Леон Тансо
Прекрасната любов (5)

5

Изминаха две години. Станал вече машинист, Ги излезе от своята скромна квартирка на улица „Жюсе“ и се отправи към гарата на шосето за Орлеан, като минаваше през Ботаническата градина. Висок и строен, със слабо загоряло лице, с черна къдрава брадичка и блестящи очи, привикнали да гледат надалеч, той приличаше по-скоро на представител на Юга. Облечен беше с кафява кожена куртка, чиято чистота бе изумителна за човек, прекарващ дните си сред гъстия дим на каменните въглища. Забележително правилните черти на лицето му бяха скрити от широкопола кафява сламена шапка, червената лентичка — спомен от войната, аленееше на ревера му.

Ги разполагаше с един свободен час и крачеше бавно по сенчестите алеи, като вдишваше с наслаждение дима от цигарата си и мислеше за жегата, която го очакваше по стръмнината на Етамп. Изведнъж срещу него се появи пълна фигура, облечена по последната марсилска мода. Това беше негов съученик, направил чиновническа кариера.

— Виж ти, Мане! Вече отминаваш старите си приятели!

Дебелакът се спря и започна безцеремонно да разглежда мъжа пред себе си.

— Лицето ми е познато каза той със силен южняшки акцент, — но, дявол да ме вземе, не мога да си спомня. Помогнете ми, моля ви се.

— Как! Ти си забравил съседа си по чин Ги дьо Виевик?

— Виевик! Не може да бъде! И цяла седмица да живея до теб, не бих могъл да те позная! Дявол да го вземе! Аз те оставих беличък и розовичък като девица, а сега насреща ми е истински калабрийски разбойник. Какво си правил през тези две години? Колкото до мен, аз идвам направо от Америка, където разработвам сребърна жила от името на една акционерна компания. Питах за теб много от общите ни познати, но ти си изчезнал безследно. Всички смятат, че си заминал да пътешестваш.

— А ти си все същият и си облечен като принц. Твоята жила, изглежда, е доста доходна. Не можеш да се досетиш обаче за моите занимания.

— Най-напред да закусим някъде. От нямане какво да правя наблюдавах храненето на животните и това страшно изостри апетита ми.

— Е, казвай с какво се занимаваш? — продължаваше Мане, след като заеха маса в бюфета на гарата.

— Ти имаш честта, приятелю, да закусваш с машинист първи разряд на Орлеанските железопътни линии.

Представителят на компанията, която разработваше сребърната рудна жила, направи неопределен жест и продължи бавно да отпива виното от чашата си.

— Ти си направил това, което аз самият възнамерявах — произнесе той, поставяйки чашата върху масата. — Не ми достигна обаче смелост и аз предпочетох риска на жълтата треска. Но като си представя какво си преживял, настръхвам!

— Сега вече нищо. Но докато овладявах занаята…

— Надявам се, не е продължило дълго.

— Знаеш ли, скъпи мой, че трябва да учиш цяла година, ако искаш да станеш добър огняр, разбира се, ако имаш наклонности за това. Моите очевидно бяха блестящи! Сега съм аристократ. Не се докосвам до въглищата, нито до пещта и престанах да приличам на негър. Карам само куриерските влакове и ако можеше да видиш моята машина! Истинска играчка, чиста и блестяща като часовниче на красива жена. Да вървим, ще ти я покажа.

— И на теб ти харесва да управляваш това чудовище?

— Откровено казано, работя не за развлечение. Но това е също спорт като всеки друг. На коня, който за десет минути пробяга голямо разстояние, дават стохилядна награда, а аз за два часа съм в Орлеан…

— За вкусовете не споря. Откровено казано, предпочитам конете. В края на краищата са живи същества.

— Живи същества! Нима смяташ, че моят локомотив не е жив? Ела, когато пожелаеш, с мен и ще почувстваш удовлетворението, което човек изпитва при мисълта, че с един пръст управлява най-великата енергия в света. Триста човешки живота държиш в ръцете си като ей тази чаша! Преставаш да се чувстваш човек, ставаш някакъв демон със свръхестествена сила, сякаш имаш крила, с които не могат да съперничат крилата на никакви птици! С един скок прелиташ реки, врязваш се в планинските недра, а нощем сред пустинните равнини, когато натиснеш локомотивната свирка, ти се струва, че от гърдите на чудовището се откъсва могъщо ръмжене, което заглушава грохота на бурите и пробужда от сън цялата околност!

— Виждам, че си останал същият поет, какъвто беше в училище. Само че да ме пази Бог, ако дойда с теб! Предпочитам локомотивът, който ще ме вози, да се управлява от обикновен груб машинист, който брои километрите, наблюдава семафорите и стрелките, а не от потомък на рицари, мечтаещ за криле на птици и планински недра.

— Напразно, приятелю. Помоему много приятно е да срещнеш предразсъдъци у хората, на които поверяваме целостта на кожите си. А потомците на рицарите, както казваш ти, са пълни с подобни предразсъдъци!

— Струва ми се, че локомотивът не е място за рицарството!

— Много се лъжеш. Мястото на рицарството, ако използвам твоя израз, е навсякъде, особено на локомотива. Преди половин година, приближавайки Бретан, където се провеждаха разкопки, аз за малко не се сблъсках със закъснял и забравен товарен влак. Моят огняр, у когото няма нищо рицарско, скочи от тендера. Аз реших, че не бива да се постъпва така, което впрочем също е предразсъдък. Останах на локомотива и предотвратих катастрофата, като дадох заден ход. Трябваше да видиш как се врязваха колелата в релсите. От тях летяха стружки сякаш от борова дъска!

— Чудесна професия! И дълго ли смяташ да останеш машинист?

— След по-малко от година ще стана инженер по материалната част. Но аз не намирам, че времето ми е загубено. Успях да направя многобройни практически наблюдения, които след време могат да ми потрябват. В края на краищата аз се уча. Имам два свободни дни в седмицата и можеш да бъдеш уверен, че не ги прекарвам по кръчмите.

— Няма значение, граф Ги дьо Виевик. Кръстоносците, от които произхождаш, от срам ще се обърнат в гроба.

— Вие все едно си знаете! Когато ние нищо не вършим, вие ни наричате безполезни и празни, а когато ви доказваме, че можем да работим като останалите, вие първи крещите, че уронваме своето достойнство. Но време ми е вече. Ела с мен. Ще видиш „Гран Блоа“, най-хубавия ни локомотив.

След петнадесет минути звънецът на главния кондуктор извести тръгването на пощенския влак.

Стоейки на платформата с каскет и синя платнена риза, последният потомък на графовете Виевик изпращаше прощален поздрав на дебелака Мане. Локомотивът продължително изсвири, от което стъкленият покрив на гарата затрепери.