Леон Тансо
Прекрасната любов (29)

29

— Мамо — каза Жана, ставайки от обеда, до който изобщо не бе се докоснала. — Конете нужни ли са ви днес?

— Не, мила моя — отговори госпожа Дьо Рамбюр, като се досещаше, че снаха й желае да излезе сама. — Само, моля те, не отивай далече и не се уморявай. Намирам, че в последно време много си се променила.

— Ще изляза за около половин час. Впрочем знаете ли къде се намира улица „Деламбър“?

— Не зная. Дори не съм чувала за нея. Вероятно се намира в някой квартал, населен с бедняци — добави госпожа Дьо Рам бюр, като предполагаше, че снаха й излиза с някаква благотворителна цел. — Внимавай да не се заблудиш и, дай Боже, отново да възвърнеш апетита и веселото си настроение.

Жана отиде да се облече с мисълта, че пожеланията на свекърва й едва ли скоро ще се сбъднат.

 

 

Като предполагаше, че скоро ще настъпи край на неизвестността, в която се намира, Жана се успокои. Без никакво колебание реши да посети адреса и квартирата, за които вече бе станало дума. Във всеки случай всичко щеше да се разбере и тя няма да бъде повече играчка в ръцете на тази отвратителна жена, която й бе заявила с невероятен цинизъм: „Вашият Виевик е мой любовник!“, и на този лицемерен човек, който й говореше с такъв искрен тон: „Обичам само вас! Вярвайте ми и ме чакайте!“

Жана беше от онези хора, които посрещаха с отворени очи всяко страдание, физическо или нравствено. Обкръжена от лицемерие, тя искаше да действа открито. Друга на нейно място би поръчала файтон, би се увила в четири воала. Жана обаче потегли в собствената си карета, с кочияша и лакея си на капрата.

— Улица „Деламбър“ №23 — каза тя на лакея Франсоа, който очакваше нарежданията й.

Франсоа обмени няколко думи с кочияша Том. Но нито единият, нито другият бяха чували за подобна улица. Те бяха служили само при състоятелни господари, които не излизаха извън границите на представителната част на града.

— Не знаете ли, госпожо, къде се намира тази улица? — запита лакеят.

Не. Жана също не знаеше.

За щастие портиерът, кореняк парижанин, им се притече на помощ и им обясни къде да я търсят. Каретата се понесе по улица „Рен“, която гъмжеше от весела тълпа, прогонена навън от яркото слънце и втория ден на Великден. Цял Париж — пеш, с файтони и омнибуси, се бе устремил към гарата, а оттам — извън града. Много от минаващите жени, като виждаха Жана, завистливо въздишаха:

— Ако можеше да сме на нейно място!

Полегнала върху сините атлазени възглавници на своята карета, Жана наблюдаваше радостните лица на скромните буржоазки и си мислеше:

„Какво ли не бих дала, за да съм на тяхно място!“

Оказа се, че улица „Деламбър“ е съвсем наблизо. Трябваше да се пресече булевард „Монпарнас“ и да се измине известно разстояние между малките къщички, на чиито прозорци се ветрееха изпрани дрехи. Целта бе достигната.

Каретата спря пред една къща, която се отличаваше от другите с архитектурните си претенции. През доста тесния и за един екипаж вход се виждаше неголям двор, а вляво — стълбище с железни перила, с прикрепен над него надпис:

„Умоляват се посетителите след десет часа вечерта да съобщават имената си.“

Щастливата портиерка на дома, в който така рано лягаха да спят, излезе при шума на спиращата карета и с учудване загледа лакея, който помагаше на елегантна дама да слезе от колата. Подобни дами рядко посещаваха улица „Деламбър“. От съседните прозорци надникнаха любопитни женски и детски глави, които се взираха в каретата.

Настъпи съдбовният час. Жана бе обхваната от желание да приключи колкото се може по-бързо с всичко това, лично да се убеди в действителните факти, които не искаше да приеме на доверие, и завинаги да отърси сърцето си от илюзиите.

— Граф Виевик вкъщи ли е? — запита тя.

— О! — възкликна с усмивка портиерката. — В този дом не живеят графове!

— Извинете, сбърках. Исках да кажа… господин Ги.

Портиерката трепна при тези думи, като погледна Жана със своите малки, изразяващи неподкупна честност очички.

— Господин Ги? Госпожо, сигурна ли сте, че той живее тука?

Жана й подаде един луидор, който предварително бе сложила в ръкавицата си за в случай, че й се наложи да има работа с неподкупна съвест. Портиерката почти се обиди.

„Боже мой! — помисли «познатата на господин Ги». — Изглежда, че това е недостатъчно.“

Тя започна да рови из чантичката си, което още повече развълнува достойната портиерка. За нея вече бе съвсем ясно, че тук е замесена някаква страшна тайна.

— Мила моя — каза Жана, като върна парите си обратно. — Няма да мръдна оттук, докато не се срещна с господин Ги. Работата, която ме води при него, е изключително спешна. А с вашия наемател се познавам вече цели двадесет години!

— О, Господи! Какво да правя! Поне мъжът ми да си беше у дома!

— Не се страхувайте, мила моя. Заведете ме в апартамента на господин Ги. Може и да не вляза. Искам само да ме види и веднага ще си тръгна. Бъдете спокойна, няма да има никакъв скандал!

