Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Amour Partage, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 1 глас)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Разпознаване и корекция
svetleto (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Леон Тансо. Прекрасната любов

ИК „Арис“, София, 1992

Редактор: Иван Грозданов

Коректор: Лиляна Петрунова

ISBN: 954–560–002–0

История

  1. — Добавяне

11

Свекървата на Жана можеше да й бъде баба — тя отдавна бе прехвърлила шестдесетте. Беше пълна противоположност на снаха си. Този контраст бе една от причините за взаимните им симпатии.

Госпожа Дьо Рамбюр бе висока, държеше се изправена, беше скъпа на думи и жестове, говореше тихо и бавно.

Тридесет години след смъртта на мъжа си тя носеше само черни вълнени рокли, но ушити така елегантно, както би могла да си позволи само жена на нейната възраст и с нейното положение. Достатъчно красива в миналото, за да не завижда на другите, но не и толкоз, че да си осигури постоянен успех в обществото, тя бе приветлива и снизходителна жена, примирена със старостта си. И което е много по-трудно — примирена с младостта на другите.

След страшния удар, нанесен от смъртта на мъжа й, на когото тя бе посветила целия си живот, на нея й се наложи да понесе нов удар, който окончателно смаза всичко, което я свързваше с живота. Както удавникът се хваща за сламка, така и тя се привърза със страстна, почти болезнена любов към снаха си, на която синът и дължеше най-хубавите минути от своя живот. Тя я обичаше, както майката обича и обсипва с целувки играчката, забравена в люлката на издъхналото свое дете.

Доброто сърце на Жана откликна още в първата минута на чувството, което съвсем не очакваше. Тя присъедини своите сълзи и искрените си съжаления за обичащия я човек към безграничното отчаяние на свекърва си. Впрочем с присъщата си практичност Жана бързо разбра колко полезно ще бъде за нея присъствието на уважаваната възрастна жена, която може — ако се заеме с нея както трябва — да й бъде сериозна подкрепа в обществото.

Жана така добре се зае със свекърва си, че резултатите надминаха всичките й очаквания. Госпожа Дьо Рамбюр поддържаше дома с голяма вещина по отношение на обществените изисквания и следваше снаха си с ревнива любов, приличаща на посмъртен спомен за отминалата истинска любов.

Госпожа Дьо Рамбюр вече бе чувала за Виевик от Жана, която винаги всичко й разказваше. Тя очакваше появата на младия човек със съчувствие и любопитство, но и със страх. Няма ли този верен приятел от детинството да се превърне в съперник на така рано починалия съпруг?

Тя ловко разпита младата жена и малко се успокои, убеждавайки се, че става дума за обикновено приятелство без никакъв романтичен оттенък. Но тя не очакваше, че Ги така бързо ще се появи, и неговата прибързаност отново породи в душата й безпокойство, което тя с усилие преодоля.

— Мамо — каза Жана, — позволете да ви представя най-стария си приятел, връзките ми с него са от времето, когато още не можех да говоря.

Госпожа Дьо Рамбюр се поклони малко по-церемониално, отколкото случаят го изискваше. Поглеждайки младия човек с очи, запазили следите на чести ридания, тя мълча близо минута.

Виевик бе около тридесетгодишен, строен, с хармонично телосложение. Черните му късо подстригани коси, прекрасните му нежно очертани устни с тънки мустаци, енергичният му профил го правеха да прилича на красив офицер. Но в погледа му отсъстваше изразът на безгрижна храброст, свойствена на военния. Погледът на неговите красиви, дълбоки, макар и строги очи, изразяваше по-скоро замисленост и непреклонна сила на полята.

Мъжественото лице на Ги в повечето случаи леко плашеше жените. Госпожа Дьо Рамбюр като скромна жена, лишена от високото самочувствие, благодарение на което съвременната осемнадесетгодишна девойка не се учудва на нищо, не можеше да се освободи от чувството на известно притеснение.

— Истинските стари приятели днес рядко се срещат — започна тя, — а аз твърде много обичам снаха си, за да не ценя…

Тя се спря, усещайки, че говори съвсем не това, което иска. Но Жана побърза да се намеси. Находчивата млада жена реши, че тези две същества трябва да живеят в дружба, и то под нейно ръководство.

— Аз разказах за вас на Ги, мамо — започна тя. — Той знае колко сте добра и колко ви обичам. Родителите му не са живи. Той е сам на света, погълнат е от своята работа, която е смисълът на живота му. Но обеща да ми отдели една малка част от живота си и аз съм уверена, че вие ще се отнасяте добре с него, когато той е тук. Знаете какво означава днес загубата на близки хора…

Да! Жана знаеше как да се оправя със своята свекърва. Какво друго можеше да каже развълнуваната жена, освен:

— Ако разговорите с възрастната жена не ви плашат, вие винаги ще бъдете желан гост!

