Леон Тансо
Прекрасната любов (7)

7

Към средата на 1879 година цялото население на Бретан се раздели на две във връзка с проекта за строеж на железопътна линия, свързваща един малък пристанищен център с жп системата. Фактически пристанището бе разположено на няколко мили от морето, до пълноводна река, в която по време на приливите навлизаха плавателни съдове от по осемстотин тона. Новото железопътно разклонение трябваше да пресече реката близо до устието й и градчето Плюневьоз. Проблемът бе в това, как да се съединят двата бряга. Инженерите от железопътната компания предлагаха да се направи мост с една брегова подпора по средата и два отвора на височина, която да позволява преминаването на корабите. Нощем осветената брегова подпора би изпълнявала функциите на фар и по този начин не само че няма да пречи на движението на плавателните съдове, а напротив — ще им сочи изхода от пристанището.

Другата част, към която бяха и собствениците на корабите, капитаните и търговците, т.е. онази част от населението, която бе свързана в известен смисъл с речното плаване, настояваше да се построи тунел под реката. По тяхно мнение бреговата подпора щеше да бъде още едно препятствие по пътя на плавателните съдове.

— Инженерите могат да си говорят колкото искат за червени светлини, след като нищо не разбират от речно плаване. Защо не се опитат да управляват плавателен съд по време на отлив, когато вятърът духа откъм брега, или пък при мъгла!… И без това капитанството ругае пристанището, а ако го утежнят с нови препятствия, то по реката ни ще се движат единствено жалки съдчета с яйца и картофи!

— Всичко това е прекрасно — отговаряха противниците, — но тунелът ще струва милиони и така ние никога не ще дочакаме железопътната линия.

— Голяма работа! — възразяваха другите. — Не ни е необходимо влаковете да ни конкурират! Досега си решавахме проблемите с речния път! За какво ни е релсов?

Нещата стояха така. Възраженията и контра възраженията се сипеха едно след друго, проблемът се изостряше. Оформилите се вече политически партии започнаха да го експлоатират за собствените си цели във връзка с предстоящите избори. Време беше въпросът да приключи по някакъв начин. Накрая в Плюневьоз се разнесе слух, че министерството командирова специален инженер за всестранно проучване на проблема, съпроводен от главния инженер на департамента, който разполага с пълна информация по спора.

И наистина в една чудесна октомврийска вечер, когато розови облаци застилаха небето и голфщромът^[1] пръскаше своето топло дихание, в наета открита каляска се появиха двамата инженери. Малките местни кончета с мъхнати дълги сиви гриви тичаха в ситен тръс по глинестия път, разровен от дълбоки коловози. Кочияшът, с риза и широкопола черна шапка, тананикаше някаква безкрайна протяжна мелодия.

От двете страни на тесния път се издигаха високи хълмчета, залесени с кестенови дървета, които сплитаха непроницаемите си за слънчевите лъчи клони. Беше почти тъмно. Само тук-там проблясъците на светлина открояваха фигурите на пасящи по полето стада.

Часовникът на главния инженер господин Гюноде удари шест часа и три четвърти.

— В колко часа ни чакат? — запита другият инженер.

— У Фалпое ли? В седем и половина. Но тези проклети пътища не позволяват да се пресметне точно времето! Ще изпуснем обеда. А жалко! Трябва да ви кажа, че те имат прекрасна готвачка!

— Не е ли по-добре да пренощуваме в Плюневьоз, отколкото да ги безпокоим?

— Какво говорите! Личи си, че никога не сте били в Глейскър! Това е небесното царство! И после не забравяйте, че Фалпое е генерален съветник и общественото му положение го задължава да ни приеме. Освен това ние с него сме стари приятели и преди четиридесет и пет години се биехме заедно в училище. И главното, с което може би трябваше да започна, бих предпочел да хвана дявола за рогата, вместо да вкуся кулинарните специалитети на хотел „Белият кон“ или да поема риска да легна в спалното му, бельо.

В далечината се разнесе кучешки лай. След пет минути каляската спря пред дома на Глейскър. Това беше обширно едноетажно здание от синьо-сивкав гранит с шиферен покрив. Издигаше се в дъното на голям двор, ограден откъм лицевата си част с бяла дървена решетка върху каменен фундамент. В дясната страна на двора бяха разположени конюшните и плевниците, в лявата — складовете и хамбарите. В един от ъглите се намираше стар гранитен кладенец с огромни размери. Близо до него се виждаше помещение за приготвяне на вино с поставени в него конски юзди и почернели от гроздовия сок воденични камъни.

