Леон Тансо
Прекрасната любов (13)

13

В определения ден, обличайки се, за да потегли към улица „Верен“, Виевик бе обхванат не от нетърпението на влюбения, очакващ да види обекта на своята страст, а от нервното състояние на войник пред сражение. И той наистина потегли на бой.

След няколко минути му предстоеше да влезе в света, който му принадлежеше по рождение, свят, който той така добре познаваше, че прекрасно знаеше какво означава появата в салона на едно ново лице. Без всякакво самохвалство той можеше да твърди, че стои много по-високо от повечето представители на висшето общество, знаеше го с убедеността на човек, чийто живот бе изпълнен с тежък и полезен труд. Но сега в гостната на Жана за какво ще му послужи всичко това? Ще го огледат от главата до петите, ще го преценят с повече или по-малко солена приказка, ще му отредят третостепенно място като на човек, чието име никога не се е срещало в спортните хроники на вестниците. Той ще присъства на всички тези разговори с намеци, без да разбира нищо, разговори, в които жестът заменя цели фрази, а изящните изразни средства отстъпват мястото си на телеграфния стил.

В десет часа вечерта Виевик влезе в широкия двор на двореца Рамбюр. От едната страна на двора в боен ред бяха наредени пет-шест частни карети. Големите им светещи фенери с бели метални рефлектори очертаваха на противоположната стена сенките на конските глави.

Виевик влезе в обширно преддверие. При появата му лакеите прекъснаха разговорите си и сериозно огледаха новата непозната фигура, като взаимно се питаха с поглед.

Но не, никой не познаваше този господин, който се появи на приема пеша вероятно поради липса на средства. В огромното антре, пълно с тъмни мъжки пелерини, към Виевик се приближи някакъв облечен също в тъмно мъж и ловко, почти без да го докосва, му помогна да съблече палтото си. После, хванал бравата на вратата, той почака, докато Ги поправи косите си и огледа още веднъж тоалета си. След това разтвори широко двете половини на вратата и произнесе с висок баритон:

— Негово сиятелство граф Дьо Виевик.

Обявяването на това непознато име прекъсна всички разговори и сред настъпилата мъртва тишина Ги започна да си проправя път между столовете, обграждащи бледо осветената гостна. Никой от присъстващите двадесетина човека не бе срещал в обществото този млад човек, наблюдаваха го с ужасно равнодушие, възприето от ритуалите на студено коректната Англия и станало част от разбиранията за добрия тон. Ако в тази минута бедният Ги бе получил мозъчен или сърдечен удар, никой нямаше да му се притече на помощ.

За щастие той бе съвсем здрав и се приближаваше нито много бързо, нито много бавно към камината, където седеше госпожа Дьо Рамбюр. За всеобщо учудване Жана направи няколко крачки към него и каза, протягайки ръцете си:

— Мили Ги, вие винаги сте желан гост в дома на вашата стара приятелка!

При този изключително любезен прием двама-трима от присъстващите мъже сложиха моноклите си. Дамите оцениха с един поглед новодошлия и решиха за себе си, че той изглежда добре и появата на ново лице не е излишно в този доста затворен кръг от хора.

Външният вид на Виевик работеше в негова полза. Той носеше фрака с непринуденост, присъща на човек, чиито прадеди са носели ризници. Бледността и смущението му — само глупаците не се смущават — подхождаха на лицето му, а сърдечното посрещане на Жана придаде влажен блясък на неговите черни очи, което го направи още по-привлекателен.

Ги дълбоко се поклони пред госпожа Дьо Рамбюр, която веднага го представи на дамите около нея. Присъстващите заключиха, че не може да не се съобразяват с това ново лице, така радушно посрещнато от двете дами. Някои от мъжете дори решиха да се запознаят с него, макар че с удоволствие биха го изпратили по дяволите. Към младия човек се приближи някакво ниско старче с кръста на почетния легион на шията.

— Извинете ме, уважаеми господине. Вие сте, ако не се лъжа, инженер Виевик?

— На вашите услуги съм, господине.

— Вие сте авторът на трактата за охлаждане на буталото на парната машина, нали?

Ги се поклони в знак на потвърждение.

— Позволете да ви кажа, уважаеми господине, че отдавна желаех да се запозная с вас и да стисна ръката ви. Моята отдавнашна приятелка госпожа Дьо Рамбюр може да потвърди, че аз съм нещо като ваш колега. Само че никога не съм очаквал да се срещна с вас в нейния дом. Аз съм барон Дежар дьо Шамбер.

