Любен Дилов
Парадоксът на огледалото (46)

5.

Оставиха му бележка на портата, когато отидоха да обядват в механата, върнаха се, слязоха с колата на мегдана. Напразно го чакаха и там. Момичетата се безпокояха сега повече от Драмов и не заради срещата, която имали с приятелката си Линчето. Това му върна спокойствието. Запита ги:

— Как е на английски „майната му“? — и седна зад волана, но не потегли толкова решително, та свещеникът с прашното бедняшко расо ги застигна.

— Ако отивате към града и сте така любезен…

— Качвайте се — заповяда сърдито Драмов. — Катерина, минете отпред!

Ани покорно се премести до него. Свещеникът дълго намъква расото си в колата, положи черната си сламена шапка между Нели и себе си. Драмов го видя да бърше простоватото си гладнишко лице с изненадващо луксозна носна кърпа. Бе се обърнал да огледа още веднъж задръстеното от коли мегданче. Трябваше да се утеши с надеждата, че ако К. Не е изчезнал окончателно, ще се подчини на нареждането му и ще остане в Боженци. С втората бележка на портата Драмов му съобщаваше да поиска ключа от съседите. Свещеникът улови погледа му и виновно се усмихна.

— Суеверен ли сте?

— Защо? Аааа, не, отче! Рекох да си поделим момичетата, затова ви турих отзад. Но ако ви е неприятно…

Свещеникът не се обиди от грозната шега, дори се отърсваше от първоначалното си смущение. Лицето му все още лъщеше от пот.

— О, брате, вече не ме вълнува женската красота.

— Така ли? Не изглеждате по-стар от мен. Имайте обаче пред вид, че момичето до вас току-що обърна в бягство най-равнодушния професор на земята.

Търсеше начин да я накаже въпреки твърденията й, че с нищо не е изплашила йейлския професор. Попът му се стори добро отмъщение и вече можеха да тръгват. Зад гърба му свещеникът се оправдаваше с някакъв забравен документ, трябвало веднага да го вземе, защото нали утре е карнавалът, щял с такси да се върне, а пък бабите… Рече си: „Не съм суеверен, но дано тоя поп не ми докара някоя беля!“ Боеше се заради изпития коняк, а катаджиите сигурно бяха заели вече местата за засада във фестивалната мобилизация. Опита се да поразмишлява, лично ли да се яви при Харитонов, или да го помоли от уличен телефон да изчакат двата обещани от киборга дни, но му пречеше благият глас на свещеника. Той гъделичкаше врата му с непривични интонации.

— С тях вече никой не се занимава, сестрице — обясняваше той на Нели, която сигурно бе го подиграла вече заради бабичките. — Така ли да си отидат от тоя свят, отритнати и забравени? Човекът днес умира в болницата, захвърлен от близките си, в бездушна обстановка, сред хора, за които е само една досадна бройка в делничния им план. Нима тъй трябва да си отива човекът от света, човекът, който е творил тоя свят?…

Ани също бе се обърнала. Драмов зърна тъничкото й, оголено бедро, усети погледа, с който тя му припомняше нещо определено. Отново се ядоса.

— Това на ерес намирисва, отче. Нали уж бог го е сътворил?

— Днешният човек няма време да мисли ни за бога, ни за висшия ред на нещата, друже — отвърна свещеникът и Драмов се наведе над волана, защото дъхът на попа опърли врата му. — Прекалено много е зает със себе си. Но ето че дойдат годините и месеците, когато е принуден полека-лека да се сбогува с онова, което е вършил и трупал в бързия си живот. И тогава той изведнъж усеща нуждата някой да му каже добро ли, зло ли е творил, но някой, на когото да вярва. Защото какво ще му отговорят хората? За едни е било добро, за други зло, винаги е така с делата человечески, друже, с всичките. Не му е нужен бог на човека, докато е млад и силен като вас, наистина не му е нужен. Каквото и да му говори бог, той ще си знае своето. Но когато остане насаме пред смъртта, когато няма да има вече с кого другиго да говори, освен с нея, тогава, ако отвори сърцето си и ума си, бог ще дойде и ще му каже: „Не плачи, сине человечески! Ти не си сам, ти не си тленен, тленна е само пресъхналата ти плът, понеже соковете й са отишли, за да цъфти този свят и над гроба ти и да те прославя вовеки веков. Посрещни спокойно моята пратеница. Няма от какво да се боиш и няма от какво да се срамуваш. Ти много зло насътвори, а малко добро, но не едничък ти си виновен за това и ето, настъпил е часът, когато най-после ангелът и сатаната ще се примирят в душата ти.“

Свещеникът отново измъкна луксозната си кърпа.

— Ама вие цяла надгробна реч ни произнесохте! — засмя се Нели.

