Джек Лондон
Мартин Идън (7)

Седма глава

Мина цяла седмица от първата вечер у Рут Морз, но той не се осмеляваше да я потърси. Четеше усилено. Няколко пъти му се стори, че е събрал нужната смелост да се обади, и в същия миг го налитаха съмнения и решителността му изчезваше. Не познаваше човек, който би го посъветвал за подходящия момент и се опасяваше, че може да се изложи с някоя непоправима грешка. Бе се отърсил напълно от предишните си привички, не виждаше старите си познайници, времето за него бе само дълги часове, преминали в четене. Четеше непрекъснато и без друго би повредил очите си, ако самият той не беше силен човек, надарен с великолепен организъм за разлика от повечето хора. Умът му бе като неорана земя, пълна със сила, готова за благодатен посев. Ненужно образование не бе изсушило мисълта му, която жадно и завинаги поглъщаше новите познания от книгите.

В края на седмицата му се стори, че е живял цели векове — толкова далече зад него останаха предишните му схващания и живот. Измъчваше го остро липсата на предварителна подготовка. Книгите, които се опитваше да чете, изискваха специални познания, натрупвани в продължение на години. Започваше с някоя книга на древните философи, а на другия ден вече се ровеше из свръхсъвременна философска система. В главата му бе гъмжило от противоречиви идеи. Не по-различно бе и с икономистите. На едно и също място в библиотеката бяха струпани Карл Маркс, Рикардо, Адам Смит и Мил. Неразбираемите формули на единия съвсем не показваха, че възгледите на другия са остарели. Обърка се, а искаше да проумее нещата на всяка цена. Интересуваха го едновременно и икономиката, и промишлеността, и политиката. Един ден, като минаваше през градината пред Градския съвет, забеляза група хора, между които имаше пет-шест души с пламнали лица, чиито високи гласове се преплитаха в оживен спор. Присъедини се към зрителите и чу някакъв нов и непознат език от устата на тези доморасли философи, единият от които бе скитник, а другият — работнически агитатор. Имаше и някакъв студент по право, а останалите бяха словоохотливи работници. Мартин чу за първи път да се говори за Социализъм, анархизъм, единен данък и научи, че има враждуващи социални теории. Долови много нови специални термини от области, до които не бе се докоснал в няколкото прочетени книги. Така и не успяваше да следва мисълта на спорещите, можеше само да се досеща или да предполага какви бяха идеите, скрити зад странните изрази. Между спорещите имаше черноок сервитьор-теософ, хлебар от профсъюзните сдружения, който се оказа агностик, някакъв старец, чиято странна философия се заключаваше в твърдението, че „всичко, което съществува, е правилно“, и друг възрастен човек, който изнесе нескончаема беседа за космоса, за атома — баща и атома — майка.

Мартин Идън остана там няколко часа и след като се обърка окончателно, тръгна към библиотеката, за да провери значението на десетина непознати думи. На излизане взе четири книги — „Тайното учение“ на Блаватска, „Прогрес и нищета“, „Същност на социализма“ и „Войната между религия и наука“. За жалост започна с „Тайното учение“. Всеки ред гъмжеше от дълги и непознати думи. Четеше, седнал на кревата и обръщането на речника му отнемаше повече време, отколкото книгата. Срещаше толкова много непознати думи, че забравяше значението им и трябваше да ги търси отново. Започна да ги записва и изпълваше една след друга страниците в тетрадката, но не успя да проумее прочетеното. Продължи до три часа през нощта, главата му бръмчеше, без да е уловил нито една основна мисъл. Погледна наоколо. Стори му се, че стаята се люлее, пропада надолу, и се издига като кораб в морето. Изруга многословно и захвърли „Тайното учение“ в ъгъла, след което угаси газа и заспа. Останалите три книги не му донесоха нищо ново. Бедата не бе в умствените му способности, липсваха му необходимите оръжия на мисълта, а и умът му не бе привикнал към абстрактно мислене. След като осъзна слабостите си, реши да се занимава известно време само с речника и да научи смисъла на всяка дума.

