Любен Дилов
Парадоксът на огледалото (13)

6.

Купуваческата стихия допълнително продуха душата му от много страхове и съмнения. Никога не бе изпадал в такова опиянение — сякаш стягаше някого за сватба, сякаш обличаше своя мечтан и нероден син. Това беше един весел преди обед за Габровската чаршия, която дълго щеше да помни пазаруването на столичния хуморист, а шумът, с който той вилнееше из магазините, също доказва, че не е съзнавал още наказуемостта на деянието си.

Пристигна в хотела, натоварен с пакети и пакетчета, освежен, подмладен, замаян от собствената си щедрост, готов да излее нов порой от смешки. Приветливата сериозност на непознатия обаче и мистичната проницателност на очите му, чийто цвят сега бе станал неопределим, върнаха у него страха. За да не му се поддаде отново, Драмов стовари пакетите на кревата, викна:

— Готово, професоре!

— За професор ли решихте да ме представяте? — попита непознатият и в думите му като че ли имаше добродушната насмешка на възрастния към детските измислици. Нещо в него пак бе се променило, но Драмов само го усещаше в гласа му, защото не посмя да го огледа.

— Нищо не съм решил. Това си е ваша работа — отвърна той през оглушителния пукот на дебелите хартии. — Ето: костюм, бельо, ризи, чорапи, обуща, носни кърпи, не остана време за прибори за бръснене, но после ще купим и тях, ето ви и един портфейл! Съвременният мъж не е никакъв мъж, ако няма празен портфейл в джоба си. Копчета за ръкавели, календарче, химикалка… Ще ви чакам във фоайето.

— В квартирата после ще отидем — рече непознатият, който стоеше неподвижен като Буда, гол до кръста, насред стаята, а Драмов още не бе споменал нищо за квартирата. — Ще се облека в банята. Вие опаковайте през това време вещите на Герчев.

Той награби дрехите едновременно с необикновена сръчност и необикновена грижливост, а само след миг от вратата на банята изхвръкна панталонът на теоретика на хумора. След още няколко мига и далеч преди Деян Драмов да бе свършил опаковането, при него влезе един отново преобразен човек. Дрехите така бяха го променили, че и лицето не изглеждаше предишното — то бе излязло от своята статуйна скованост, трепкаше живо, привлекателно и предразполагащо към доверие.

— Приличам ли сега на професор по черна магия?

Нямаше смисъл да отрича, че одевешното обръщение бе извряло от едно тъкмо такова, прикрито с полушега усещане.

— Да си призная, не съм виждал такива, но на професор по… да кажем, по структурална лингвистика…

— Вие и такива не сте виждали. Дори не знаете какво точно е.

— Именно! — засмя се треперливо Драмов и потърси опора в едно безцеремонно оглеждане. — Екстра! Идеално ви стои всичко, като западен учен на международен симпозиум, ще ви заведа аз на теоретичната конференция. — Погледът му се свлече до обувките на непознатия. — Дааа, у човека всичко трябва да бъде прекрасно, е извикал някога доста отчаяно милият Антон Павлович…

— Драмов, защо трябва да се гаврите с всичко? Чехов не е имал пред вид вашата обувна индустрия.

Хумористът седна на стола с облегалката за изправяне на гърбици и стисна ръце между коленете си. В коленете му запулсира умората от тичането из магазините, в слепоочията — общата умора и настоятелността да каже най-после нещо решително, да отблъсне магията на тоя неотразимо мил сега хипнотизатор. Той не го наричаше, както одеве, „другарю Драмов“, но не бе станал безцеремонен, а само се държеше като отколешен познат или близък приятел, който имаше правото да го поправя, да го посмъмри, дори да му заповяда нещо, защото познаваше всичко у него: и добротата му, и безволието, и готовността му за подчинение, а най-вече — неутолимата нужда да се облегне на един силен и знаещ какво трябва да се прави другар.

Непознатият му поиска лист за писане и той машинално подаде големия си, доста омачкан бележник. Непознатият му съобщи, че на два пъти са звънили от окръжния съвет за заседанието, но той им казал да не го търсят днес, милицията го била ангажирала с някаква задача, свързана с карнавала. Драмов искаше да се възбунтува против това опекунство, погледна към наведения над хибрида от тоалетна масичка и писалище пепитен гръб, но не посмя да си представи какво би станало, ако изведнъж се хвърлеше върху този беззащитен сега гръб. Със същото чувство, с което някога не посмя да отиде при петричката врачка. Каза си бързо, за да възпре въображението си: В Боженци, ще бягам в Боженци да се наспя…

— Драмов, приятелю, за да ме приемете, ще трябва сам да ме създадете. Вие започнахте вече, външно съм по вашия вкус…

Непознатият бе се изправил и внимателно сгъваше откъснатия от бележника му лист. Хумористът го погледна. Пред него стоеше един елегантен, мъжествен, почти красив мъж, излъчващ ум, сила и порядъчност. Пред него стоеше един мъж, какъвто той самият винаги бе желал да бъде. Или само така му се стори? Или това пак бе някаква хипноза? Той за втори път поиска да се възбунтува, но бунтът му излезе молба за пощада.

