Леон Тансо
Прекрасната любов (15)

15

Измина цяла седмица от представянето на Ги в парижкото висше общество. Той непрекъснато работеше, размишляваше много и излизаше само когато службата му го налагаше.

С всеки изминат ден бръчките по челото му се задълбочаваха. Накрая той вероятно стигна до някакво решение. В едно прекрасно утро помоли да доложат за посещението му на директора на железопътната компания, който, както и преди бе добре разположен към него.

— Вие съвсем изчезнахте, млади човече — посрещна го директорът. — Ако не получавах всеки ден вашите доклади, вероятно щях да помисля, че сте умрели, заболели или че сте заминали в чужбина.

— Не, аз съм жив и здрав, уважаеми господин директор, но наистина имам намерение да напусна Франция.

— Да напуснете Франция! Дявол да го вземе! Да не ви предлагат планини от злато?

— Не, никакви планини от злато! Правителството ми предлага двадесет хиляди франка за строежа на Сенегалския път.

— Доколкото ми е известно, вие бяхте отклонили това предложение.

— Да. Преди два месеца го отхвърлих. Но сега промених плановете си. И ако бъдете така добър и ми разрешите, защото без вашето разрешение няма да предприема нищо, аз ще замина.

— По какъв начин бих могъл да ви попреча да спечелите двадесет хиляди франка, след като самият аз ви предлагам само пет! Само че бих ви посъветвал да обмислите добре този въпрос. Строежът на линията няма да продължи вечно и когато се завърнете тук, мястото ви ще бъде вече заето. Ако желаете да натрупате пари, за което не бих ви укорил, защо не се опитате да реализирате многобройните си проекти за икономии на топливото. Те могат да ви донесат солидно състояние.

— Да, но при условие че вложа капитал, с какъвто не разполагам.

— Потърсете!

— Не, не, господин директор, това не е за мен! Да преследвам хората, в замяна на парите им да им предлагам пъстри хартийки, не е по вкуса ми. Така съм възпитан.

— Скъпи графе, познавам много хора от вашия кръг и с вашето възпитание, които прекрасно се справят с подобни проблеми.

— Всеки си има собствени разбирания. Колкото до мен, аз бих предпочел отново да стана огняр. Хората от моя кръг, както вие се изразявате, заемат определено място в обществото. Аз предпочитам да съм пръв в локомотива, отколкото двадесет и пети в своя кръг.

— Вие сте много скромен, млади човече. Когато решите да се появите в обществото…

— Аз вече опитах! — възкликна Виевик. — По-добре щеше да бъде, ако не бях предприел подобна стъпка! И така, моят въпрос ще бъде разрешен, нали? Ще мога да замина?

— Скъпи мой, нека да прекъснем този разговор. Виждам, че имате някакво разочарование. Разбира се, аз няма да ви карам да бъдете откровен с мен, но ви съветвам да поразмислите една седмица. Ако след седем дни не промените намерението си, заповядайте при мен. Нито за минута няма да задържа вашата оставка!

В същия ден, на заседание на представителите на железопътната компания, директорът между другото съобщи за вероятното напускане на един от най-добрите инженери — Виевик.

— Виевик ли! — възкликна барон Шамбер. — Много добре го познавам! Защо? Къде заминава?

— Единственото, което зная, е, че има намерение да пътува за Сенегал. Истинската причина за решението му обаче не ми е известна. Това е енергичен и способен човек. Солидните му знания не са за канцелария. Друг на негово място досега да е натрупал истинско богатство, но той не желае да се занимава с акционери. Това е човек не за нашия век!

Завърнал се в дома си, баронът съобщи новината на своята внучка.

— Луиз, помниш ли онзи висок млад човек, когото ти представих в салона на Рамбюр?

Луиз го помнеше много по-добре, отколкото можеше да предположи нейният дядо.

— Да, дядо — отговори тя. — Граф Дьо Виевик.

— Същият. Той заминава за Сенегал.

— Как така? Защо? — извика младата девойка, усещайки, че в сърцето й се заражда някаква смътна надежда.

— Заминава, за да изпита щастието си. Тук той не може да натрупа състояние. Макар че ако се залови сериозно за работа и разполага със сто хиляди франка за експериментите си…

— Дядо! Напишете му! Много е жалко да се изпуска подобен случай…

— Разбира се! Само че аз не те смятах способна така да се вълнуваш от подобни материални въпроси. Добре, добре, ще му напиша писмо.

На другия ден Ги позвъни на вратата на Дьо Шамбер. Баронът отсъстваше от дома си. Точно в този момент, разбира се съвсем случайно, Луиз минаваше по коридора. Виевик учтиво й се поклони.

— Вашият дядо — каза той — пожела да се срещне с мен. Вероятно съм дошъл преди уговорения час.

— Дядо ми скоро ще се върне — отговори момичето. — Ако имате възможност малко да го почакате…

Младият човек се поклони и последва Луиз в приемната. Те седнаха, той, незнаещ как да започне разговора, тя — развълнувана от обстоятелството, че се намира насаме с обекта на своите мечти.

— Говори се, че се готвите за голямо пътешествие — започна Луиз, като се стараеше да изглежда спокойна.

— Как! Откъде знаете? — без да скрива учудването си, запита Ги.

— Моля да ме извините. Не знаех, че това е тайна. Вчера дядо ми го съобщи. Между другото той каза, че ако не заминавахте така далече, бихте могли да се възползвате от някои приятелски предложения…

Тя замълча, като не смееше да разговаря с него по финансовите му проблеми.