Ги се поклони и внимателно целуна протегнатата му ръка. Когато вдигна глава, видя в огледалото лукавото изражение на Жана, доволна, че всичко се урежда според нейното желание.

Трябваше да се използва благоприятното развитие на събитията. Виевик като възпитан човек предложи ръката си на госпожа Дьо Рамбюр, за да й помогне при слизането по широкото стълбище с малко изтрити стъпала. Жана ги следваше, придружена от Жюлиет, която носеше с труд многобройните пакети.

На двора до входа ги очакваше открита карета. Екипажът й бе безупречен — отличаваше се с простотата и благородството на стила. Породистите коне, кочияшът и лакеят бяха образци на изящен вкус.

Канейки се да седне в каретата, госпожа Дьо Рамбюр се готвеше да поблагодари на кавалера си, но това не влизаше в плановете на Жана.

— Седнете — каза тя, обръщайки се към Ги. — Ние ще ви закараме до дома ви.

Госпожа Дьо Рамбюр потисна въздишката си и замълча. Младият човек се изненада, когато чу даденото на кочияша нареждане да кара към улица „Дьо ла Пе“. Квартирата му се намираше на улица „Монж“, в другия край на Париж, което бе известно на Жана. Но нима жените някога са признавали, че правата линия е най-краткото разстояние между две точки!

Пътуваха мълчаливо. Ги се любуваше на младата жена, заета с оправянето на безкрайно дългите си ръкавици, още по-очарователна, отколкото в Глейскър. Но колко съжаляваше той в тази минута за малката плетена карета, подскачаща по разбития път!

Конете бягаха в тръс. Минувачите оглеждаха Жана с безцеремонността на парижани към всяка непозната хубава жена.

На завоя при улица „Кастилоне“ се появи елегантен файтон, каран от чифт великолепни червеникави коне. Господинът на капрата ги поздрави с дълбок поклон. Младата жена му отговори с приятелски жест, свекърва й едва потисна недоволството си.

— Това е известният лорд Морби — каза Жана. — Познавате ли го, Ги?

— Никога не съм чувал за него. С какво е известен?

— Това е собственикът на Нисжиръл — младата кобила, която спечели наградата „Дерби“. Аз дори си нося кичур от гривата й, който собственоръчно си отрязах в деня на знаменитата й победа в Шантий.

И Жана посочи един от красивите медальони, които висяха на шията й.

Ги се замисли, без да отговори нищо.

В продължение на три часа той придружаваше Жана от магазин на магазин, от една при друга модистка, присъстваше при избора й на пантофи, които тя внимателно мереше на обутото си в тъмносин копринен чорап краче, любуваше се на широкополата шапка, която хармонираше на златистите й къдрави коси сякаш от картина на Рейнолдс.

Виевик предложи на своите дами лека закуска при Гюер, като човек, разбиращ от механизми, избра чадър за Жана, после нарисува монограм за пощенска хартия. Госпожа Рамбюр мълчаливо присъстваше на всички покупки и изказваше мнението си само когато й го искаха.

В седем без четвърт Жана заповяда на кочияша да потегли към дома й.

— Вие сте човек с широки интереси — обърна се тя към Виевик. — И което е най-главното, имате изящен вкус и обичате да обикаляте по магазините.

Госпожа Дьо Рамбюр притвори очи. Лицето й доби страдалчески израз. Тя разбра подтекста на думите, спомни си за своя покоен син, за когото обиколките по магазините бяха истинско мъчение.

Каретата спря пред дома на Жана. Младата жена протегна към Ги кранчетата на пръстите си.

— Благодаря ви — каза тя. — Моля да ме извините, че така набързо ви оставям. В седем часа съм поканена на вечеря на улица „Франсоа I“, а още не съм се преоблякла.

— Но сега е седем без пет!

— Нищо, ще ме почакат. Довиждане, приятелю. Заповядайте вдругиден вечерта, тоест в четвъртък. В четвъртък съм винаги у дома. Ще дойдете ли?

— Но…

— Обещайте ми! Не искам да чувам никакви „но“!

— Добре. Обещавам ви.

— Чудесно! А сега седнете, ще ви закарат в дома ви.

— А как ще се придвижите за вашата вечеря?

— С другата карета. Тези коне са вече уморени.

— Благодаря ви, но предпочитам да се прибера пеша.

— Както желаете, очаквам ви вдругиден.

Жана се усмихна и влезе в дома си.