Джек Лондон
Мартин Идън (28)

Двадесет и осма глава

Пратениците на успеха отново забравиха пътя към вратата, зад която живееше Мартин. В продължение на двайсет и пет дни, забравил за почивка и празници, Мартин работи усилено над едно дълго есе от около тридесет хиляди думи, което озаглави „Позорът на слънцето“. Това бе добре обмислен удар върху мистицизма на школата на Метерлинк, удар, нанесен от крепостта на положителните науки върху мечтателите, които вярваха в чудеса, в него все пак не бе забравена мярката за красотата и чудото, която не противоречи на установените факти. Не след дълго атаката продължи, този път с две по-къси есета под заглавия „Приказни сънища“ и „Мярката за собственото аз“. Започнаха странствуванията на трите есета от списание в списание.

Докато пишеше „Позорът на слънцето“, Мартин получи шест долара и петдесет цента от занаятчийски произведения. Някакъв анекдот му донесе петдесет цента, а друг, продаден на известен хумористичен седмичник, бе оценен за един долар. За две хумористични стихотворения получи два и след това още три долара. Макар че бакалинът бе допуснал кредит от пет долара, дойде момент, когато всички търговци станаха отново непреклонни, колелото и костюмът му се върнаха в заложната къща. От представителството за пишещи машини под наем настоятелно му напомняха, че според условието дължи предварително заплащане.

Няколко дребни успеха подсказваха на Мартин мисълта да се върне към занаятчийската работа. Независимо от всичко може би с нея щеше да преживява. Под масата лежаха двайсетте кратки разказа, върнати от службата за едновременно публикуване във вестниците. Той ги прочете отново, за да разбере как не трябва да бъдат писани разкази за вестниците, тъй като бе решил да намери необходимата формула. Разбра, че тези разкази не трябва да бъдат тъжни, а да имат щастлив край, не се искаше никакво езиково богатство, проницателност на мисълта или истинска изтънченост на чувствата. Чувства бяха необходими — по възможност повече чисти и благородни пориви от онези, които си спомняше, че извикваха възторга му в галерията на театъра — все от мярката на „За вярата, за отечеството и за царя“ и „Беден съм, но честен“.

След като овладя необходимите предпазни мерки, Мартин свери необходимия тон с изданието „Херцогинята“ и пристъпи към работа в съответствие с формулата. Тя се състоеше от три части: 1. Двама влюбени се разделят, 2. Нечия постъпка или събитие ги събира отново, 3. Сватбени камбани. Третата част бе постоянна величина, докато първата и втората подлежаха на безчислен брой изменения. Двамата влюбени можеха да бъдат разделени поради недоразумение прищевки на съдбата, ревност на съперници, разгневени родители, коварни настойници, интриги на роднините и т.н. и т.н. Можеха да ги съберат отново някой подвиг на влюбения или благородна постъпка на влюбената, промяна в решенията на един от двамата, принудително признание на коварния опекун, на недостойните роднини или ревнивия съперник, доброволно признание на същите, разкриване на някоя неочаквана тайна, нова буря в сърцето на момичето предизвикана от влюбения, дълга и благородна саможертва и така до безкрайност. Привлекателна бе възможността момичето да предложи помирение и Мартин постепенно откри и други интересни и хитроумни уловки. Единствено неотменими бяха сватбените камбани, невъзможно бе те да не ударят, въпреки че изведнъж можеше да се прекъсне спиралата, по която се въртяха небесата и звездите. Съгласно формулата обемът бе в границите на дванайсет до петнайсет хиляди думи.

Преди да усвои напълно изкуството да пише подобни разказчета, Мартин си изработи пет-шест калъпа, с чиято помощ работеше винаги. Тези калъпи приличаха на остроумните таблици на математиците, изградени от множество редове цифри. Независимо дали се използват от горе на долу и отляво надясно, или обратно, тези таблици позволяват без всякаква трудност да се стигне до хиляди различни решения, всяко от които неизменно е точно и вярно. С помощта на своите таблици Мартин можеше за около половин час да подготви рамките на десетина разказа и да ги запълни в удобно време. След като е работил истински през целия ден само за час преди лягане завършваше напълно по един от тези разкази. Мина известно време и той призна на Рут, че би могъл да върши подобна работа и на сън. Само изграждането на сюжета изискваше някакво творчество, останалата част се завършваше механично.

