Леон Тансо
Прекрасната любов (1)

1

— Не, това е прекалено! — възкликна господин Пероден, възпитател на младия граф Ги дьо Виевик, като се раздвижи развълнувано във фотьойла. — Никога не съм чувал подобно нещо! Възможно ли е „membrana capillis“ да се преведе перука? Как ви е хрумнала подобна глупост?

— Не е глупост — отговори флегматично, красиво дванадесетгодишно момче, погълнато от изрязването на сложни фигурки върху старата, почерняла от времето класна маса. — Освен това Теренций е много труден за мен!

— Тогава изобщо ли да не го превеждаме? В края на краищата, ако не можете да я разберете, трябва поне да уважавате мисълта на писателя. Направете опит да преведете буквално този стих:

„Membrana“ — кожа, „positis capillis“ — върху която има коса. Нима това не означава перука?

— Виж ти! Чуйте тогава как ще го преведа аз: „membrana“ — кожа, „positis capillis“ — лишена от коса. С други думи — пергамент. Риторът влиза с пергамент в ръка. Струва ми се, че здравият разум не може да допусне твърдението, че преподавателят влиза в клас с перука в ръка.

— Жалко! — ученикът се взря дръзко в изкуствените къдрици на своя учител. — Би било забавно!

Усетил намека на своя ученик, господин Пероден зае величествена поза.

— Ще осведомя графа и графинята за неуместните ви шеги. Поставям ви слаба оценка за поведение. За него ще получите наказанието, което заслужавате. Освен това ще напишете шест пъти изречението: „Аз съм прекалено умен за своята възраст!“ Чувате ли, шест пъти!

С тези думи учителят грабна шапката си и стремително изхвръкна от училищната стая, разположена в една от кулите на замъка, като превъртя ядосано зад себе си ключа на вратата.

— Дърта подметка! — възмутено промърмори Ги, научил този израз от съседските деца.

След пет минути, забравил за възложеното упражнение, съсредоточи цялото си внимание в плетенето на рибарска мрежа, с която щеше да отиде на риба в близката река. Измина близо половин час. От коридора се дочу слабо шумолене. Ги захвърли недоплетената мрежа в едно чекмедже и прилежно започна да пише зададеното упражнение.

— Ги, отвори — чу се слабо детско гласче.

Момчето сви рамене и не помръдна от мястото си.

— Ги! Тук ли си? Отвори, знаеш, че не мога да достигна бравата! Ела да закусиш, а после госпожа Сесил ще ни изведе на разходка.

Пленникът се надигна от мястото си и се приближи до вратата:

— За да отворя, ми е нужен ключ, а аз нямам.

— А къде има?

— У господин Пероден. Той ме заключи, защото не можах да направя този глупав превод. Аз няма да закусвам, няма да се разхождам, няма да обядвам.

— Как! Няма да обядваш? — възкликна изплашено момиченцето.

— Няма да ме пуснат, докато не напиша шест пъти едно изречение.

— Дълго ли е?

— Зависи, но днес изобщо не ми се пише. Така че ще се разхождаш сама.

— О, Ги! Ще ми бъде скучно без теб!

— Да не мислиш, че на мен ми е весело. Знаеш ли какво щях да направя на твое място, Жана?

— Какво щеше да направиш, Ги?

— Ако помолиш баща ми, той вероятно ще ме пусне. Той прави всичко, което ти поискаш.

— Добре, ще се опитам.

Ги чу бързите ситни стъпки на момичето, което се втурна да изпълни поръчението му.

Петнадесет минути по-късно, след необходимите обяснения, извинения и обещания, пленникът бе пуснат на свобода и се спускаше по стръмнината от замъка към реката, като водеше за ръка седемгодишно момиченце, закръглено като топка и зачервено като ябълка. То едва успяваше да следва спътника си. След тях едва-едва пристъпваше гувернантката госпожа Сесил, която с усилие се задържаше върху хлъзгавите мокри камъни.

Децата се изкачиха по моста над малката река и се обърнаха към величествения стар замък, издигнат сред речната долина. На терасата на замъка стояха двама мъже и две дами. Упоени от свежия аромат на майското утро, те гледаха надолу, към хваналите се за ръце деца.

Това бяха граф и графиня Виевик и гостите им маркиз и маркиза Дьо Кормей, родителите на Жана.

Ги размаха шапката си за поздрав, а Жана им изпрати четири въздушни целувки. От терасата й отговориха със същото. След това децата потънаха в горичката, където първите момини сълзи показваха вече своите ухаещи бели звънчета.