Намери утешение в поезията — четеше много, като по-непринудените и разбираеми поети му доставяха най-голяма радост. Той обичаше красотата и я намери в поезията. Подобно на музиката, тя го вълнуваше дълбоко и го подготвяше за наближаващата усилна работа, макар че той не можеше да го разбере. Умът му бе девствена почва — в нея без усилие попиваше онова, което бе прочел и харесал. Не след дълго можеше да повтаря наум или с висок глас прочетените стихове и да се наслаждава на тяхната музика и красота. След това тръгна неуверено по страниците на „Класически митове“ от Гейли и „Епоха на преданията“ от Булфинч, които откри една до друга в библиотечния шкаф. Почувствува ги като откровение, като взрив от светлина сред мрака на своето невежество и се нахвърли с още по-голяма жажда врърху поезията.

Библиотекарят виждаше Мартин толкова често, че не скриваше благоразположението си и го поздравяваше винаги с кимване и усмивка. Това накара Мартин да вземе дръзко решение. Докато служителят подпечатваше неговите картони за избраните книги, той внезапно каза:

— Слушайте, искам да ви попитам нещо. Мъжът се усмихна в знак на съгласие.

— Когато се запознаете с някоя млада дама и тя ви покани на гости, кога мож’те да отидете?

Мартин усети как ризата му става тясна и прилепва към раменете от направеното усилие.

— Мисля, че винаги — отговори библиотекарят.

— По-друго е тука — възрази Мартин. — Тя… аз… впрочем, вижте, може да не я намеря в къщи. Тя ходи в университета.

— Тогава ще я потърсите отново.

Мартин реши да разкаже всичко на този човек:

— Виждате ли — говоря едно, а мисля друго. Аз съм човек недодялан и май не ме бива за обществото. Това момиче не е като мене… а и аз не съм като нея. Нали не мислите, че се излагам, а? — завърши рязко той.

— В никакъв случай, уверявам Ви — отговори веднага другият. — Въпросът ви не попада в сферата на нашата справочна, служба, но с удоволствие ще ви помогна.

Мартин го погледна възхитен и каза:

— Ей, що не моех да го отсека като вас?

— Моля?

— Искам да кажа, що не мо’а и аз да говоря така учтиво и… и… изобщо?

— Аха! — продума библиотекарят. — Разбирам.

— Кога е най-добре да отида? През деня ли? И да не е скоро време за ядене? Или вечер? А в неделя?

— Слушайте — отговори с усмивка библиотекарят. — Обадете се по телефона и ще разберете.

— Така ще стане.

Взе книгите и тръгна, но отново се обърна:

— Как трябва да казвам на млада дама — например ако е госпожица Лизи Смит — госпожица Лизи, или госпожица Смит?

— Госпожица Смит — отговори поучително библиотекарят. — Трябва да се обръщате към нея винаги с „Госпожица Смит“, разбира се докато станете близки.

Така бе разрешен страшният за Мартин Идън въпрос.

— Елате по всяко време, в къщи съм през целия ден — отговори по телефона Рут, след като Мартин със запъване я попита кога може да върне взетите книги.

Тя го посрещна на вратата и нейният женски поглед незабавно забеляза изгладените панталони и леката, макар и неуловима положителна промяна у него. Порази я лицето му, което, почти като стихия, я облъхваше със сила и здраве. Отново почувствува желание да се допре плътно до него и да усети топлината му и отново я порази силата, с която й действуваше неговото присъствие. И той на свой ред почувствува, че допирът на ръката й го замайва отново. Но докато Рут съумя да се овладее и не показа с нищо вълнението си, неговото лице пламна цялото. Последва я със същата несръчност, а раменете му се накланяха и поклащаха застрашително.

