Леон Тансо
Прекрасната любов (30)

30

Времето минаваше, а елегантната карета продължаваше да стои пред дом № 23 на улица „Деламбър“. Лакеят и кочияшът вече отдавна се прозяваха, като прикриваха устите си с ръце. Конете се държаха малко по-нетърпеливо: настилката пред тях бе покрита с бяла пяна.

В малката приемна с тухлен под продължаваше задушевният разговор. Накрая тя се изправи.

— Затваряйте работилницата си, господин железарю — произнесе тя, като се обърна към Ги. — Днес е празник. Облечете най-изискания си костюм и нека заедно посрещнем Великденския понеделник.

Жана излезе от квартирката, за да не му пречи да се преоблече, и решително се отправи към стаята на портиерката. Успокоена, достопочтената пазителка на реда се занимаваше с чистене на картофи в компанията на миловидно момиченце и спящ в един стол котарак.

При влизането на елегантната дама, която приличаше на принцеса от вълшебна приказка, момиченцето скри розовото си личице сред картофите, а котаракът по собствена инициатива отстъпи мястото си на гостенката. Бъдещата графиня с удоволствие го зае.

— Е, мила, вие по всяка вероятност вече се успокоихте? — запита Жана.

Портиерката, която не обичаше да остава длъжна някому, едва не извика: „Вие също, госпожо!“

Но чувството й за благоприличие я въздържа.

— Ако още в началото бяхте казали името си…

— Наистина, не се сетих. Аз съм госпожа… тоест скоро ще стана госпожа Ги!

Първият човек, на когото Жана лично съобщи за предстоящия си брак, бе скромната портиерка от улица „Деламбър“.

— Поздравявам ви, госпожо — отговори жената. — Вие ще имате красив и трудолюбив съпруг. Господин Ги не обича много да говори, но затова пък е щедър като крал. По-лесно ще даде петфранкова монета, отколкото да каже някоя дума. Тревожеше ме мълчанието му. В къщата бяха започнали да го гледат накриво.

— Нима?

— Наистина, госпожо. Хората станаха толкова подозрителни! А ръцете на господин Ги са твърде бели, за да бъде работник. Освен това му мъкнеха някакви сандъци, после никой не го посещаваше. Освен вас, госпожо, нито една душа! Тук живее един словослагател, който работи в печатница. Той често ми е казвал: „Внимавайте, госпожо Реймънд! Във вашия дом стават подозрителни неща! Вашият нов наемател прилича на човек, който прави бомби, за да взриви правителството. Помнете ми думата: той или ще влезе в затвора, или ние ще полетим във въздуха! Във вашия дом мирише на динамит!“

— Боже мой! Как е възможно да се предполагат подобни ужаси!

— Какво да се прави, госпожо. И други мислеха като него. Каквото и да говорят, полицията често се навърта насам. Ще ми повярвате ли, ако ви кажа колко нощи не съм спала, измъчвана от мисълта какво да отговарям на разните… непознати, които ме разпитват…

— Затова пък сега може спокойно да спите — произнесе Жана, като стана от мястото си, тъй като Ги вече пресичаше двора. — А ето това можете да го използвате като гарнитура към вашите картофи. Прощавайте, мила моя.

— А вие, милостиви господине, заповядайте в затвора — произнесе отново тя, хващайки Ги под ръка.

Младите хора седнаха заедно в каретата, като предизвикаха радостното удивление на Франсоа, изпитващ особена слабост към Виевик, и тайното неудовлетворение на Том. Той като англичанин бе на страната на лорд Морби.

— В Булонския лес — нареди Жана.

— Как! В гората! С мен! — възкликна Ги. — Вие ще се компрометирате!

— Не е толкова фатално. Оставете ме да постъпя както желая. Не ми говорете сега за благоразумие.

— О, скъпа моя!… Струва ми се, че сънувам и ми е съвършено невъзможно да говоря за благоразумие!

Двадесет минути по-късно Том вече пътуваше в редица с други екипажи срещу завръщащите се от надбягванията в Лоншан. Жана непрекъснато отговаряше на поклоните и като истинска парижанка не пропускаше никого. Тя виждаше едновременно и онези, които яздеха вдясно, и онези, които пътуваха с екипажи, и накрая тези, които вървяха пеш по лявата пътечка, с палто в ръката и бинокъл на рамо. Сред тези пешеходци по убеждение се намираше и Жаверлак. Той се спря като омагьосан, като не вярваше на очите си.