Той не се съмняваше ни най-малко в качеството на своите калъпи и бе убеден, че още първите два разказа, които изпрати, ще му донесат чекове, тъй като вкусът на редакторите, му бе вече познат. Два чека по четири долара пристигнаха преди края на втората седмица.

Междувременно списанията му поднесоха нещо ново и обезпокоително. „Звън на камбани“ бе публикуван в „Трансконтинентален месечник“, но парите не идваха. Мартин бе затруднен и писа до редакцията, но чекът не дойде. Получи само уклончив отговор с молба да изпрати други свои произведения. Два дни чака без да може да се нахрани и тогава отнесе обратно колелото в заложната къща. Всяка седмица пишеше по два пъти до „Трансконтинентален месечник“ за своите пет долара и недоумяваше защо досега е получил само някакъв несъстоятелен отговор. Той не знаеше, че списанието едва се крепи и не е дори третостепенно, а някъде почти извън класацията, без всякаква тежест, с нередовен тираж, който се крепеше единствено на дребнаво натрапване, патриотични призиви и рекламни обявления, давани почти по милост. Разбира се, до него не можеше да достигне вестта, че „Трансконтинентален месечник“ едва осигурява препитанието на редактора и издателя, които с мъка свързват двата края, като не плащат наем и с всички сили се стремят да избягат и от най-дребното задължение. Още по-малко можеше да предположи, че неговите пет долара е задържал издателят, за да боядиса къщата си в Аламеда. Издателят трябваше сам да свърши тази работа в свободните следобедни часове, понеже тарифата на професионалните сдружения бе много висока, а първият негодяй, който се съгласи, падна, от стълбата и бе изпратен в болницата със счупена ключица.

Не идваха и десетте долара, които Мартин трябваше да получи от чикагския вестник за „Търсачи на съкровища“. Статията бе напечатана, както се убеди той след проверка в картотеката на централната читалня, но редакторът не даваше признаци на живот. Никой не обърна внимание на писмата му. Изпрати няколко от тях с препоръчана поща, само за да се убеди, че са получени. Стигна до заключението, че са го ограбили съвсем хладнокръвно, той гладуваше, а му отнемаха единственото, което притежава, неговите произведения, които трябваше да продаде, за да се нахрани.

„Младост и мъдрост“ бе седмичното списание, което започна да публикува серийната му повест от двайсет и една хиляди думи, но фалира след като отпечата само две трети от нея. Стопиха се и надеждите на Мартин да получи обещаните шестнайсет долара.

Последният удар дойде с „Гърнето“. Това бе една от любимите му творби, но я загуби съвсем глупаво. Търсейки отчаяно възможност за публикация в различните списания, той изпрати произведението си във „Вълна“, седмично светско издание, което излизаше в Сан Франциско. Съблазни го мисълта, че ще получи бърз отговор, тъй като Оукланд и Сан Франциско бяха от двете страни на залива. След две седмици с голяма радост видя своя разказ, отпечатан изцяло с илюстрации на почетно място в последния брой на списанието. Сърцето му се разтуптя и на път за дома се питаше колко ли ще му заплатят за едно от най-хубавите му произведения. Приятна бе и мисълта за бързината, с която го бяха отпечатали. Изненадата бе още по-пълна, тъй като редакторът не го уведоми, че приемат творбата му. Мина седмица втора, започна трета и едва тогава отчаяният Мартин надви своята свенливост и се обърна към редактора на „Вълна“, като изказа предположение, че поради небрежност на търговската служба неговият незначителен хонорар е забравен.

Мартин си казваше, че дори да не получи повече от пет долара, ще може да купи достатъчно фасул и грах, благодарение на които ще има време да напише още пет-шест подобни разказа, а може би и по-добри.

В отговор получи писмо, чийто тон бе повече от сдържан и хладен:

„Благодарим ви за вашия превъзходен разказ. Всички в редакцията го харесахме извънредно много и той бе публикуван незабавно на първо място. Искрено се надяваме, че сте доволен от илюстрациите.