Това име бе добре известно на Виевик. То принадлежеше на известен учен, който със своите изобретения успя да натрупа състояние по времето на Луи-Филип и да получи баронска титла, с която се гордееше. Той беше сред постоянните посетители на госпожа Дьо Рамбюр, с чийто съпруг навремето го е свързвало истинско приятелство.

— Надявам се, графе, че ще имам удоволствието да ви видя в дома си. Живея сам с внучката си, която сега ще ви представя. Но аз ви каня не за развлечение. Ние ще разговаряме върху вашия трактат и, кой знае, може би ще му намерим някакво приложение.

Вратата на гостната широко се разтвори:

— Маркиз Дьо Роштор!

Влезе един господин — нито висок, нито нисък, нито слаб, нито дебел, с поглед, отправен напред, като дуло на оръдие върху готова за отплуване фрегата. Трудно бе да се определи възрастта на влезлия. Косите му, разделени по средата надве, имаха неопределен цвят — същия като на кокетно завитите бакенбарди, които обкръжаваха зачервената му физиономия, свидетелстваща за чести приеми и гощавки.

Маркизът принадлежеше към старото анжуйско дворянство. Вече двадесет и пет години той не се занимаваше с нищо, освен с визитите си и тъй като съвременните мъже не обичат особено много да се появяват във висшето общество, жените го ценяха и го ухажваха като рядка птица. От това съвсем не следваше, че той блестеше с някаква оригиналност, а напротив. Но той беше, както казват, коректен човек. Една дама можеше спокойно да се облегне на ръката му, без да се опасява, че той ще й предложи още нещо. Маркизът се отнасяше изключително сериозно към своята роля, за да губи времето си за глупости. За него, стария ерген, жените бяха същества с неопределен пол. Те имаха ден за посещения, ложа в операта и даваха приеми. Същността на тактиката му се състоеше в това, да изглежда възрастен в обществото на младите дами и млад сред възрастните. Ако се вярва на злите езици, това не отнемаше нищо от първите и не даваше нищо на вторите.

Говореше се, че той посещава най-висшите кръгове и никога не изневерява на привичките си, макар че, ако му се наложеше да го направи, постъпваше като съпруг, който тихомълком изневерява на жена си.

Изключително достойнство на маркиз Дьо Роштор бе неговата памет. Той беше нещо като справочник на цялото френско дворянство, знаеше наизуст всичко за старите родове, за връзките помежду им, броя на децата им, ражданията, браковете и обичаше да блести с познанията си. Маркизът имаше голямо желание да бъде приет в дома на госпожа Дьо Рамбюр и скоро стана негов постоянен посетител именно поради това, че в него се събираха малко, но затова пък избрани хора.

— Този салон не е от големите — казваше той навсякъде, — но фамилията Рамбюр не е коя да е и в дома им се попада много по-трудно, отколкото в другите по-известни домове.

Като поздрави по-възрастната от домакините, маркизът се приближи към Жана. Странната смесица от фамилиарност и изисканост в поведението му не правеше впечатление на никого, той я смяташе за абсолютно необходима в отношението му към по-младите дами.

— Здравейте, мила госпожо. Днес закъснях, защото идвам направо от обяда у баронеса Алфонс Ротшилд. Вчера обядвах у Бизакови. Изящен обяд за дванадесет души. През цялата седмица нито веднъж не съм оставал вкъщи. Получихте ли покана за неделя у княгиня Дьо Саган? Не? О, там се събира цветът на цветовете!

— И все пак, скъпи Роштор…

— А утре — продължаваше маркизът, отминавайки незабелязано опита на Жана да го прекъсне — ще бъда в операта, в ложата на мадам Дьо Белоржел. Откакто прекрасната Сидони получи наследство от чичо си, тя е в центъра на бомонда^[1].

— Но това наследство…

— Ах, мила госпожо! Вие добре знаете, че нямам зъл език. Аз виждам и чувам такива неща, че съм длъжен да пазя професионална тайна като адвокатите. Разбира се, има какво да се посплетничи. Друг на мое място не би издържал…

— Вие отново се захващате със своята неприятелка, бедната госпожа Емери. Всички знаят, че вие не я понасяте. Кажете обаче, кой е този господин? — почти изплашено запита Роштор, забелязвайки Виевик.