— Не е надгробна, приятелко — побърза свещеникът да свали кърпата от устата си. — Тъкмо надгробна не бива да бъде! Бедата е, че всичко това, което човекът има нужда да чуе като утеха и въздание за живота си, хората му го казват чак когато пръстта вече е запушила ушите му и той си е заминал без блага дума за изпроводяк…

Спирачките изпъшкаха под внезапния удар на педала. Свещеникът полетя напред, Ани се опря с длани в стъклото.

— Стана ли нещо?

— Не, не! Извинявайте! Просто трябва да си почина малко. Ще се поразтъпча за минутка…

Но Ани, разбрала защо е толкова разстроен, не го остави сам. Решително скочи подире му. Нели се поколеба и също излезе. След десетина крачки Драмов бе вече се овладял. Тежките гроздове на живота върху тая тъничка лозница до него не говореха за смърт. Дожаля му за самотния и объркан в чуждата кола свещеник.

— Елате, отче, елате да изпушим по една цигара!

Той веднага излезе и като че ли се засрами от прашното си расо, отупа полите му.

— Аз май ви досадих, но нали ме запитахте къде съм повел моите бабички.

— Това точно аз не разбрах — усмихна му се Драмов. — Сигурно не съм го чул.

— Ами натам, друже, пак натам ги водя, където всички ще отидем. Но ги водя вкупом, да не са самички. И ги водя по разни хубави места и им думам: „Ето, гледайте, всичката тая хубост от вас се е пръкнала, сестри мои! От онова, което вие сте родили, защото то е същото, което пък вас е родило и което ще родят и внуците ви и правнуците ви. И то няма да умре, защото то не може да умре. То е на Земята и между звездите, във водата и в огъня, и смъртна е само обвивката му, но за нея няма що да страдаме, защото то ще си намира все по-хубава и по-добра обвивка. Ние с вас свършихме на тая Земя, каквото се искаше от нас, остава ни само вече да му се радваме…“

Той изрече всичко това, вървейки бавно край Драмов, и като че ли се боеше да види как го възприема, понеже от другата страна на хумориста войнствено се полюшваха греховните гроздове на живота. Нели весело се изравни с него.

— Другарю свещеник, вие сте феноменален! Нещо като свещеник социалистически реалист.

Попът не разбра термина, нито иронията, поспря се.

— Реалист съм, сестрице, правилно познахте. Затова се мъча да помагам само там, където още може да се помага. Вие сте млада, хубава, лесно е да бъдете обичана. Но колко е трудно да обичаш човека, когато той е стар и грозен, и никому вече ненужен! А тогава той има стократно по-голяма нужда да стопли изстиващата си плът с грейката на една обич. Кажете, къде да отидат тези стари наши майки? Къде да отиде онзи, който иска да вярва в нещо добро и едва сега е намерил мъничко време затова?…

— Отче — пресрещна Драмов новата му патосна вълна. — Преди няколко години бях в една западна държава. Видях много интересна реклама на входа на една черква. Пишеше: „Приятелю, ако си се уморил от греховете си, влез в този божи дом.“ — Свещеникът закима одобрително, погали и едва забележимия си професионален отличителен белег, та коварността го изненада неподготвен: — Отдолу обаче имаше още един надпис, на ръка: „А ако не си, потърси Соня на 85-26-13.“

И все пак попът се засмя пръв, защото момичетата заради него не посмяха да се отпуснат. Извади кърпата да скрие лицето си, гласът му чак изтъня и се начупи в захлас.

— Вие май забравихте, че сте свещеник! — възтържествува хумористът.

— О, не, не, но… но вицът е остроумен. Виц е нали? Защо да ме се смея? Смехът, брате, също ни е от бога.

— Я да ви закарам аз на конференцията! И без това никой няма да ни каже какво точно представлява смехът и откъде се е взел.

Свещеникът спря да бърше гладнишкото си лице и попита за какво ще е конференцията. После заговори с подозрително чужд за един селски поп речник:

— Може някому да се стори ерес, но същината на хумора не е чужда на религиозното отношение към света. Хуморът вижда земното и човешкото в неговите несъвършенства — вие ще кажете: спрямо идеала, аз ще кажа: спрямо бога, и всъщност ще сме казали едно и също. Защото хуморът също се бори против недъзите, вярвайки отнапред, че те не са нито най-важните, нито окончателните дадености на живота. И като развенчава илюзиите, които човек си създава за себе си и за света, той ни помага да оценяваме вярно стойностите, да не търсим измамно спасение в чужди на живота идеали. Но, както казах, онова, от което той смъква булото на лъжливата сериозност, той го разглежда с очите на любовта и добродетелта. Злият човек, другарю, никога не притежава чувство за хумор! Защото истинският хумор не е да умееш да разправяш вицове. Това е най-вече оная добротворна сила, която те кара да не се отнасяш прекалено сериозно към себе си, да не се въздигаш над другите като нещо по-важно и по-съвършено. Тя обича света, тая добра сила, с всичките му глупости, както обичаме сянката заради слънцето, която я създава. А обичта ни към света е едновременно и нашата благодарност към създателя му, че ни е разрешено да живеем в този несъвършен свят и ни е дадена възможността сами да го правим по-добър…

Ани го прекъсна закачливо, но закачката й бе насочена другаде:

— Хуморът, да, но хумористът, отче? Не го ли използува той, за да се отделя от другите? Впрочем то зависи от хумориста де! — деликатно избърза тя с уговорката си. — Пък мен за хумористите ми е жал. Те единствени май нямат право да мечтаят за безсмъртие на творенията си. Ще рече, предварително да признаят безсмислието на своята борба.