— Какво ви стана? — запита го вървящият с него приятел. — Кого видяхте?

— Аз виждам — произнесе гасконецът с ораторски тон — една известна светска дама, поела по истинския път, и един порядъчен човек, когото обичат за неговите лични достойнства. Виждам англичанина, който пътува обратно към Ламанш, и една интригантка, принудена да търси други начини, за да се издържа. Представям си как ще се посрещне новината в клуба!

Барон Ламбер премина в каляска със своята внучка. Потъналият в мисли и цифри старец не забеляза двамата годеници, но Луиз отговори на поклона им с печална усмивка, която сякаш казваше: „Знаех, че така ще завърши!“

— Скъпи Ги — промълви Жана, — знаете ли, че тази млада девойка първа, разбира се след мен, се досети за вашата любов към мен?

— А аз бях уверен, че майсторски се владея.

— Човек, който без всякаква причина се отказва от брак с милионерка! Съгласете се, това не е естествено.

Изведнъж Жана направи движение, сякаш я бе ухапала змия. От една взета под наем карета госпожа Емери ги стрелкаше със злобни погледи.

— Какво ви е? — запита Ги.

— Не мога да понасям тази жена! С удоволствие бих я набила!

— Успокойте се. Съществува един мъж, който и без вас я бие.

— Ги, вие сте прекалено добре информиран за живота на тази гадина!

— Можех да го опозная още по-добре. Това зависеше само от мен. Но засега нека забравим дори за съществуването на тази жена!

Каретата бавно се придвижваше по-нататък. Младите хора продължаваха да се държат за ръце. Виевик не сваляше очи от годеницата си, а тя следеше с някакво болезнено любопитство преминаващите екипажи.

— Най-после! — възкликна тя. — Отмъщението ми е пълно! Лорд Морби ни видя заедно! Време е да се връщаме!

— Скъпа моя — каза Виевик, след като предаде желанието й на кочияша, — много сте злопаметна към хората, които са ви причинили зло!

— Злопаметна съм към хората, които искаха да ни разделят!

— Радост моя! Сега вече нищо няма да ни раздели!

По всички големи железопътни станции във Франция се срещаха постройки, подобни на кули, в които денонощно дежуреше служител на железниците. Това бе механизъм за смяна на железопътните линии — система Виевик. Механизмът предотвратяваше нещастните случаи и донесе солидно богатство на своя изобретател.

В Париж лорд Морби вече бе забравен. Скоро след сватбеното тържество на Жана в Кормей благородният англичанин необикновено бързо се ожени за модната красавица на сезона. Портретът на красавицата лейди Розамунд бе изложен по витрините на всички фотоателиета. Според слуховете обаче тя искрено съжаляваше за времето, когато бе бедна девойка с нашумяло име, с прекрасни очи и вълшебна кестенява коса вместо зестра.

Вдовицата със зелените очи направи главоломна кариера. Тя притежаваше големи връзки с редица високопоставени лица от официалните среди и се възползваше, от тях не само за себе си, но и за своите приятелки, които с най-голямо удоволствие свързваше с високопоставените си познати, без да проявява каквато и да била ревност. Странното бе обаче, че тя промени името си и по елисейските балове се говореше за нея като за очарователната госпожа Дьо Серси.

Барон Шамбер почина, внучката му се оттегли в манастир. Семейство Монгилем изчезна, — казват, че са се разорили. Роштор старее. Името му често се замесва в светските сплетни заедно с името на госпожа Дьо Белоржел. Жаверлак не е изгубил надеждата да види своя пиеса върху сцената на Комеди Франсез.

След дълго упорство старата госпожа Дьо Рамбюр най-после склони да прекара есента заедно със семейство Виевик. Замъкът отново придоби приличен вид, какъвто имаше в началото на нашия разказ. В конюшнята отново има прекрасни коне, в кухнята се раздава храна на бедните хора, а в цветните лехи растат цветя. Но има и нещо ново: появи се красива кърмачка с розово дете на ръце, което госпожа Дьо Рамбюр често обсипва с целувки… когато никой не я вижда.

Върху почернялата каменна фасада както преди стои благороднически герб със старинен девиз, запазил стария си правопис:

Верните!