Леон Тансо
Прекрасната любов (2)

2

Сред постоянните гости на замъка Виевик най-сърдечно приети бяха маркиз и маркиза Дьо Кормей. Двата рода бяха еднакво стари и между техните представители се бяха сключвали не един и два брачни съюза, което заздравяваше приятелските им отношения. Представителите на вече споменатите родствени фамилии, освен това бяха и съученици, свързани от най-ранна възраст с искрено приятелство.

По примера на своите родители децата бяха силно привързани едно към друго, още повече че нямаха братя или сестри.

По този повод между графа и маркиза често възникваха спорове.

— Как да възпитавам дъщеря си — питаше маркиз Дьо Кормей своя приятел, — когато твоята жена задоволява всичките й капризи?

— А ти да не смяташ, че слабостта ти към Ги ми е много приятна. Момчето знае, че може да получи от теб всичко, и злоупотребява с властта си над теб.

— Какво да се прави, приятелю. Когато човек няма собствен син, налага се да глези чуждите…

Няколко дни след злополучното „пленничество“ Ги получи остро възпаление на очите и не бе в състояние да се занимава с нищо. Жана заряза всичките си играчки и не се отделяше от малкия си приятел. Любимото им занимание бе играта на „слепи“.

— Затвори си очите — казваше момичето — и аз ще те водя както баба Симон своя мъж.

Депата отиваха в парка и малката Антиген нарочно избирате най-неудобните места, за да има възможност да помага на своя приятел. Понякога, разбира се, „слепият“ не се доверяваше на своя водач и отваряше очи.

— Хитруваш — негодуваше момиченцето.

И тя още по-здраво пристягаше превръзката на очите му. Веднъж децата срещнаха в парка майките си. Жана веднага се спря и заговори като баба Симон:

— Помогнете мила госпожо, на моя сляп старец…

Импровизираните просяци разсмяха маркизата. Що се отнася до графиня Виевик, тя изгледа децата продължително, със замислен поглед. После ги разцелува с думите:

— Ето ви моята помощ, скъпи деца. И дано Бог чуе молитвите ми!

Вечерта преди заминаването на семейство Кормей Ги се бе изтегнал на едно кресло в най-тъмния ъгъл на стаята. Жана не се отделяше от него.

— Лошо ли ти е, Ги? — запита момичето. — Постоянно мълчиш.

— Мисля си, че това е последната вечер, в която сме заедно. Утре по същото време вече няма да си тук.

— Вярно е, но ще се видим отново следващата година в Кормен.

— Да. И после отново ще се разделим. Много ми е скучно, Жана, когато не си с мен.

— И аз скучая без теб, Ги. Знаеш ли какво, хайде да се оженим, когато пораснем!

— Отдавна мисля за това, Жана. Жалкото е само, че така дълго трябва да чакаме!

— Колко време?

— Не зная, но не е малко.

В този момент децата трябваше да се разделят — бавачката на Жана дойде и я отведе да спи.

На другата сутрин, още в пет часа, голямата пътническа кола, натоварена с куфари, вече чакаше пред вратите на замъка. Маркиз Дьо Кормей, седнал на капрата с юзда в ръце, с нетърпение чакаше края на сбогуванията. Имението на Кормей се намираше в съседния департамент и предстоеше продължително пътуване. Маркизата и графинята се разцелуваха за последен път. Жана, със сълзи на очи, не можеше да се откъсне от прегръдките на своя приятел, който полагаше върховни усилия, за да не издаде вълнението си. Накрая се разнесе строгият глас на маркиза и момиченцето побърза да се качи в каретата, като показа глава през прозорчето. И докато звънчетата огласяха дългата алея, тя не престана да вика с тънкото си гласче:

— Довиждане, Ги!… До следващата година! До следващата година!