Леон Тансо
Прекрасната любов (17)

17

По време на току-що описаната сцена Жана изпита такова вълнение, каквото досега не бе предизвикал у нея нито един мъж! В друг момент, в друго облекло, тя вероятно би придвижила нещата много по-далече, но може ли да се говори за любов в мъжка шапка и високи ботуши!

При това пристигането на виконта прекъсна разговора им, който фактически току-що бе започнал да придобива сантиментален характер. А бързата езда, впечатленията от лова, картината на натрупаните върху земята убити фазани накараха Жана да забрави преживяното вълнение.

Независимо от това вечерта, когато остана сама, сутрешната сцена възкръсна отчетливо в паметта й. Заспивайки, тя се замисли за лорд Морби. Впрочем Жана се чувстваше напълно щастлива. От нея зависеше дали да встъпи в брак, който ласкае самочувствието й, обичат я, а самата тя, както й се струваше, засега не бе влюбена в никого.

На другия ден вихърът на светския живот отново я завладя. Ги я потърси на два пъти, но не успя да я намери вкъщи. Накрая той получи следната бележка:

„Заповядайте утре сутринта на закуска. Не виждам друг начин да се срещна с вас. Моля ви, елате половин час по-рано сам, за да разговарям с вас.“

Виевик пристигна към единадесет часа и намери Жана заета с урок по музика. Тя свиреше на четири ръце някакъв валс със своя учител, който през това време й разказваше смешни анекдоти.

— Седнете и слушайте — каза Жана, като се обърна към Виевик. — Аз свиря добре, нали?

— Вие наистина сте сериозно напреднали, откакто ви чух за последен път.

— Когато бях на седем години ли?

— Да. Тогава ние с вас свирехме на четири ръце „Виенски карнавал“. И досега от него ме болят ушите. Помните ли как не успявахме да налучкаме един си-бекар?

— А какво бихте казали на мое място? — намеси се учителят. — Когато бях млад, акомпанирах две години на един известен цигулар, който по време на своите концертни обиколки изпълняваше един и същи репертоар! Освен това винаги го викаха на бис!

Урокът завърши с подобни разговори. Удари дванадесет. Трябвате да слязат в трапезарията. Учителят също бе поканен да остане. Жана не беше успяла да изяде котлета си, когато й съобщиха за пристигането на шивачката.

— Извинете — каза тя, ставайки. — Каролин е толкова важна, че не трябва да я карам да чака! В противен случай ще трябва да я търся в дома й.

Жана се върна, когато бе поднесен десертът. Но отново й подадоха някаква картичка.

— Ах, какво щастие! — възкликна тя. — Това е от Д’Аврикур. Искам да купя кобилата му. Завършете обяда без мен, аз никога не пия кафе.

След като приключи обяда, учителят си отиде, госпожа Дьо Рамбюр се прибра в стаята си, а Ги влезе в приемната. Д’Аврикур не мислеше да си отива. Той разказваше с намеци някакви сплетни, които бяха така непонятни за Виевик, както разговори на китайски език.

Удари два часът. Ужасена, Жана скочи от мястото си.

— Как! Вече е два! Толкова късно! А аз още не съм облечена! Всяка минута ще дойдат да ме вземат. Отиваме на търг.

Без да прояви някакво учудване, Д’Аврикур стана от мястото си и без да завърши започнатата сплетня, излезе от стаята с наведена глава, сякаш беше млад войник пред първия писък на куршумите.

— Вие, разбира се, сте недоволен от мен — каза Жана, протягайки ръка на Виевик.

— Аз? А защо? Толкова ли ми личи?

— И още как. Скъпи Ги, защо са така къси дните? Аз ставам в седем часа! Кажете ми какво да се прави?

— Опитайте да станете в пет часа.

— Мислила съм и затова. Но тогава при мен няма да остане нито една прислужница.

— А приятелите ви ще останат ли?

— За себе си ли говорите?

— Вие знаете, че не, Жана.

— Значи не ми се сърдите?

— Аз не съм в състояние да ви се сърдя.

— Е, тогава ето какво. Аз купих чудесна кобила и искам да ви я покажа.

— Много се радвам, макар че повече разбирам от локомотиви, отколкото от коне.

— Няма значение. Затова пък разбирате от амазонки и вероятно ще останете доволен. Довиждане, Ги. До утре в девет часа пред входа на Булонския лес. Там ще имаме възможност да поговорим свободно.

— Ако отново не ви попречи шивачката.

Ги стисна ръката на младата жена и се отдалечи. В антрето едва не го събори цяла планина от коприна, кадифе и пера.