Жана кимна с глава и Ги, който не я изпускаше от погледа си, се приближи към нея.

— Искам да ви представя маркиз Дьо Роштор — каза тя. — Граф Дьо Виевик, стар приятел на нашето семейство.

— Но вие сте граф Дьо Виевик? — запита старият ерген с видимо уважение. — Последният от рода, ако не се лъжа. Вашата майка бе родена Дьо Полан и е от представителите на тази фамилия в Прованс. Разбира се, че ми е известна! Имах удоволствието да се срещна с вашата майка още преди нейното омъжване. Тя пристигна с родителите си в Анжу, в дома на нашите съседи Дьо Морас, които вече не са между живите.

Ги мълчаливо се поклони, слушайки удивено неуморимия дърдорко, който познаваше цялото му родословно дърво не по-лошо от самия него.

Неспособен да се интересува от някого другиго, освен от самия себе си, маркизът вече разговаряше с граф Дьо Жаверлак, който, шегувайки се с него, го караше да изброи всичките си визити през седмицата.

Колкото Роштор бе светски човек, толкова Жаверлак бе човек на клубния живот. Затова между двамата представители на обществения живот цареше някакъв глух антагонизъм, както в миналото между представителите на аристократичното духовенство и военната аристокрация.

В очите на Жаверлак достойнства като ум, репутация, принадлежност към старинен род не означаваха нищо, ако техният носител не бе член на клуба на улица „Роял“. За него клубът бе символ на родната стряха, отечеството, на държавата. Овдовял твърде рано, той си бе създал по свой вкус нещо като семейно огнище в клуба. Тук обядваше, приемаше гости, бръснеше се, обличаше се, той би спал в клуба, ако имаше легла, в кресло все пак не бе достатъчно комфортно. Той взе под наем съседна на клуба квартира и по този начин премахна и това последно неудобство.

Един от най-важните спомени в живота на Жаверлак бе вечерта, когато две прелестни актриси заедно с двамина свои колеги представиха в клуба съчинената от самия него пиеса. Оттогава мисълта за литературната слава не му даваше спокойствие и той тайно се надяваше, че някога френската публика ще аплодира негова комедия.

Надарен с жив и остър ум, той познаваше в детайли всевъзможните скандални истории на Париж, за които и в полицията се говореше шепнешком, което, разбира се, не бе никаква пречка за тяхното обсъждане в пушалнята на клуба между полунощ и два часа през нощта.

— Значи вие познавате този господин? — запита Жаверлак, след като маркиз Дьо Роштор добросъвестно изреди всичките си настоящи и бъдещи покани. — В кой клуб членува?

— Доколкото ми е известно, в никой. Но това не му пречи да спи спокойно и да носи една от най-древните фамилии във Франция, чието начало е някъде в кръстоносните походи. Той може да ви назове всичките си прадеди по права линия, включително и този, който се е сражавал със Сен Луи. Затова пък не разполага с никакви средства! Баща му живееше доста нашироко и се разори, като хранеше и поеше тези, които сега не искат да предложат и чаша вода на неговия син. Цялото му състояние е един стар феодален замък, намиращ се някъде в планините на изток. И нищо повече, нито една умряла котка!

— Не е много!

— Впрочем забравих да спомена за двеста и петдесетте франка, които получава за участието си във войната през 70-те години. Той се е сражавал като истински герой и е отличен с орден.

Такъв бе дебютът на Ги на улица „Верен“. На пръв поглед всички го приеха. Той бе красив, с титла, елегантен, умен, образован, но фразата „нито една умряла котка“, пусната от Роштор и повтаряна от всички, направи необходимото впечатление, което не можеше да се изглади дори от стария феодален замък. На Виевик бе отредена ролята на съвсем безобиден човек, от когото никой не се интересува. Мъжете престанаха да се вълнуват, а госпожиците — кандидатки за женитба, престанаха да му обръщат внимание. Изключение правеше само Луиз дьо Шамбер, внучката на стария барон. Тя не сваляше очите си от Виевик.

Преди да се възобновят прекъснатите за минута разговори, вратата се отвори отново, пропускайки млада висока жена, достатъчно хубавичка и много елегантна, силно деколтирана и обсипана с брилянти. Втурнала се в гостната със скоростта на закъснял за влака пътник, тя успя да поздрави госпожа Дьо Рамбюр, да стисне ръката на Жана, преди още да съобщят за нейното и на съпруга й пристигане.