— Ето тук — въздъхна портиерката и посочи една врата с потъмнели стъкла.

Неволно отстъпвайки пред желанието на посетителката, бедната жена я въведе в едно пространно помещение без почти никаква мебел, ако не се смята една голяма маса и няколко изпочупени стола. Като видя, че необикновената гостенка се загледа към струпаните върху масата книжа, тя побърза да излезе, затвори вратата след себе си и остави гостенката и наемателят си да се разберат както си искат.

Останала сама, Жана започнала разглежда стаята, като недоумяваше къде всъщност се намира. Масата бе затрупана с чертежи и чертожни инструменти, със ситно изписани листа. Над камината, пред скромно огледало в дървена рамка, бе поставена някаква фотография в кожена рамка. Жана се приближи и сърцето й се сви от вълнение, в гърдите й се надигна радостно чувство, каквото не бе изпитвала никога в живота си. Лицето, което гледаше от кожената рамка към нея, бе същото, което се отразяваше в жалкото огледало срещу нея. Това бе нейният собствен портрет. Тя го бе подарила на Ги за Новата година.

Обезсилена от вълнение, Жана се отпусна на един стол.

Но къде е той, милият, скъпият, винаги верният? От съседната стая, вратата, към която бе полуотворена, идваше шум от пилене на желязо. Жана се приближи на пръсти до вратата и видя едно помещение, напомнящо работилница, с наковалня, която по всяка вероятност отдавна не бе използвана. Върху масата, сякаш в часовникарско ателие, блестяха някакви тайнствени предмети от метал и стомана. Облечен в работна риза, с разчорлени коси, целият потънал в работата си, с гръб към нея, Ги стоеше пред един струг и оглаждаше тънка метална ос.

Младият човек сякаш усети погледа й. Той се обърна.

— Жана! — възкликна, като остави настрани пилата. — Жана! Това сте вие! Но как така? Какво се е случило?

Разтворил широко очите си, като предполагаше, че пред него стои видение, което веднага ще изчезне, Ги се приближи. Но видението не изчезна. Жана сложи ръце на раменете му и скри пламналото си лице в гърдите на своя приятел от детинство, като повтаряше тихо:

— Ги, Ги! Бях толкова нещастна!

Той я постави внимателно върху един от жалките столове, застана на колене пред нея и взе ръцете й в своите.

— Значи вие не ми вярвате, Жана?

— Ако знаехте какви усилия правех, за да ви вярвам! Но аз се побърках! Казаха ми, че прекарвате дните си с нея!…

— Нали виждате с кого прекарвам времето си — каза Ги и посочи портрета.

— Но защо мълчахте? Защо не идвахте? Нима е възможно да се поставя на такива изпитания жената, в която си влюбен!

— Обичам ви повече от живота си, Жана. Но самата вие ме принудихте да мълча. Спомнете си какво ми казахте при нашата последна среща у вас.

— Тогава ви ненавиждах!

— А сега?

— А сега?… О, Ги! Ако знаете колко се измъчих през последните две седмици!

— А аз! При това не измервам страданието си със седмици!

— Вие сам сте си виновен с вашето самолюбие! От всички възвишени чувства най-прекрасното е любовта. Да му принесем в жертва всички останали. Аз избрах най-прекрасното и не искам да го загубя. Бъдете смел и се оженете за богата жена! Та как аз имам смелостта да ви предложа себе си! Почакайте, нали няма да искате от мен да обеднея?

— При вашите навици на живот подобно изискване би било неразумно — отговори Ги, усмихвайки се.

— При моите навици! Не можете да си представите колко се промениха! Според вас аз твърде малко стоя в дома си. Ще видите сам, аз почти няма да излизам от къщи, от нашия дом!

Ги постави устни върху малките ръчички, които лежаха в неговите.

— Жана, така безгранично ви обичам, че бих потиснал своето самолюбие! За щастие това не е необходимо. Открих начин да спечеля средства, да забогатея. Ето — каза той, като отвори вратата и посочи почти готовия модел. — Ето го моето богатство!

Виевик разказа на Жана историята с връвчицата и със стареца стрелочник, разказа й за своя денонощен труд през последните няколко седмици, изрази надеждите си в успешния резултат от труда си.

— Ето защо се криехте! — възкликна Жана. — Нима се страхувахте да споделите с мен своята тайна!

— Не, но не исках да говоря, докато не бъда сигурен! Кажете ми обаче как ме намерихте.

— И на това ще му дойде времето. А вие ми кажете защо сте ходили при…

— Ще ви отговоря по същия начин: и на това ще му дойде времето. Засега да се радваме на нашето щастие и да забравим за миг неприятностите, които ни създадоха другите. И така, ти си моя, Жанет?

— Да, Големи Ги. И като си помисля, че цели петнадесет години ти обичаш бъдещата си жена!

— А ти, Жана? Кога се влюби в бъдещия си мъж?

— Искаш да узнаеш. Струва ми се, че в Глейскър — каза тя, като сниши гласа си. — Във всеки случай през онази забележителна вечер, когато Роштор те е видял да излизаш от дома на…

— Шшт!… Нали решихме да не засягаме тази тема. А и време е да напуснеш тази влажна стая.

— В нея намерих щастието на своя живот!

— А какво смятахте да намерите тука, лоша ревнивке?

— Да, Ги — отговори сериозно Жана. — Аз ще бъда много ревнива!