— Миличка, ние закъсняваме! — раздаде се гласът на маркиза Монгилем.

Долу, на стълбището, Ги срещна дребен човечец, който, без да бърза, се изкачваше нагоре. Ги му се поклони — той разпозна злополучния съпруг.

 

 

На другата сутрин в девет часа Ги бе до железните решетки на парка, като се вглеждаше в многобройните амазонки и се стараеше да открие онази, която го интересуваше.

Скоро се показа и Жана, придружена от грум. Тя спря своята нова кобила Фру-Фру и протегна ръка на младия човек. Ги забеляза някаква странна кожена гривна със златна мрежичка.

— Изглежда, вместо гривна вие имате кучешка верижка — запита той, смеейки се.

— Да. Тя така се и нарича.

— Е, и слава Богу! Във всеки случай няма да се загубите! Ще знаем къде да ви търсим.

— Съвсем напразно. Върху верижката няма нито име, нито адрес. Но защо ме гледате така? За какво съм ви поканила ли?

Ги изгледа младата жена. Амазонският костюм така плътно обхващате фигурата й, че напомняше трикото на балерините, само че бе не в розов, а в тъмносин цвят. Независимо от по-грубата материя откровеността бе същата. Да излезе в подобен костюм, можеше да си позволи само жена със съвършена фигура. Така Ги узна това, което отдавна бе известно на всички посетители на Булонския лес, тоест, че Жана има великолепно телосложение.

— Не намирате ли, че амазонският костюм ми отива?

— Той ви стои така, сякаш е част от самата вас. Но затова пък не може да ви послужи като емблема за скромност.

— Скъпи мой, кралица Елизабет носи същия костюм!

— Единственото, което мога да кажа, е, че поданиците й вероятно много добре я познават.

— Ги! Вие сте много строг към мен!

— Нали така се разбрахме!

— Вие никога не ми правите комплименти!

— Това не влиза в кръга на моите задължения!

— Но нали ме намирате поне малко красива?

— Не понасям израза „поне малко“.

— Още по-добре. Може и без него. Довиждане, Ги — тя потегли в галоп, съпроводена от своя грум. Ги видя отдалеч как към нея се присъедини още един ездач. Този ездач бе не друг, а лорд Морби.

Щом забравя за малко реалното положение на нещата, неумолимата логика на фактите ми го напомня — разсъждаваше Виевик, тръгвайки към железопътната станция, за да се заеме със служебните си задължения. — Не трябва никого да обвинявам. Аз знаех какво ще се случи, оставайки тук.

Работата поглъщаше времето на Виевик, като го откъсваше от нерадостните му мисли. Независимо от това двойственият живот, който водеше, не бе по силите му. Здравето му сериозно се бе влошило.

Жана се отнасяше към него като към добър приятел и съветник, когото искаше да има постоянно при себе си. Виевик трябваше да посещава висшето общество. Навсякъде го приемаха с удоволствие както заради собствените му достойнства, така и заради името, което носеше. Той бе почти на мода. Само че след всяка прекарана по балове и приеми нощ той бе длъжен да се яви на служебното си място и да изпълнява задълженията си.

А като награда за изживяната скука и изпитаната умора трябваше да приеме епизодичните ръкостискания на Жана и набързо казаните от нея думи:

— Как ме намирате днес?

Ги не танцуваше, защото не понасяше танците, не играеше на карти по съвсем други съображения. Единственото му занимание по време на тези светски събирания бяха разговорите със сериозни хора, които оставаха във възторг от него. Но щом започнеше разговор с някоя интересна особа от женски пол, Жана веднага го прекъсваше, макар че Ги не го забелязваше.

Жана се отнасяше към него ту с необикновено равнодушие, ту с трогателна нежност, от която той най-много се страхуваше.

Веднъж, по време на прием в посолството, Жана дочу как елин известен лекар каза на свекърва й:

— Ако имате някакво влияние над този млад човек, посъветвайте го да не идва на баловете с такава лоша кашлица!

Жана веднага изостави лорд Морби, приближи се до Виевик и настоя незабавно да го отведе в дома му със своята карета.

Притиснал се в мекия ъгъл на каретата, изпълнен с присъствието й, Ги вдъхваше нейния лек парфюм и усещаше колко бързо се стопява твърдостта му.

„Уви! — каза си той, прибрал се у дома, измъчван от безсъние. — По-леко ми е сред шума на приемите, където не мисля за нищо и се радвам на присъствието й, отколкото сред тази тишина, в която мисля непрекъснато за нея и не я виждам!“