Леон Тансо
Прекрасната любов (23)

23

На другия ден Жана стана доста по-късно от обикновеното. И не защото безсънната нощ я бе уморила, а защото настъпващият ден й изглеждаше безинтересен, не й предлагаше нищо привлекателно. Всичко й се струваше сиво и глупаво. Да отиде на езда? Да мери рокли? Да отиде на гости? За какво е всичко това? Въпросът, за какво е всичко това, блясваше в съзнанието й винаги когато се опитваше да открие нещо привлекателно в дадено действие. Обхвана я някаква апатия, която я стресна така, както прекаралият тежка болест човек се стряска от най-малката болка в пръста, струваща му се начало на подагра.

За себе си тя взе решение да живее щастливо и спокойно, да не се ядосва от нищо, което може да наруши спокойното й ежедневие: нито от враговете, нито от болестите, нито от любовта. Нима ревнува! И кого? Човекът, на когото сама бе позволила да я обича, на когото забрани да замине на края на света, като му обеща своето приятелство, но повече нищо!… И от кого? От една еснафка, която се вмъкна в нейния дом, като използва милозливото сърце на свекърва й госпожа Дьо Рамбюр!

Нима заради него, заради този човек, тя се бе мятала цяла нощ в леглото си и сега нямаше сили да стане от своето кресло: развълнувана, разстроена, нещастна!

„Не, не — мислеше тя, — това не е ревност, а гняв и негодувание. Какъв срам, че бе повярвала макар, и за кратко в любовта и предаността му, че съчувстваше на любовта му. Хубава любов, няма какво!“

На Жана й се струваше, че мрази Виевик от цялата си душа. Изведнъж пожела да го накара да страда, много да страда. Беше готова да напише на Морби: „Елате! Реших и ви чакам!“ Но след това неволно си помисли: „И какво по-нататък?“ Ще стана ли по-щастлива?

Около десет часа се позвъни. Това беше госпожа Емери, която разбираше, че я очаква борба, и искаше отрано да заеме изгодна позиция. Но бе закъсняла.

Отначало Жана нареди да не я приемат. Но не бе така лесно да се отблъсне госпожа Емери. Тя започна да настоява да бъде приета, като разсъждаваше, че щом не искат да я посрещнат, значи добре е направила, че е дошла. Като влезе в малката гостна, по лицето на Жана тя веднага се досети, че нещо се е случило. Трябваше да разбере какво точно! Бе доста рано и Виевик вероятно още не бе направил своето посещение… Но може би е написал писмо?

Жана посрещна ранната гостенка с пламтящи от гняв очи.

— Как! Нима това сте вие, госпожо! — изстреля на един дъх тя. — След вчерашната ви мигрена не можех да предположа, че така скоро ще ви видя.

— О, мила моя, знаете, че на всекиго се случва. Но вие самата не изглеждате съвсем добре. Какво ви е?

— Що се отнася до моето здраве, всичко е наред. Няма защо да се безпокоите. Но не мога да кажа същото за вашето „приятелство“, както обичахте да се изразявате.

Безспорно Виевик е успял да я уведоми за станалото. Нямаше никакво съмнение.

— Нека се обясним, моля ви — каза госпожа Емери. — Да си призная, не очаквах подобно посрещане.

— Ако смятате, че не ви посрещам достатъчно любезно, вината си е ваша, защото нахълтахте насила. Впрочем за в бъдеще ще ви спестя подобни неприятности!

— Ако правилно съм ви разбрала — запита госпожа Емери, като губеше самообладание, — вие желаете да прекъснем връзките си.

— Точно така!

— Надявам се, ще ми обясните причините!

— Разбира се. Не желая моят салон да бъде място за любовни срещи.

— Вие вярвате на клеветите — отговори госпожа Емери, решила, че се отнася до лорд Морби.

— Ако е клевета, значи вашите постъпки са дали повод за нейната поява? Кажете, моля ви, с кого се прибрахте снощи, след като си тръгнахте оттук?

Госпожа Емери неволно възкликна, но Жана бе твърде развълнувана, за да забележи впечатлението, което направиха нейните думи.

— Вие говорите за господин Дьо Виевик?

— А за кого друг. Вие и двамата сте свободни да постъпвате както искате, но не в моя дом.

— Мръсник! Нима той е посмял…

— Избавете ме от подобни обяснения. Не желая нищо да чувам за неща, които не ме интересуват!

— Не ви интересуват! Вие, изглежда, ме смятате за доста наивна! Погледнете лицето си в огледалото и тогава ми кажете дали се интересувате от този въпрос.

— Бъдете така добра да излезете! — вдигна главата си Жана.

— Не се безпокойте, ще си отида. Преди това обаче ще ви посъветвам: постарайте се лорд Морби да не забележи отношенията ви с Виевик.

— Излезте вън! — повтори Жана, като протегна ръка към звънеца.

— Няма смисъл да звъните — нагло се разсмя госпожа Емери. — Защо да превръщаме слугите в свидетели на нашите разочарования? Вашият Ги лъже и двете ни. Какво да се прави? Но с мъжете човек трябва да бъде готов за всичко.

Жана енергично натисна звънеца. Госпожа Емери започна да се оттегля, но като стигна до вратата, още един път се обърна и каза със злорада усмивка:

— Напразно избухнахте. Ние можехме да преценим взаимните си права над него и да приключим съвсем кротко въпроса. Зад гърба си, както добре ви е известно, имам тримесечно предимство.

Доволна от подхвърлената лъжа, госпожа Емери се оттегли с подигравателен поклон.

„Уф! — въздъхна тя, като се спусна по стълбището. — В какво гнездо на оси попаднах! И въпреки всичко ще победя! Нека се вбеси тази идиотка! Тя няма да постигне нито един от своите двама поклонници. Ще разберат те какво значи да ме имат за противник!“

Останала сама, Жана дълго не успя да овладее възмущението и обидата си. Горчиви сълзи на разочарование нахлуха в очите й. В главата й се въртеше натрапчивата мисъл:

„Той ме е лъгал! Лъгал! И то в продължение на цели три месеца! Той се е подигравал с нея! Нейният Голям Ги, както го наричаше тя! Приятелят й от детинство! Значи той не е по-добър от останалите! А тя наивно го смяташе за по-благороден, за неспособен на лъжи, за безгранично верен и предан, без никакви задни помисли и сметки!“

„Боже, Боже! — въздъхна тя. — Още съвсем малко и ще съм влюбена в него! Уви! Изглежда, че и сега го обичам! Колко нещастни сме ние, бедните създания!“

За минути гневът й вземаше връх над останалите й чувства. Тя изпитваше дълбоко отвращение към всички мъже, които не могат да живеят без постоянните си увлечения встрани. Но нека: тя е млада, свободна, богата! Тя ще го изхвърли от главата си! Сега той ще може с пълно право да й каже: „Вие нямате време дори да помислите малко!“

Тя ще се хвърли в светските удоволствия. Тя ще изтръгне от сърцето си това нещастно чувство!

Жана си повтаряше тези думи, а горчивите сълзи не преставаха да текат от очите й.

Когато й съобщиха, че закуската е сложена, тя усети, че няма сили да слезе долу, и помоли да съобщят на свекърва й да не я чака.