Пътечка от груби каменни плочи прерязваше двора на кръст. През дъждовните дни, особено през сеитбените, когато торът се, извозва на полето, без тези каменни плочи бе невъзможно да се премине по двора.

Господин Дьо Фалпое прие гостите си като стари познати. Той бе облечен в костюм от сив плат, обувките му бяха здрави и груби, каквито обикновено носят селските жители. Жена му, нисичка като него, очевидно растеше на ширина. В бяла дантелена шапчица, украсена с тъмни панделки, и с цъфтящо пълно лице, обградено с кичури сребристи коси, тя от пръв поглед привличаше с доброто си излъчване.

Уважаваната двойка живееше самотно в обширния дом, който никога не се развеселяваше от детски гласове.

— Много им е тежко, че нямат деца — говореше се в областта. — Но на нас това ни върши добра работа!

И наистина в цялата енория, обхващаща двадесетина километра в диаметър, почти нямаше бедни. Дори вдовиците, сираците и изобщо бедните от Плюневьоз пристигаха на тълпи в Глейскър и се завръщаха оттам с усмихнати лица. Доста приказки предизвикваше в областта щедростта, с която госпожа Дьо Фалпое хранеше своите хора. За разлика от останалите господарки, които оставяха хлябът да стане съвсем корав, маслото да остарее и сланината да се развали и едва тогава ги даваха на хората си, госпожа Дьо Фалпое глезеше слугите си с млечни мекици, свежа сланина и прясно масло. А ябълковото вино! Всичките сто бъчвички, получени от годишната реколта, отиваха за хората. Никой не влизаше в кухнята, макар и за дреболия, без да изпие по една-две чаши.

„Те могат да разпиляват богатството си на вятъра — говореха в областта, — защото нямат деца.“ При тези обстоятелства за господин Фалпое бе много лесно да се издигне като депутат, но той не желаеше да се раздели с жена си, която от своя страна не желаеше да се раздели с Глейскър.

Двамата инженери умираха от глад, но в този дом сервирането на обеда бе извънредно важен ритуал и затова им се наложи доста да почакат. Ястията трябваше да се поставят върху затоплени сребърни чинии. Накрая, след повече от половин час, вратата се отвори и лакеят, облечен в къса сукнена куртка с многобройни, зашити едно до друго копчета, съобщи, че вечерята е сложена.

Господин Дьо Гюноде се устреми към съпругата на своя приятел, но изпитанията на двамата още не бяха привършили.

— Разберете — обърна се стопанката към слугата — дали е готова моята племенница.

Главният инженер погледна разтревожено костюма си.

— Нима вашата прекрасна родственица е тук? — запита той.

— Вече два дни — отговори госпожа Фалпое. — По това време на годината тя винаги прекарва у нас своя двадесет и осем дневен отпуск, както се изразява моят мъж.

— Защо не ме предупреди? — обърна се Дьо Гюноде към своя приятел. — Щях да облека поне новия си сюртук^[2]. Доколкото ми е известно, парижанките не са свикнали с нашата бретонска небрежност.

В този момент в стаята влезе особата, която предизвика такъв смут сред гостите.

— Ти, изглежда, нямаш намерение да вечеряш, мила моя? — обърна се към нея чичо й. — На твоя верен поклонник Дьо Гюноде му изчезна апетитът, след като разбра, че си тук. Той е отчаян от костюма и грубите си обувки.

— О! Господин Дьо Гюноде! — възкликна младата жена, смеейки се. — Кога ще започнете да се отнасяте по-нормално към мен?

— Представи спътника си — тихо прошепна господин Дьо Фалпое. — Забравих как се казва.

Главният инженер хвана младия си колега за ръка и тържествено произнесе:

— Имам честта, госпожо, дави представя моя колега Ги дьо Виевик.

По лицето на младата жена премина сянка на удивление. Тя изгледа Ги с поглед, с който жените за един миг могат да преценят човек от главата до петите, и сякаш искаше нещо да каже, но премисли и се отказа. С непринудена изящност, присъща за една светска дама, тя се поклони мълчаливо пред госта на чичо си.