— Вашият дядо е твърде добър. Вие също — отговори Виевик. — Ако съдя по вашите думи, струва ми се, че господин Дьо Шамбер иска да ми направи делови предложения. Само че се страхувам от спекулации особено когато става дума за чужди пари. Ето защо бих предпочел да замина за Африка, където ще рискувам само собствената си личност.

— За вашите приятели подобна постъпка вероятно ще бъде много голям риск.

— Аз нямам приятели, госпожице Шамбер.

— При все това една личност, която обичам от все сърце, говори за вас с най-топли чувства.

— Наистина ли! — възкликна Ги, неволно променяйки цвета на лицето си. — Много съм й благодарен за това. Съгласете се обаче, ако я познавате добре, че отсъствието ми няма да се отрази върху живота й.

— Наистина тя води доста активен светски живот. Но тя е така млада, енергична, изпълнена е с такава жажда за работа! Освен това тя няма никакви задължения! Убедена съм, че след като се омъжи, начинът й на поведение ще се промени.

— Според вас бракът й предстоящ ли е? — запита Ги, като търсеше опора в облегалката на креслото.

— Зная само онова, което знаят всички. Изглежда, че вече е решила въпроса за себе си, но не бърза както лорд Морби. Тя ужасно обича свободата!

— Аз злоупотребявам с вашата добрина — каза Ги, ставайки от мястото си. — Баронът вероятно е задържан от непредвидени обстоятелства. Ще имам възможност да се срещна с него преди заминаването си. Засега, моля ви, предайте му моята благодарност.

— Значи вие твърдо сте решен да заминете?

— Да.

— И нищо на света не може да ви накара да промените решението си?

— Нищо…

Разговорът между двамата се проведе в четвъртък. Вечерта Луиз посети двореца Рамбюр.

 

 

— Какво мислите за заминаването на граф Виевик — запита тя Жана.

— Какво заминаване? Впрочем защо го няма днес? Какво искате да кажете? От къде на къде заминаване? Кой ви го е казал?

— Самият той. Заминава за Сенегал.

— Къде сте го видели?

— У дома. Дядо ми желаеше да разговаря с него.

— Много мило! — възкликна Жана. — Аз разбирам за неговото заминаване последна и от странични лица! И после се отнасяй приятелски с когото и да било!

Жана изпадна в мрачно настроение и лорд Морби, който я ухажваше по-упорито от всеки друг път, не знаеше с какво да си обясни внезапната й промяна. Що се отнася до Луиз, тя започна някаква тайнствена беседа с госпожа Дьо Рамбюр, беседа, която силно интересуваше и двете.

На другата сутрин Ги получи следната бележка:

„Къде се изгубихте? Какво означава това? И каква е тази история със Сенегал? Моля ви, заповядайте утре сутринта в осем часа. Има за какво да поразговаряме.“

Жана

Същия ден на закуска, когато слугите се отдалечиха, госпожа Дьо Рамбюр запита Жана:

— Защо си така разстроена. Струва ми се, че заминаването на Виевик не ти е приятно.

— Страшно ме ядоса. Намерил на кого да съобщава своите тайни. На тази глупава Луиз, която ме вбесява със своя сантиментален вид!

— Но тя не е глупава! Какво би казала, ако тя е намерила средство, за да попречи на заминаването на твоя приятел?

— А вие как смятате, мамо? Нима ще допусна заминаването му за Сенегал?

— Какво ще направиш?

— Ще го разубедя. Той се е побъркал. Няма да мине и половин година и жълтата треска ще го умори.

— Само че средството на Луиз е по-сигурно. Ти вероятно се досещаш. Истински роман.

— Виж ти! Тя, изглежда, е готова да стане графиня Дьо Виевик! — каза язвително Жана. — Много благородно от нейна страна!

— Не забравяй, Жана, че тя има сто хиляди франка годишен приход и че той…

— А вие не забравяйте, мамо, че аз съм искрено привързана към Ги и няма да му позволя да стане смешен!

— Но защо да стане смешен? Обясни ми, моля те.

— Защото ще продаде титлата и името си на едно уродче!

— Бедната Луиз. Как се изразяваш за нея!

— Вие знаете ли, че името на Виевик е на един от най-старите родове във Франция? Нима у нас са много красивите, умни и способни като Виевик хора?

— Аз не оспорвам твърдението ви.

— Ако бяхте видели замъка Виевик! Какво величие! И изведнъж някоя си Луиз ще го управлява!

— Тя ще се справи с тази роля не по-лошо от много други. Както и да е, но ми се струва, че трябва да разкрием на твоя приятел блестящата перспектива, която го очаква.

— Добре мамо. Самата аз ще му съобщя за този блестящ проект.

— Мога да си представя с какъв тон ще говориш за бедната Луиз — промърмори госпожа Дьо Рамбюр, ставайки от мястото си. — Много странна грижа проявяваш към хората, които обичаш. Искаш на всяка цена да си останат бедняци!

Ако не бях уверена, че тя е решила да се омъжи за Морби, бих допуснала, че пази Виевик за себе си — продължи размишленията си госпожа Дьо Рамбюр, качвайки се в стаята си.

Тя се загледа в портрета на сина си и очите й се напълниха със сълзи.

— Скоро ще останем сами с теб — въздъхна тя.