След като седнаха в гостната стая, той усети, че бързо се окопитва, независимо от първоначалните си опасения. Тя успя умело да облекчи атмосферата и Мартин се почувствува още по-лудо влюбен. Заговориха за двете нейни книги, за преклонението му пред Суинбърн и за Броунинг, когото не бе разбрал. Тя поведе разговора, като минаваше от една тема на друга, а в съзнанието й неотстъпно присъствуваше мисълта, че трябва да му помогне. Тази мисъл често я изненадваше след първата им среща. Искаше да му помогне. Той бе събудил у нея толкова нежност и съчувствие, колкото никой досега, но това нейно почти майчинско чувство не го унижаваше. То не бе обикновено, защото човекът, който го разбуди, излъчваше толкова мъжка сила, че порази и смути моминското й спокойствие, накара я да се страхува и да тръпне от непознати досега мисли и чувства. Не я напускаше желанието да обгърне врата му. Толкова познато вече очарование имаше в тази мисъл, че започна да привиква с все още несъзнателния подтик. Не бе помисляла дори, че зараждащата се любов може да се прояви така необичайно. Разбира се, тя не бе в състояние дори да предположи, че това чувство е любов. Вярваше, че той я вълнува само като човек с необикновени, макар и все още скрити добродетели, чиято проява се нуждае от нейното човеколюбие.

Тя не можеше да разбере, че го желае физически, но за него бе съвсем ясно, че я обича, че я желае за себе си така, както никоя жена досега. Преди нея той бе обичал Поезията заради нейната красота, сега тя разкри пред него неповторимата красота на любовта в поезията. От нея той разбра повече, отколкото от Гейли и Булфинч. Запомни един стих, който само преди седмица не би му внушил нищо необикновено: „Безумен любовник, готов да умре за целувка божествена“. Но отсега този стих ще остане завинаги в съзнанието му. Бе поразен от чудната истина в тази мисъл. Гледаше Рут и мислеше, че би умрял с радост за една целувка. Стори му се, че е онзи безумен любовник, който не би се почувствувал по-горд и с най-високата рицарска награда. Най-сетне бе разбрал смисъла на живота и знаеше защо е дошъл на света.

Колкото повече я гледаше, толкова по-дръзки ставаха мислите му. Спомни си за разтърсващото блаженство от допира на нейната ръка, когато го посрещна, и копнееше отново за него. Погледът му често се спираше на устните й с непресекващо желание, но в това желание нямаше нищо грубо и пошло. За него бе възвишена наслада да се взира във всяко движение на устните й. Те не бяха като устните на други хора, дори когато произнасяха съвсем обикновени думи. Тези устни не бяха създадени от познатата човешка плът. Сякаш неземни, той жадуваше за тях, съвсем не както бе жадувал за устните на други жени. Ако го целунеше, неговите устни щяха да се притиснат към тях с онзи висш и благоговеен трепет, с който се докосва дрехата на светец. Той не можеше да долови преоценката на стойностите, извършена вече у него, и не знаеше, че в очите му блести онази светлина, която огрява погледа на всички влюбени мъже. Не си представяше колко палещ и мъжествен бе неговият поглед, чийто пламък разгаряше и нейното сърце. Девствената й чистота променяше неговите чувства, смекчаваше остротата им и ги издигаше до някаква звездна непорочност. Той би се учудил, ако узнаеше, че именно пронизващите горещи вълни на блесналия му поглед я разпалваха. Рут чувствуваше неясно, макар и приятно смущение и не можеше да разбере защо то често нарушаваше мислите й, принуждавайки я да търси техните разбягващи се краища. Тя никога не се затрудняваше при разговор и можа да обясни своята разсеяност само с факта, че той бе необикновен човек. Всичко ново й правеше силно впечатление и не бе чудно, че този странник от други светове й действува така неотразимо.

В нейното съзнание неотстъпно присъствуваше мисълта, че трябва да му помогне и докато насочваше разговора към удобна за целта тема, Мартин я изпревари.