— Маркиз и маркиза Дьо Монгилем.

В слабо осветеното огромно антре се виждаше мъничък човек, който спокойно сваляше палтото си. Това беше маркизът.

— Днес вие сте ослепителна — каза Жана. — Къде ще отидете оттук?

— На първото представление на Комеди Франсез, скъпа моя. Изглежда, аз съм закъсняла?

— Немного — намеси се Жаверлак.

— Какво да се прави, когато имах гости. Не можех да ги прогоня! А вие, господин литератор, защо не посетите храма на Молиер, за да се научите как се печелят овации?

— Страхувам се, че тази вечер спектакълът няма да свърши с аплодисменти — възрази уверено Жаверлак. — Още вчера, по време на генералната репетиция, го казах на Перен.

— А вие, маркизе, ще посетите ли Комеди Франсез?

— Аз съм там само във вторниците. През останалите дни обществото в театъра е твърде пъстро — отговори Роштор.

— Благодаря ви. Жана, време ми е да тръгвам. За нищо на света не исках да пропусна първия ви четвъртък. Да потегляме, Едгар!

— Мила моя, ако ме беше предупредила навреме, нямаше да събличам палтото си — добродушно възрази маркизът.

Маркизата изхвръкна, придружена от Жана и теглейки на буксир злополучния си съпруг.

— А този кой е? — запита тя в движение, сочейки Ги, който разговаряше със стария барон. — Той съвсем не е лош. Представи ми го следващия път. И така, до утре в девет часа. Нали ще отидете на езда?

И без да дочака отговор на нито един от въпросите си, маркизата изчезна.

— Тази личност винаги ли бърза така? — запита Ги, обръщайки се към барона.

— Винаги. Тя принадлежи към тази нова школа, на която е съдено да погребе френското общество и която се нарича жени, на които не им достига времето. Господин и госпожа Монгилем дават приеми, самата тя ходи навсякъде, занимава се с музика, с грънчарство, ходи на разни курсове, продава на благотворителни базари, управлява дома си, занимава се с възпитанието на децата си и всяка вечер е на театър.

Виждайки, че Виевик ужасено вдига ръцете си към небето, той прибави:

— С този тип дами много често ще се срещате, ако се движите в обществото. Нашата прекрасна домакиня малко е изостанала от своите приятелки. Вместо с възпитание на деца тя се занимава с колекционерство, а вместо с грънчарство — тренира стрелба. Загубата на сили е една и съща.

— Какво удоволствие намират всички тези дами в живота на катеричка, въртяща се на колело?

— Едни от тях не искат да имат време, за да мислят, други, като нашата прелестна домакиня, предпочитат друг живот, но… постъпват като всички останали. С това всичко е ясно. Аз неведнъж съм си мислил, че нашите баби и на ешафода са се изкачвали с такъв великолепен героизъм само защото техните познати и близки са постъпвали по същия начин.

— Каква е ролята на съвременната зала за приеми?

— На жп чакалня, в която сядат за малко, поглеждат часовника си и повече нищо. Макар че, слава Богу, съществуват някои изключения. Например гостната, в която се намираме сега. Тук повече или по-малко се водят разговори.

— Дядо, вече е единадесет часът — раздаде се близо до събеседниците млад глас.

— Добре, Луиз, сега — каза баронът, обръщайки се към приближилата се девойка. — Позволи ми само да ти представя граф Дьо Виевик, млад учен, макар че съвсем не прилича на скучните хора на науката.

— Господин Дьо Шамбер се шегува с мен — произнесе Ги, покланяйки се на младата девойка. — Впрочем той самият е най-доброто доказателство, че човек може да притежава солидни познания и да е симпатичен.

— А за вас, графе — възрази Луиз, гледайки младия човек, — говорят, че при моста на Виевик сте повторили подвига на дедите си при Тлебургския мост.

Тя се поклони пред Виевик така, сякаш пред нея стоеше рицар в бойни доспехи, и излезе, опирайки се на ръката на дядо си.

Наистина, помисли Ги, трудно бих могъл да предположа, че днес ще чуя толкова любезности! Как този буржоа има такава романтична внучка и откъде тя е узнала моята история?

Отговор на този въпрос би могла да даде най-добре госпожа Дьо Рамбюр, с която Луиз бе прекарала цялата вечер.