Леон Тансо
Прекрасната любов (14)

14

Госпожица Дьо Шамбер бе загубила рано своите родители. Уединеният живот с дядо й бе развил у нея логическото мислене. От друга страна обаче, той я бе направил в известна степен мечтателна и романтична.

Тя не беше особено красива и това й причиняваше големи страдания. Около нея се въртяха много ухажори, но тя не им вярваше. Луиз горчиво си повтаряше, че богатството може да й осигури за жених принц по кръв, но не може да й намери онази страстна любов, за която така бе мечтала! Тя подлагаше на такива изпитания всички търсачи на богати жени, които се опитваха да играят пред нея ролята на влюбени, че те не издържаха и накрая сами се издаваха подобно на онези фалшиви слепци, които отварят едното си око, когато не получат дългоочакваното подаяние.

По този начин Луиз дьо Шамбер, независимо от доброто й сърце, остър ум и многомилионно състояние рискуваше дълго да остане мома. А докато очакваше щастливия момент, когато ще открие обекта на своята любов, тя изпадна във възторжено преклонение пред Жана, чието превъзходство признаваше от цялата си душа. Тя беше готова по цели вечери да наблюдава приятелката си и тежко на онзи, който в нейно присъствие се опитваше да оспори ума, вкуса, външността или дори цвета на панделките на Жана.

— О, ако можех да приличам на нея — въздишаше Луиз. — Колко щастлива щях да бъда!

А сега, напускайки приема на Жана, тя добави:

— Ако приличах на нея, граф Виевик може би щеше да се влюби в мен!

Луиз смяташе, че никой не бе забелязал впечатлението, което й направи младият човек. Но Жаверлак, чийто поглед забелязваше и най-малките детайли, прошепна на вдовицата Емери, сочейки с поглед излизащото момиче:

— Ако младежът, когото днес ни представиха, не е особено голям глупак, тази девица може вече да си поръча сватбения венец.

Жаверлак отдавна имаше зъб на богатата наследница, тъй като тя го бе отблъснала.

— Колко сте недалновиден — отговори госпожа Емери, поглеждайки Жаверлак със своите красиви, но злобни очи. — Според мен предпочитанията на този герой от роман са другаде.

— Може и така да е — съгласи се Жаверлак. — Само че този претендент е по-сериозен и има повече шансове — каза той, поглеждайки към вратата.

В този момент с изискано високомерие, присъщо на висшата английска школа, в гостната влезе лорд Морби. Това бе мъж на около двадесет и осем години с огромен ръст и атлетическо телосложение. С прическата и формата на брадичката си той поразително приличаше на онзи принц от кралското семейство, на когото англичаните така усърдно подражават подобно на своите съпруги, които се стремят да приличат на принцесата, негова съпруга.

Морби бе много красив и много богат. Той притежаваше най-красивите коне в Париж. С една дума, беше на мода. От него зависеше, когато му доскучае, за час и двадесет минути да напусне Париж на собствената си яхта и да пристигне в Англия, в чието висше общество заемаше същото място, което и във френското. Тези, които го познаваха, отлично разбираха защо миналата зима той така усърдно посещаваше салона на улица „Верен“. А всички, които познаваха Жана, бяха убедени, че ако тя стане лейди Морби, това ще стане отчасти заради неговите милиони, отчасти заради конете му, но най-вече за перската корона, която така красиво ще стои на главата й по време на уиндзорските балове.

— Днес ви видях в Булонския лес на вашето чудно пони — каза Жана. — Великолепно конче и колко майсторски го яздите! Струва ми се, че никъде другаде, освен в Англия не може да се намери такава едновременно твърда и мека ръка!

— О, моите понита вървят сами — възрази Морби. — Вие ми приписвате заслуга, която е изцяло тяхна. Ако някога ми окажете честта да пояздите някое от тях, ще видите, че те ще ви се подчиняват повече, отколкото на мен.

— Да, но преди това искам, както се бяхме уговорили, да покарам вашата четворка в Булонския лес. Нали, деденце? — обърна се тя към виконт Дьо Туртелиер, неин постоянен кавалер в кавалкадите. В момента той играеше вист в същата стая.

— Разбира се, разбира се — отговори старецът, погълнат от картите и изобщо не чул за какво става дума.

— Какво правихте тази есен? — продължи Жана, обръщайки се към Морби.

— Както винаги. Поплувах малко с яхтата си, която напразно очакваше вашето пристигане, бях в Брайтън, ходих на лов за глухари в Шотландия.

— Заедно с принца?

— Да. Дори прекарах няколко дни в Сандрингам. Само че аз съм в немилост пред принцесата. Бог знае дали някога ще бъда приет в двора й.

— Боже мой! В какво толкова сте се провинили?

— В нищо особено. Работата е там, че принцесата не понася старите ергени и е наредила да не й се показвам пред очите, ако не водя със себе си една прелестна лейди Морби — каза лордът, придружавайки думите си с изразителен поглед.

Никога досега лорд Морби така открито не бе изразявал намеренията си. Жана леко се изчерви. Някои от гостите се спогледаха. Госпожа Дьо Рамбюр потисна неволната си въздишка. Ги пребледня. В големите зелени очи на госпожа Емери проблеснаха злобни пламъчета.

— Ако аз бях на мястото на този англичанин — каза Жаверлак, обръщайки се към Роштор, — щях да се постарая по-бързо да оправя сметките си с вдовичката. Тя ще му създаде немалко грижи.

— Как? — възрази маркизът. — Нима вие вярвате на всички тези сплетни?

— Обзалагам се, че Морби е доста близък с тази вдовичка. Наистина, освен в този салон никъде не ги срещат заедно, но на всички е известно колко умело англичаните крият своите похождения.

— Но нали той е влюбен в младата Рамбюр?

— Как така влюбен!… Той с удоволствие би дал за нея цял милион, а тъй като това е малко, е готов да й предложи и името си. Но той не е такъв човек, който, очаквайки решението на съдбата си, се задоволява с надежди и студена водица.

— Но той е твърде сериозен!

— В това е същността на тактиката му. Той демонстрира непорочност. В клуба не пие, не играе карти, посещава само английското кафене. Чиста вода ненапита! Но всичко това вероятно има и своята обратна страна. И ако все пак бракът се сключи, което не бих пожелал на младата Рамбюр, всичко това ще й излезе доста солено.

— Вие, изглежда, не обичате лорд Морби.

— Аз не обичам всички чужденци, към които ние парижаните сме снизходителни до глупост. Погледнете я. Тя едва ли би разговаряла така любезно с един принц.

Ги, на когото никой не обръщаше внимание, си отиде незабелязано от Жана.