Беше досадно познато, сигурно бе го прочела някъде, но Драмов щеше да се разнежи и потърси спасение в подмолната подигравка.

— Както разбирам, отче, вие утре няма да заведете бабичките в Соколския манастир, а на карнавала.

Свещеникът пак не я чу.

— На манастира ще идем, като се върна. А утре ще ги заведа на карнавала. Защото смехът, това е радостният поздрав на човека към битието и към самия себе си като висше творение под слънцето.

— Доста модерна теология извадихте — рече Ани и Драмов усети у нея същата неприязън към свещеника. — Доколкото знам, за религията карнавалът винаги е бил дяволска работа или най-малкото — езическа.

— Човекът си е вечен езичник, сестро, нали това ви казвах досега! Защо да забравя, че се е родил езичник? Ако го забрави, ще загуби и нуждата си от вяра. Пък само вярата може да потиска и преобразува варварското в него.

— Охо, вие и до психоанализата опряхте! — залюля лозницата греховните си гроздове.

Свещеникът очевидно не я разбра, но й се усмихна мило и всеопрощаващо. В бедняшките си одежди и на възраст, когато не можеш да очакваш повече никакви чудеса, когато би трябвало да ти е останала само гладната болка, че за да си изкарваш хляба, си принуден до края на живота си да повтаряш и повтаряш несбъдващи се пророчества и анатеми, тоя селски поп излъчваше такава невероятна обич към хората, че на Драмов се прииска да го бутне в дерето, до което бе ги завела бавната им разходка. Той го огледа още веднъж, вече безцеремонно, сигурен, че пред него стои киборгът и отново пародира пиянските му проповеди. Каза, многозначително наблягайки на „оня ден“:

— Оня ден чух едно ново детско броене. Звездите греят ясно, попът кара бясно, колата му в дерето, попът — в меверето.

Ани по съпружески го ръгна в ребрата, но свещеникът бе изслушал тирадата с удовлетворение.

— Ето че попът още не е изчезнал и от детското словотворчество! Като почнеш от „Скарали се две петлета пред попова вратничка…“

— Аз не знам поп в България да има кола — обади се законната доза глупост, заложена в журналната красота на Нели. — Те някога са били богати. Ония попове, дето сега са с коли, си имат и шофьори, значи, в меверето ще идат шофьорите им.

Свещеникът й подари своята опрощаваща усмивка, но не прие защитата й.

— Да, все още сме комична фигура, макар колата ни отдавна да е в пропастта. А то показва, че може би е невъзможно да бъдем изхвърлени напълно от живота.

Драмов се разкая заради злобната си закачка, позагуби и увереността си, че това е киборгът.

— Отче, не се сърдете, че така…

Но той се отделя внезапно от тях и застана до самия ръб на стръмното дере. Реката блещукаше лукаво на дъното с мътните си, мазни вълнички, понесли мръсотиите на града. Лукаво зазвучаха и думите му, макар той да ги запя в тих проповеднически унес:

— И показа ми чиста река с водата на живота, бистра като кристал, изтичаща от престола на бога и на агнеца. Посред главната улица на града и от двете страни на реката стои дърво на живота, което дава дванайсет пъти плодове, като всеки месец ражда своя плод. Листата на дървото служат за изцеление на народите… И не ще има вече никакво проклятие, защото престолът на бога и на агнеца ще бъде в града… И ми каза: Не заключвай пророчествените думи на тази книга! Неправедният нека върши своите неправди, нечистият нека се още скверни; праведният нека върши още правда, а светият нека се още осветява… Ето, скоро ще дойда и отплатата му е с мене, за да въздам всекиму според неговите дела. Блажени са, които изпълняват заповедите му, за да имат право да ядат от дървото на живота и да влязат в града през портите му. А отвън ще останат псетата и чародейците, блудниците и убийците, и идолопоклонниците, и всеки, който обича и върши лъжа…

— Амин! — прихнаха момичетата едновременно.

Той се обърна към тях, достолепно непоклатим във всеопрощението си.

— Това е из откровението на Йоана Богослов, С него завършва светото писание.

Драмов едва сега позна маншетите на тъмночервените крачоли под дългото расо и новотата на габровските обувки под уличния прах, спомни си и купената от него луксозна носна кърпа. Това го накара отново да отмалее, но в него звънна и уморената утеха, че попът в Боженци поне не тича съвсем гол сред бабичките си. Скара му се вяло, като на неразбиращо дете:

— Отче, вие уж бързахте! Хайде, стига сте ни плашили с проповеди!