— Не знам, дали да ви питам за нещо — започна той и усети как сърцето му радостно трепна, когато забеляза нейната готовност. — Спомняте си, миналия път казах, че не мога да говоря за книги и други работи, защото не умея. Та оттогава бая ми ти помислих. Бях на библиотека много пъти, но повечето от книгите, дето взех, не са за мойта уста лъжица. Май трябва да почвам отначало. Не можах да уча. Бях още дете, ама трябваше да се фащам яката за работа, а в библиотеката видях толкова много книги, очите ми прогледнаха, реших да почна да чета каквото трябва. Сигурно знаете, какви книги могат да дойдат до корабите или до скотовъдните лагери — бая ми ти по-различни от ваш’те, а точно с такива книги съм свикнал. Но аз бях по-различен от хората, с които съм живял. Не искам да се хваля с това, не съм по-добър от другите моряци или каубоите — бил съм и каубой, макар и за малко време, — но винаги обичах книгите и изчитах всичко, дето ми падаше, струва ми се, че… че мисля по-различно от тях. Това искам да кажа. Знаете ли, не съм влизал никога в подобна къща. Преди една седмица, като дойдох у вас, всичко. И вие, и майка Ви, и братята Ви, много ми хареса. Бях чул за тези работи, чел съм и в книгите, а след като видях вашата къща, разбрах, че книгите казват истината. Най-важното — всичко това ми хареса. Исках да го имам. Искам го и сега. Искам да дишам същия въздух — да има книги, и картини, и разни красиви неща, а хората да говорят тихо, да са чисти и мислите им да са същите. А досега съм слушал само за ядене, за наеми, за побоища и къркане, това е всичко, което приказват. Когато посрещнахте майка Ви и я целунахте, помислих, че това е най-прекрасното нещо, което съм видял. Срещал съм какво ли не в живота и съм можал да видя повече от другите, дето бяха с мене. Обичам да гледам повече да видя и така, както аз умея. Но още не съм дошъл до главното. Слушайте. Искам да направя така, че да живея като вас. Животът не е само тежка работа, млатене и къркане. Но как да го направя? Откъде да започна? Вижте, аз искам сам да си пробия път в живота, а стане ли дума за работа, готов съм да излеза срещу всеки. Щом почна, ще работя и ден и нощ. Мож да е смешно да ви питам за тея работи. Знам, не трябваше точно вас, но други не познавам, освен Артър. Сигурно трябваше него да го питам. Ако бех…

Гласът му секна. Твърдото му намерение бе почти разколебано от ужасната мисъл, че може би е било по-добре да попита Артър, а не да се излага пред нея. Рут мълчеше. Беше й много трудно да свърже безредната накъсана реч и елементарната мисъл с израз на лицето му. Не бе виждала досега очи, които да изразяват такава сила. Те казваха убедително, че този човек няма да се спре пред нищо, но тя не можеше да свърже посланието му с нестройния ход на неговата мисъл. Умът й съобразяваше бързо и в различни направления, така че не можа да си даде правилна преценка за този несложен начин на разсъждение. И все пак тя успя да долови силата, скрита в неговата неувереност. Стори й се, че е великан, който с неимоверно напрежение се опитва да строши оковите си. Когато заговори, лицето й излъчваше неподправено съчувствие.

— Сам разбирате, че образованието ви е недостатъчно. Ще трябва да се върнете в основното училище, да минете през гимназията, а след това да завършите и висшето си образование.

— Но това иска пари — прекъсна я той.

— О! — извика момичето. — Забравих. Все пак нали имате роднини — няма ли кой да ви помогне?

Той поклати глава:

— Баща ми и майка ми умряха. Имам две сестри — едната е женена, другата сигурно скоро ще я стигне. Имам цял куп братя, от които съм най-млад, но те никога някому не помагат. Обикалят света и всеки гледа себе си. Най-големият умря в Индия, двама са в Южна Африка, четвъртият е моряк на китоловен кораб, а има и един, който играе на трапец в пътуващ цирк. И аз съм като тях. Когато бях на единайсе години майка ми почина и оттогава си изкарвам сам хляба. Ще трябва сам да уча, но не знам откъде да почна.

— Струва ми се, че най-напред трябва да се заловите с граматиката. Вие говорите… — спря се, тъй като за малко не каза „ужасно“ и продължи — не съвсем правилно.

Той се изчерви и усети, че се изпотява.

— Да, зная, че използвам думи от улицата и вие не мож’те ме разбра. Но само това са думите, които зная как се говорят. В главата имам и други думи от книгите, ама не зная как се говорят и не ги казвам.

— Бедата е по-скоро в това как казвате нещата, а не какво казвате. Нали мога да бъда откровена? Не искам да ви засегна.

— Разбира се — почти извика, признателен за добрината й. — Давайте. Трябва да разбера и май е по-добре от вас да го чуя, а не от някой друг.

