Леон Тансо
Прекрасната любов (21)

21

Ресторант „Сребърната кула“ се намираше на „Ке дьо ла Турнел“. В него обикновено се събираха богати търговци на вина и заможни студенти. Там правеха сватбите си богатите жители на квартал Мобер.

Но този ресторант имаше и други посетители, които пристигаха от далеч с надеждата, че тук никой няма да ги срещне. Те принадлежаха към забавляващата се част от висшето общество. Идваха, за да възпеят „шампанското и любовта“, както се пее в една оперета. Шампанското бе много хубаво, кухнята съвсем прилична, а що се отнася до любовта, грижата за нея бе грижа на самите клиенти.

В едно от най-представителните сепарета на ресторанта седеше двойка, която вероятно не бе съвсем удовлетворена по някои от изложените три пункта, а възможно и по трите. Както той, така и тя имаха много изискан вид. Той беше с фрак и го носеше с непринудеността на клуб мен, непознаващ след седем часа вечерта друго облекло, тя — с рокля с ръкави до лакътя, което, както е известно, съответства на фрака при всяка светска, елегантна жена.

Десертът бе привършен и поднесоха кафето. Дамата мачкаше с розовите си пръстчета хлебни топчета и ги подреждаше в редици по белоснежната покривка. Събеседникът й, със зачервено лице, наливаше водка от голяма, вече преполовена гарафа.

— Моля ви, Морби — каза дамата, поглеждайки събеседника си с големите си зелени очи, — не пийте повече. Не забравяйте, че тази вечер сте при моята мила приятелка и трябва да бъдете коректен.

— Дявол да вземе глупаците, които си създават затруднения заради жените! А заедно с тях и проклетата кокетка, която ме води за носа!

— Нима губите търпение точно сега, когато почти сте постигнали целта си?

— Не съм свикнал да си играят така дълго с моето търпение.

— Вие сте неблагодарен, приятелю, или имате къса памет. Струва ми се, че досега вие прекарахте доста приятно времето си. Свидетели са стените тук и самата аз!

— Та нима нямам право да ви поухажвам! Да не би да съм някакъв инвалид!

— Много жалко, че не сте инвалид! — възрази госпожа Емери и очите й светнаха. — Тогава нямаше да нося следите от вашата мила избухливост. Но аз съм съгласна с вас — всяка привързаност заслужава съответното възнаграждение.

— Струва ми се, вие вече получихте своето възнаграждение.

— Кой? Да съм получавала някакво възнаграждение? Известно ми е, че по време на обяд мислите ви се объркват, затова засега няма да ви отговоря нищо. Запазвам си правото обаче да разговарям с вас по този въпрос по-късно.

— Дявол да ви вземе с вашите загадъчни намеци! Какво искате да кажете?

— Не намеквам за нищо. Виждам само, че не е време за това. Няма защо да бързаме. Нали сватбата ви не е утре!

— А ако е утре?

— Тогава ще се наложи да обмислим заедно някои делови проблеми.

— Господ да ме убие, ако вие не се готвите да ми искате пари!… Разбира се! — засмя се грубо Морби. — Винаги съм подозирал, че ще приключим така!

— Първо на първо — възрази тя, отпускайки се върху облегалката на дивана със скръстени ръце — аз не съм от тези, които искат пари! Аз съм от тези, на които им ги предлагат! Струва ми се, не съм ви заставяла да ме ухажвате!

— Интересно ми е да узная каква сума ще ви бъде приятно да приемете от мен?

— Не е много трудно да се досетите, струва ми се…

— Добре — продължи Морби насмешливо. — За да възнаградя вашето мило сърчице за грижите и вниманието, с които ме бе обкръжило, мога да ви предложа…

— Вие се колебаете? Значи ще изтърсите някаква глупост. Ето — продължаваше госпожа Емери, търкаляйки по масата хлебните топчета, — предположете, че това са бисери и аз ги продавам. Тук са четири. Те струват по сто хиляди франка единият.

— Значи всичко четиристотин хиляди франка?

— Точно така.

— Знаете ли, че бисерите ви са прекалено скъпи. Аз мога да купя само един за цената, която предлагате, не повече.

— Не ги продавам поотделно. Но аз притежавам и други вещи, които може би ще ви заинтересуват. Например колекция от автографи.

— Моите писма ли?