Прочетохме няколко пъти писмото ви и ни се стори, че сте в заблуждение, като предполагате, че плащаме за ръкописи, които не сме поръчали предварително. Ние нямаме подобна практика. След като получихме вашия разказ предположихме, че сте запознат с тази подробност. Съжаляваме дълбоко за неприятното недоразумение и искаме да ви убедим в неизменното ни уважение. Като ви благодарим още веднаж за любезното сътрудничество и се надяваме да получим в бъдеще нови разкази от вас, оставаме с най… и т.н.“

Имаше и послепис, от който Мартин разбра, че през следващата година ще получава безплатен абонамент, макар и в противоречие с вече установената практика на списанието.

След получения урок Мартин започна да отбелязва в горния край на всеки ръкопис следното: „Хонорар по обичайната ви тарифа!“

„Един ден — утешаваше се той — те ще ми плащат по моя тарифа.“

По същото време усети у себе си силно желание да се усъвършенствува, което го застави да изчисти и преработи „Веселата улица“, „Виното на живота“, „Радост“, „Морска лирика“ и някои други от по-ранните си произведения. Деветнайсетте часа работа през деня не му достигаха както и по-рано. Пишеше и четеше невероятно много и само това му помагаше да сподавя острите спазми на желанието да запуши. Скри в най-далечния ъгъл на чекмеджето лекарството, изпратено от Рут, въпреки неговата бляскава и многообещаваща опаковка. Жаждата за тютюн бе особено мъчителна в дните, когато гладуваше. Макар че успяваше да я потиска, тази жажда продължаваше да бъде все така остра. Волята да я победи му се струваше неговото най-голямо постижение. Рут бе на мнение, че той само постъпва правилно. Тя купи лекарството от своите джобни пари и няколко дни по-късно бе вече забравила за случая.

Мартин ненавиждаше и се надсмиваше на своето механично производство, но малките разкази имаха успех. Благодарение на тях успя да освободи заложените вещи, да плати по-голямата част от дълговете си и да купи чифт нови гуми за велосипеда. Разказите му осигуряваха поне храна и време за истинска работа, все пак единственото, което поддържаше смелостта му, бяха четиридесетте долара, получени от „Бяла мишка“. Бе убеден и вярваше, че истинските първокласни списания плащат полагаемия се хонорар и на неизвестни автори. Работата бе как да проникне в тях. Неговите най-добри произведения се скитаха като просяци сред първокласните списания, без да могат да попаднат между кориците им, където той всеки месец откриваше купища сухи, сиви и скучни неща, лишени от художествени достойнства.

„Защо нито един редактор — мислеше си той — не слезе от висотата на своето положение и не ми написа нито ред? Нищо че моето творчество е необичайно и непригодно за страниците на техните списания, сигурно някъде все пак има няколко малки искрици, които да ги накарат да се замислят върху него.“

Изваждаше някой от своите ръкописи, подобен на „Приключение“, препрочиташе го и напразно се стараеше да разбере причината за подобно мълчание от страна на редакторите.

Великолепната калифорнийска пролет не му донесе радост. Представителството за едновременно публикуване на малки разкази във вестниците замлъкна подозрително. Едва след няколко седмици пощата му върна десет от неговите безпогрешни механични произведения. Едно кратко писмо го уведоми, че в службата са постъпили достатъчно ръкописи и ще имат нужда от нови разкази едва след няколко месеца. Като разчиташе на тези десет разказа, Мартин си бе разрешил известно разточителство напоследък, още повече, че му плащаха по пет долара на парче и приемаха всичко, което изпращаше. Мислеше, че те са вече продадени и живееше така, сякаш петдесетте долара бяха в банката. Изведнъж остана без доходи, продължаваше да праща ранните си произведения на списания, които не плащаха, а по-новите пътуваха до редакции, които не ги приемаха. Поднови и посещенията в заложната къща в Оукланд. Няколко анекдота и дребни хумористични куплети, купени от нюйоркски забавни седмичници, му позволиха да свърже как да е двата края. По същото време изпрати запитвания до различни големи месечни и тримесечни списания и разбра, че те почти не приемат статии, които не са били предварително поръчани, и най-често се обръщат към известни специалисти и утвърдени имена в различните области.