— Ето, казвате например „не мож’те ме разбра“, а трябва да използвате „не можете да ме разберете“. Също така — „бая ми ти“, вместо „доста“. Служите си неправилно с отрицателната форма.

— Какво е то? — запита Мартин. След това добави примирено:

— Нали виждате — не разбирам като обяснявате.

— Страх ме е, че нищо не съм обяснила — засмя се тя. — Отрицателната форма… Вижте, например вие казвате „никога някому не помагат“. „Никога“ е отрицание, а „някому“ не е отрицание. От тях в английския език се получава положителна форма и излиза, че трябва да помагат някому.

— Съвсем ясно — каза той. — Никога не съм се замислял. Ако съм разбрал правилно, това не значи, че те непременно „трябва“ да са помогнали някому, нали? Струва ми се, че от „никога не помагам никому“ на английски език не може да се разбере дали помагате някому. Просто никога не съм се замислял. Но вече внимавам.

Бе приятно изненадана от бързината и логичността на мисълта му. Не само успя да я разбере, но дори поправи нейната грешка.

— Всичко това е обяснено в учебника по граматика — продължи тя. — Забелязах още нещо неправилно в езика ви. Използвате погрешно отрицанието при глаголите в трето лице единствено число. То е различно от отрицателната форма на останалите лица на глагола в единствено и множествено число. Разбирате ли?

— Да, но ней лесно.

— Няма подобна дума „ней“ — категорично каза тя. Мартин пламна отново.

— Освен това казвате „фащам“ наместо „хващам“, „хареса́“ наместо „хареса“ и ужасно изяждате някои гласни.

— Не разбирам. Как ги изяждам?

Наведе се напред, сякаш искаше да коленичи пред нейния необикновен ум.

— Просто не ги произнасяте. Понякога го правите, друг път — не. Понякога изяждате буквите в началото. А произношението ви изобщо! Не, по-добре да донеса една граматика и да ви покажа как да започнете.

Докато Рут ставаше, той се сети за прочетеното в книгите с правила за добро поведение и тромаво се надигна, без да е съвсем сигурен, дали не прави някоя грешка, която тя може да изтълкува като знак, че иска да си тръгва.

— А, господин Идън, какво значи „къркане“? — запита тя на излизане от стаята. — Споменахте няколко пъти тази дума.

— Къркане ли? — засмя се той. — Това е на жаргон. Бира, уиски и всичко, от което се напиваш.

— Още нещо — не можа да сдържи смеха си Рут. — Употребявайте второ лице — „ти“ и „вие“ — само когато искате да посочите, че нещо е тясно свързано с човека, за когото говорите. Току-що направихте грешка.

— Не разбирам.

— Вижте, вие казахте: „Бира, уиски и всичко, от което се напиваш“, т.е. аз се напивам. Схващате ли?

— Но вие наистина ще се напиете, нали?

— Да, разбира се — усмихна се тя. — Но по-добре е да не ме забъркате в тези неща и наместо „напиваш“ да употребите „човек се напива“.

След като се върна с учебника по граматика, Рут приближи стола си към Мартин. Тъй като не бе много сигурен дали трябва да й помогне, почака я да седне. Тя разтвори граматиката, главите им почти се допираха. Нейната близост го замайваше и бе почти невъзможно да следи указанията за работата, която го очакваше, но щом стигнаха до спреженията на глаголите, изведнъж забрави за нейното присъствие. Никога не бе чувал за спрежения: изумиха го връзките в езика, които зърна за миг. Тя се наведе над страницата и косата й докосна бузата му. Бе припадал само веднаж в живота си, но имаше чувството, че всеки момент ще припадне. Едва дишаше, а сърцето му блъскаше толкова силно, че сякаш с всеки удар задръстваше гърлото му с кръв и го задушаваше. Никога досега не бе я усещал така близко до себе си. Само за миг широката пропаст помежду им бе запълнена, но чувствата му към нея останаха все така възвишени. Тя не бе слязла до него, а той прелетя през облаците и я доближи. В този миг тя бе божество, към което изпитваше религиозен плам и страхопочитание. Стори му се, че е нахълтал в светая светих, внимателно и бавно отстрани главата си от тази коса, чийто допир го разтърсваше като електрически ток. Тя не бе забелязала нищо.