Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Amour Partage, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 1 глас)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Разпознаване и корекция
svetleto (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Леон Тансо. Прекрасната любов

ИК „Арис“, София, 1992

Редактор: Иван Грозданов

Коректор: Лиляна Петрунова

ISBN: 954–560–002–0

История

  1. — Добавяне

10

Изминаха три седмици. Ги бе представил в Министерството на обществените работи докладната си записка и внимателно разработените планове за постройката на Плюневьозкия мост. Министърът, случайно запознат с инженерното дело, пожела сам да разгледа чертежите. Той бе удивен от направените в тях нови приспособления и горещо поздрави младия човек с успешното изпълнение на възложеното му поръчение.

— Вие сте човек с бъдеще — каза му той. — Кой ви е дал червената лентичка, знака за отличие? Моят предшественик ли?

— Не, господин министър — отговори Ги. — Тук дават отличия за строеж на мостове. А аз получих отличието за разрушаването на мост.

След завръщането си в Бретан Ги с присъщата му енергия работеше денем и нощем. Но той не бе забравил Жана. Наведен над чертежите, с очи, устремени към открояващата се върху плана червена чертичка, означаваща път, която бяха направили заедно с нея, той потъваше в спомените си.

След като привърши работа и излезе от кабинета на министъра, той вече не мислеше за своя мост, за сухите си изчисления, дори за похвалите на министъра. Той вече принадлежеше на себе си, с други думи, на Жана. Сега вече имаше право да я види.

Ги си представяше посрещането, което го очаква, и всичките искрени думи, които тя му бе казала по време на приятелските им разговори в Глейскър. Тя му бе обещала вечното си приятелство, обещала му бе да го окуражава в живота. Тя му бе казала, че се прекланя пред него!

Уви! На него не му бе необходимо това преклонение. Той не се нуждаеше дори от приятелството й… Защо трябваше да се самозалъгва. Беше свикнал да гледа жестоката действителност в очите. Беден е и обречен на вечен труд. Това е действителността. Всичко останало са мечти, илюзии, химери! Между него и младата вдовица милионерка има пропаст, през която цялата негова наука не може да прехвърли мост. Тази пропаст бе неговата аристократична гордост.

Не! Тази жена никога няма да стане негова съпруга. Никога! Дори да умре от любов към нея!

Глупости! — каза си той. — От любов не се умира, когато се налага да се работи по осем часа в денонощието. Не умират, а забравят!

От друга страна пък, нима е малко да не се чувстваш самотен, изоставен, загубен сред огромната пустиня Париж? Малко ли е да имаш постоянно близък човек, с когото винаги да можеш да споделиш мислите си? А да не говорим колко много има той да й говори, без да смятаме онова, което никога няма да й каже!

Бедният Ги! Той не знаеше огромната разлика между живота на една светска жена на село и трескавото й, шумно съществувание, което изискваше Париж. Той никога не бе виждал отблизо тези робини на светския живот, на които не им остава време нито за семейството, нито за самите тях, нито за приятелства, нито даже за любов и мнозина от тях остават добродетелни единствено поради отсъствието на свободно време…

Сърцето на Ги радостно заби, когато пристигна на улица „Верен“. Жана се бе върнала в Париж предишния ден и по всяка вероятност го очакваше, защото веднага го приеха и го въведоха в малка гостна. Очаквайки стопанката на дома, Ги седна на широка табуретка пред камината, прикрита поради все още топлото време с тежки плюшени завеси. До прозореца се намираше голяма министерска маса, отрупана с фотографии, книги, документи. Едва имаше място за една папка, върху която бяха поставени пет-шест запечатани писма, приготвени вероятно за изпращане. В един от ъглите на гостната се намираше кръгъл диван, в другия бе разположен японски параван, над който висеше цяла градина от тропически растения. Недалече от него имаше малък трапец, на който бе седнала малка маймунка от породата „уистит“ и меланхолично гризеше банан.

По стените бяха закачени няколко акварела, подписани от модерни в момента художници, две-три ценни старинни гравюри, рисунки на коне. Върху въртяща се кръгла етажерка бяха поставени солидно подвързани книги.

Тук-там се въргаляха разхвърляни в безпорядък камшици, пистолет „Лефоше“, табакера, крачкомер, няколко дреболии, билети за конни надбягвания, образци от цветни копринени и кадифени материи. Това бе странна смесица от предмети, сред които нямаше нищо, което да говори за изнежения живот на хубава и скучаеща дама, разчитаща на щастлив случай или неочаквано ухажване, за да се разнообрази.

Непрекъснато погълнат от служебните си задължения, които ангажираха пялото му време, Ги никога по-рано не бе посещавал такива гостни. Но тъй като тази бе на Жана, на него му се струваше, че и в мечтите си не би могъл да си представи нещо по-поетично, по-прелестно и дори по-възвишено. Колко хубаво би било да седи срещу нея в това голямо кресло и да води дълги, безкрайни разговори! Колко незабележимо ще минава времето в това уютно, елегантно гнездо, до което почти не достига уличният шум!

Вратата на съседната стая се отвори.

— По-бързо, Жюлиет — дочу се гласът на Жана. — Подайте ми другите ръкавици, тези се разпарят. Не забелязвате ли нищо? Наредихте ли да приготвят каретата? Не забравяйте да изпратят писмата на пощата! Ако някой от Фоликс дойде, кажете му да почака. Аз вероятно ще се върна късно, но няма какво да се прави! А сега предупредете госпожа Дьо Рамбюр, че ние тръгваме, и пригответе роклята ми за седем часа, страшно много ще бързам.

Всичко това бе изречено с главоломна бързина. Ги неволно си помисли, че госпожица Жюлиет вероятно е много способна, щом може да запомни и да не обърка всички тези поръчения. Докато той размишляваше, в стаята връхлетя Жана, шумолейки с черната си копринена рокля.

— Здравейте, Ги — каза тя, протягайки ръка. — Ето това се нарича точност. Аз се прибрах едва вчера, а днес веднага сте у дома. Много е хубаво! Нали понапълнях в Бретан? Аз съм отчаяна, но от сутрин до вечер се тъпчех у леля ми. Приятелю, аз не сядам, защото трябва веднага да изляза. Ще ви взема със себе си. Или по-точно казано, аз и свекърва ми ще ви вземем с нас. Свекърва ми също излиза. Ние с нея сме винаги заедно и се обожаваме. Това ви учудва, нали? Но тя е чудесна жена и ми е изключително удобна. Ето я и нея.