— Да, разбира се, не моите. Вие знаете, че аз никога не пиша.

— И колко искате за тях?

— Моята стока има една и съща цена.

— Вървете по дяволите със стоката си!

— Мили лорде, преди бяхте много по-любезен. Внимавайте да не ви бъде отговорено със същата монета. Струва ми се, вашите акции падат на борсата на улица „Верен“.

— Не се тревожете, отново ще се вдигнат.

— На ваше място не бих търпяла този приятел от детинство, който има преимущество пред вас, че е брюнет и не се бие.

— Достатъчно! Просяк, който няма нищо, освен едно име! Тя е твърде суетна, за да се колебае в избора си.

— Напразно мислите така. При нас, жените, любовта прогонва суетата, както при изгрев се гасят светлините на бала. Вие се бяхте погрижили само за огледалата. Пазете се от слънцето!

— Няма да ме изплашиш! Тази жена трябва да бъде моя и ще бъде! — възкликна Морби, удряйки с юмрук по масата.

— Не бъдете така уверен. Везните се колебаят и достатъчно е да се хвърли нещо върху тях, например дузина писма, за да се наклонят на едната страна. Достатъчно, приятелю, състоянието ви е един милион фунта стерлинги и вие сте твърде богат, за да се пазарите, когато се отнася до един каприз, па макар и патримониален. Подобни разходи не се правят всеки ден.

— Добре, ще се разберем — каза Морби и лицето му от тъмночервено стана бяло като платно и излъчваше злоба. — Искате да кажете, че ще й изпратите моите писма!

— Бих искала да зная може ли някой да ми забрани да направя това? — възрази предизвикателно госпожа Емери.

Още преди да е изрекла тези думи, Морби се хвърли срещу нея, като ругаеше като пиян моряк. Завладян от яростта и алкохола, той не можа да се удържи на краката си и рухна на пода, като повлече след себе си покривката на масата заедно с всичко, поставено върху нея.

През това време в общата зала Ги седеше на маса с един свой приятел.

— Какъв е този шум? — запита той лакея. — Да не би там да се колят? Помолете ги да бъдат по-тихи.

Слугата познаваше отдавна Ги. Убеден, че никой друг не може да чуе думите му, той каза тихо:

— О, не, господин Виевик. Един път за малко се намесих между тях и едва успях да се спася. Този господин може да убие бик с юмрука си.

— С други думи, това ви е постоянен посетител?

— Това е един англичанин, господин Виевик, богат англичанин. Пие от най-скъпите вина и понеже е много стриктен в плащането, гледат през пръсти на лудориите му. Когато си пийнат, всички тези милорди имат тежка ръка! Но ресторантът нищо не губи, а и госпожичката вероятно, защото винаги идва с него.

— Често ли идват тук?

— Най-малко един път в седмицата. Казват обаче, че милордът ще се жени. Сигурно със законната си съпруга няма да идва тук.

— Така ли! Той ще се жени! — възкликна Виевик, обхванат от някакво предчувствие. — Млад ли е?

— Млад и красив. Блондин, по-висок от вас с половин глава. Само че не бих желал да съм на мястото на годеницата му.

— Сметката, моля — каза Ги, без да обръща повече внимание на бръщолевенето на келнера.

Той заплати, сбогува се с приятеля си и излезе от ресторанта. След като се увери, че никой не го наблюдава, Виевик се върна обратно и се скри близо до входа, в една от кабините, около които чакаше каретата на клуба. Наложи се да стои дълго. На няколко пъти искаше да си тръгне, тъй като душата му се възмущаваше от шпионската роля, която в момента неволно изпълняваше. Само мисълта, че става въпрос за спасението на Жана, го задържаше.

След един час по стълбището се чуха тежки стъпки и милата двойка се показа на изхода. Очевидно между тях бе настъпило примирие, при това пълно, защото той прегръщаше с ръка талията на дамата си, а тя го поддържаше. Те бавно се движеха. Когато се приближиха до каретата, Ги успя да разпознае осветените им от фенера лица. Предчувствието не го излъга — едното беше на лорд Морби. Що се отнася до дамата, той едва не извика от удивление, когато разпозна госпожа Емери.

— Бедната Жана! — въздъхна той, като гледаше с негодувание след отдалечаващата се карета. — Каква ли съдба щеше да я очаква, ако не бях разкрил този негодяй!