— Разберете, аз съм един безобиден смешник, нищо повече. Вярно, хуморът в същината си е ирационален, но обектът му е логиката на живота, на нея налита той, за да разкрива абсурда й. Вие искате от мене обратното…

— Не е вярно. Вие все още се каните да напишете сериозен роман. Винаги сте мечтали да напишете и една книга с тъжно-весели и мъдри приказки, като приказките на Сент-Екзюпери или Оскар Уайлд. По-смело, Драмов, съчинете си сега една приказка… — Непознатият се усмихна и Драмов видя собствената си изкуствена печал на устните му. — Хайде, толкова пари дадохте за нея, не се отказвайте!

— Трябва да занеса дрехите на Герчев — едва не изплака като дете хумористът и с мъка се изправи от коравия стол.

Непознатият веднага му подаде сгънатото листче.

— Ето, с тази бележка. Когато сте се събудили, мен вече ме е нямало. Предполагате, че е било шега от някой артист, познат на Герчев. Нищо повече не знаете.

Драмов щеше да запита „А вие?“, но той отново го изпревари:

— Аз ще се поразходя из града. Точно след два часа ще ви чакам в ресторанта на хотела. Още се нуждая от вас, приятелю.

Драмов взе неумело опакованите дрехи и мълчаливо излезе, с любезно мълчание изпроводен до вратата от човека, който в новия си светлопепитен костюм, в луксозната риза и с вратовръзката — само тя струваше десет лева — наистина сякаш бе изпълнил хотелската стая със стабилното доверие на академичността и с безопасната загадъчност на структуралната лингвистика.

Навън майският ден се опита да му внуши, че сега няма нищо по-важно от бухналите в любовно нетърпение люляци, от булчински нагиздените акации, от сладострастния танц на насекомите, от безсрамното себепоказване на тази всеобща любовна оргия, която кипеше с яркозелените сокове на младата шума. Драмов си спомни за влюбения директор, но веднага видя над същия костюм друго лице. То му каза, че се нуждае от него и го нарече „приятелю“ с такава мъжка искреност, с каквато никой не бе се обръщал досега към него. И той разбра, че пак ще се върне. Този път може би не от страх и безволие. Непознатият… не, той като че ли не беше и непознат в този си вид — виждал го е неведнъж през изминалите години, в трамвая, на улицата, на съседна маса в ресторанта, той също е поглеждал към него в трамвая или от съседната ресторантска маса с недоверчивия въпрос: Може би бихме могли да станем приятели, а? Ти ми харесваш, весел човек си… А Драмов бе му отвръщал: И ти ми харесваш, сериозен мъж ми се виждаш, но какво да се прави, умните хора все се разминават, все не могат да намерят път един към друг през навалицата от глупаци… Непознатият ще го чака — най-после един човек, който истински се нуждае от него, от приятелството му, а не от смешките и връзките му с големците. Ще му каже, като се върне: Слушай, приятелю, дай да направим нещо, ама съвсем щуро, а!… Не, професор по структурална лингвистика не може да върши щури работи. Но той не е никакъв професор, а един гениален фокусник хипнотизатор. Може би той пак ще заприлича на него и ще му каже още нещо, нещо, за което, отзарана пропусна да го попита, или нещо, което Драмов никога не е посмявал сам да си каже. Непременно обаче ще направи нещо грандиозно забавно, с което ще разтърси самотната му впиянчена душа, ще я изтръгне от летаргията, от делника с противния делничен хумор, който отдавна е празничен само за слушателите му…

Той разтвори вървешком бележката, но трябваше да се спре, пречеше му обемистият пакет с дрехите. Подозрително познат почерк съобщаваше: „Герчев, прощавай за предкарнавалната шега! Не предположих, че толкова ще се усложни номерът, та чак и милицията да се намеси, но ти си го заслужаваш. Знаеш защо! Не си без вина пред мен, нали? Още веднъж прощавай! X.“

Почеркът се люшкаше между по детски отговорното изписване на някои букви и невротичното им разкривяване от човек, който рядко пише на ръка. Драмов три пъти прочете бележката, от това почеркът му стана съвсем познат и той остави пакета на тротоара, за да извади бележника си, пълен с остарели или използвани вече фейлетонни материали. Беше неговият почерк.

А не, приятелю, каза му Драмов, това си е чисто мошеничество! Ще кажа на Харитонов и толкоз. Хубава шега, която ми струва цяла заплата и една безсънна нощ, и съкращаване на живота най-малко с… Толкова пари даде вече за нея, повтори оня с приятелска шеговитост, в която имаше и много обещания, и Драмов усети, че ядът му заради почерка не е сериозен. Не му се разделяше с шегата, пълна с толкова обещания — всъщност досега от нея бе пострадал само Герчев, а той наистина си го заслужаваше. Писателят в него усещаше, че може да закопнее за подобна шега-приказка, че би могъл и да я съчини, още сега, ако пътят до милиционерското управление не бе толкова кратък. И ако хумористът в него не бе се ухилил веднага над събудените престъпни сили, дремещи навярно и у най-покорния на реда гражданин: Не ти ли се струва, че милицията винаги и навсякъде е досадно близо?

Драмов опита да се усмихне, но не умееше да се смее над собствените си остроумия. В него отново заръмя ситният дъждец на тревогата и само далеч зад гърба му като че ли грееше едно задоблачно слънце и стопляше движенията му с невидимото си лъчение.