Джек Лондон
Мартин Идън (36)

Тридесет и шеста глава

— Елате, ще ви покажа истинското блато — му каза Брисъндън една вечер през януари.

Вечеряха заедно в Сан Франциско и тъкмо се канеха да вземат обратния ферибот за Оукланд, когато му хрумна да покаже на Мартин „истинското блато“. Обърна се и тръгна така бързо през крайбрежния район, че Мартин едва догонваше мършавата му сянка с развято палто. От един винен склад Брисъндън купи две големи шишета отлежал портвайн по три литра, взе по едно в ръцете си и се качи на трамвая за улица Католическа, следван по петите от Мартин, когото бе натоварил с няколко еднолитрови бутилки уиски.

„Ако можеше да ме види сега Рут“ — помисли си Мартин, който недоумяваше какво представлява това „истинско блато“.

— Възможно е там да няма никой — рече Брисъндън, когато слязоха от трамвая и се отправиха към самия център на мръсните работнически квартали на юг от Пазарната улица. — В такъв случай няма да видите онова, което отдавна търсите.

— Но какво е то, по дяволите? — запита Мартин.

— Хора, умни хора, а не като дърдорковците и нищожествата, с които общувате в онова гнездо на търговци. Вие сте прочели много книги и сте се почувствували самотен. Е, сега ще ви покажа и други хора, които са чели, и ще забравите за самотата. Не ме интересуват техните непрекъснати препирни — продължи той към края на един от кварталите. — Книжната философия не е моя слабост. Но вие ще намерите у тия хора истински интелект, а не буржоазна помия. Все пак внимавайте, те могат да ви вземат акъла по всички възможни въпроси на този свят.

— Надявам се, че Нортън е там — с мъка продума той след малко, но не позволи на Мартин да вземе големите шишета. — Нортън е идеалист. Завършил е Харвардския университет. