Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Amour Partage, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 1 глас)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Разпознаване и корекция
svetleto (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Леон Тансо. Прекрасната любов

ИК „Арис“, София, 1992

Редактор: Иван Грозданов

Коректор: Лиляна Петрунова

ISBN: 954–560–002–0

История

  1. — Добавяне

6

Към края на смяната си като машинист Ги докара пощенския влак на станция Дез Обре. Времето бе задушно. Пот, пушек, гъста пара и дебел слой прах покриваха лицето му. Трудно можеше да се определи цветът на дрехите му. С посивяла от праха брада и обгорели от вятъра клепачи, открояващи бялото на очите върху почернялото му лице, той бе страшен. Използвайки паузата, докато помощникът му преглеждаше машината, Ги се приближи до крана с топла вода, за да освежи пламтящото си лице и да измие ръцете си. На три крачки от него, до вагона за багаж, някаква дама съобщаваше за загубен куфар с темперамента на парижанка и самочувствието на хубава жена, пред която всички се прекланят.

Очевидно тя бе доста привлекателна, въпреки че лицето й трудно можеше да се види под двойния газен воал, който я предпазваше от праха по пътя. Беше облечена в широко манто, под което се виждаше елегантна копринена рокля в лилаво. Цялата й стройна и разкошна фигура поразяваше със своята грация.

Главният кондуктор, към когото тя се бе обърнала, отговаряше вежливо, но с равнодушието на привикнал с подобни случайности човек. Той изрази съжалението си, но заяви, че в момента не е в състояние да направи нищо, тъй като куфарът не се намира във влака. Възможно е той да е останал в Париж и ще бъде изпратен със следващия влак. За всеки случай ще пратят телеграма. Необходимо е да се знаят външните белези на куфара и фамилията на притежателя му, ако тя е обозначена върху куфара.

— Разбира се, че е — възрази непознатата. — Моето име…

Кондукторът извади бележника си, готвейки се да запише получените сведения.

— Госпожа Гийом дьо Рамбюр — произнесе младата жена, докосвайки с роклята си бедния машинист.

Ги протегна ръка, едва сдържайки готовия да се изтръгне от гърдите му вик.

Тя!… Неговата малка Жана! От предишното момиченце бе останал само нежният глас. Какво ли ще стане, ако извика: „Жана! Аз съм Ги дьо Виевик, твоят Голям Ги! Помниш ли ме?“

Тя, разбира се, няма да го отблъсне. Той погледна костюма си, ръцете си. Естествено, тя няма да му повярва, ще реши, че е някой побъркан, и ще избяга уплашено. Впрочем ето го и сигнала за тръгване.

— Да не би да нощуваме тука — промърмори кондукторът.

С един скок машинистът се намери на площадката си. Локомотивът изсвири така дълго и пронизително, че Жана панически затисна ушите си. Влакът потегли, като гърмеше с веригите си и разлюляваше в купетата пътниците, които подреждаха куфарите и чантите си.

Жана се обърна към началника на гарата, който я изпращаше до изхода.

— Забелязахте ли как ме изгледа този машинист? Струва ми се, че е пиян. Щастлива съм, че не пътувам с неговия влак.

— О, не, госпожо. Той не е пиян. Той никога не пие. Не разбирам защо така невнимателно пусна влака си. Ще се наложи да го глобим.

— Непременно. Като си помисли човек, че животът ни понякога е в ръцете на подобни хора!