Леон Тансо
Прекрасната любов (12)

12

Виевик се разхожда дълго и безцелно по улиците. Той усещаше някакво неопределено безпокойство и разочарование, които не искаше да си признае. Добре дисциплинираното му и послушно съзнание този път отказа да се подчини на волята му, изискваща пълно хладнокръвие. Конят се изправяше на задните си крака и не искаше да чуе гласа на своя ездач.

Ги започна да преценява впечатленията си, получени от тричасовото си общуване със своята приятелка от детинство. Той си представи малката уютна гостна на улица „Верен“, в която за съжаление постоя толкова кратко, спомни си безупречния екипаж, погледите на минувачите, които преценяваха красотата на Жана, безбройните магазини, в които тя щедро пръскаше парите си. Каква непреодолима преграда издигаше всичко това между тях! Но най-неприятният от спомените му бе студеното коректно лице на лорд Морби и жестът, с който Жана отговор на поздрава му. Ги си припомни наивното й възклицание, с което тя посрещна отговора му, че той, Виевик, не познава знаменития лорд, че не е чувал за неговия кон, спечелил състезанията в Шантий.

Не, между него и Жана не съществува нищо общо, нищо, освен спомените, оживели в затънтената провинция, където тя се чувстваше така чужда, както той сега в нейното общество.

Колко малко приличаше тази обиколка по магазините на тяхното пътуване по междуселските пътища! Тогава на него му се струваше, че той отново е намерил своята стара приятелка, а сега… О, с каква радост той би скъсал и захвърлил онзи медальон с конски кичур! Колко много Париж е променил неговата Жана!

Спокойствието бе напуснало Ги, но умората надделя и той реши да се върне у дома. Старата Франсоаз, прислужвала му някога в замъка Виевик, му отвори вратата и му сложи да вечеря. Винаги гладен след трудовия ден, Ги този път не се докосна до храната. Въображението му неволно го пренасяше от неговата мрачна, тясна стаичка в онази ярко осветена зала, където сега се намираше Жана, красива, весела, обкръжена от всеобщо внимание.

Кой знае, може би и лорд Морби е там!

— Вие сигурно сте уморен, господин Ги — забеляза старата Франсоаз, обръщайки се към него така, както когато беше десетгодишно момче. — Имате лош вид. Навярно сте се преуморили!

— Права си, Франсоаз. Днес не се чувствам особено добре.

— Проклет град! Тук не живеят по християнски и работят като говеда! Господи! Защо се измъчвате, след като имате собствен замък, където мога да ви приготвя вечеря за двадесет су, много по-хубава от тази тук, която ни струва двадесет франка?

— Бъди спокойна, Франсоаз, ние ще се върнем там! Ти си съвсем права, там е по-хубаво. Аз самият искам да бъдем по-скоро във Виевик.

— Каква радост ще бъде това за селото и за цялата област! Господ да успокои душите на графа и графинята, но колко хубаво бе, когато те бяха живи. Всички бедняци познаваха пътя към кухнята на замъка. А през неделните дни вратите на замъка се разтваряха и младежите играеха на кегли в парка, сякаш се намираха у дома си. А сега вратите са заключени, бедните са още повече, а кръчмарите трупат богатства…

— Мила Франсоаз, ако сега се върнем във Виевик, съвсем няма да е така, както по-рано! В кухнята няма да има бедни, в конюшнята няма да има коне, а в замъка — слуги…

— Ваша воля, господин Ги. Ако по-рано графът и графинята не пилееха средствата си за всичко това, сега щеше да има пари. Шило в торба не седи. Разбира се, господата се нуждаят от своя блясък. Но както и да сте облечен, дори в обикновена куртка, там вие ще сте „ваше сиятелство“ и всеки ще ви сваля шапка. А тук, дори й да ходите облечен като принц, никой не ви забелязва. Ето, дори въглищарят насреща никога не ви се покланя, когато минавате покрай магазинчето му.

Ги се оттегли в работната си стая, в която бяха разхвърляни недовършените му чертежи. Останал почти без сили, той се отпусна в едно кресло и се загледа във висящия отсреща акварел, изобразяващ парадния вход на замъка с герба над него.

„Не съм забравил завета ти, татко — прошепна той. — Обещавам ти да бъда твърд и верен. Спи спокойно, не съм забравил славния девиз!“

Но, уви! Въпреки волята му мислите му блуждаеха далече от стените на стария замък.

Съвсем доскоро в мечтите си Ги се обръщаше към Жана с „приятелко“, а понякога съвсем тихо я наричаше и с други, много по-интимни имена. Сега тази въображаема дружба се оказа гибелна за неговото спокойствие. Ако взаимната любов може да прекрачи всяка бездна, то нежното цветче на дружбата вехне и умира на края на пропастта.

Ги взе решение повече да не посещава улица „Верен“. Нека го забравят, за това няма да е необходимо много време! Но ще забрави ли самият той? За всеки случай ще се опита. Достатъчно, Виевик, захващай се за работа! Трябва да се наваксат загубените часове!…

Късно след полунощ пергелът на Виевик чертаеше по дебелите листове бристолска хартия. На другата сутрин за свое голямо учудване Ги се почувства съвсем спокоен. Той реши, че е спасен.

Но се лъжеше. Със сутрешната поща получи писмо, погледна адреса и веднага отгатна почерка, който никога по-рано не бе виждал. В плика се намираше меню, на гърба, на което заедно с името на Жана бяха написани с молив няколко думи:

„Ям всички тези вкусни неща и мисля за вашата самотна вечеря. Не тъжете и не забравяйте обещанието си да посетите старата си приятелка в четвъртък вечерта.“

Значи самата тя съзнаваше разочарованието, което бе предизвикала у него. Какво странно същество, състоящо се сякаш от две различни жени! Но коя от тях е истинската? Тази, която той бе срещнал в Глейскър, или онази, която видя в Париж? Дали преданата, сърдечна приятелка от детинство, пазеща свято спомените от миналото, или празната жена, увлечена от вихъра на светските удоволствия?

Дори самият къс хартия, който Виевик въртеше между пръстите си, беше символ за тази двойственост. От едната страна блясък и цветя, от другата — приятелски жест, изразен в искрена и сърдечна форма.

Ги отново започна да мисли как да постъпи. Вчерашният опит го плашеше.

„Във всеки случай — реши той — тя ме чака… и аз ще отида.“