз още веднъж изказвам твърдото си убеждение, че той в нищо не е виновен. По този начин, разбира се, аз утежнявам собственото си положение — да убиеш невинен винаги ще изглежда по-осъдително. Проблемът за вината обаче, според философите, е един от най-сложните проблеми на човечеството; отгоре на всичко вината, казват, била и исторически определена морално-правна категория, така че става съмнително имаме ли право ние да го съдим.

Аз също съм юрист по образование, знаете това. Шест семестъра право сигурно ви се виждат смешно малко, но са предостатъчно, за да узнае човек, че проблемът за вината никога не е бил и никога не бива да става монопол на юристите. Може би ви е известен старият афоризъм, че войната е прекалено сериозно нещо, за да бъде оставена само в ръцете на генералите. В седмия си семестър на едно семинарно упражнение аз го перифразирах така: „Вината на човека е прекалено сериозно нещо, за да бъде оставена само в ръцете на съдиите.“ И за да бъда последователен, напуснах университета. Преди да ме изгонят.

Моля, не схващайте думите ми като опит да поставя под съмнение компетентността на правосъдието или да се самооневинявам! Просто настоявам да гледате на мен като на равноправен сътрудник в следствието. Аз не се отричам от предварителните си показания. Вината ми е очевидна, моите пръстови отпечатъци върху дръжката на пистолета са повече от красноречиви, но дали действително съм убиец, е въпрос, който, повярвайте ми, измъчва мен стократно по-силно, отколкото всеки професионален следовател.

Който пише, загубва невинността си, е казал още мъдрецът Гьоте. А загубвайки невинността си (простете за нахалството ми да се опитвам да отгатна продължението в мисълта на великия човек!), загубвайки невинността си, пишещият, ако не е страхливец, ако не е подлец, през целия си живот се сражава с проблема за собствената си вина и за вината на другите.

Надявам се, другарю следовател, че ще оцените поне стремежа ми да разказвам нещата безпристрастно и точно — нещо, което е несвойствено, бих казал, направо противоприродно за хумориста. Надявам се да отдадете дължимото и на усилията ми да пиша благопристойно, в стила на нашата литература, за която открай време благопристойността е стояла понякога дори и над истината. Евентуалните нарушения на нейните строги закони ще се дължат на това, че аз все пак пиша показания, а вие добре знаете как се говори в съдебна зала. Ще си позволя и друго нарушение: тъй като наближава моментът на моето пряко вмешателство в тази история, ще говоря за себе си в трето лице. По-лесно е да изречеш истините за себе си, като ги приписваш другиму. А аз съм решил наистина да не скривам нищо, което по някакъв начин е свързано с участието ми в мистериозните събития през тези няколко дни в Габрово.

Надявам се още, другарю следовател, вие, като съвременен юрист, да не споделяте старото предубеждение, че от писателя не ставало нито надежден свидетел, нито удобен за правосъдието подсъдим.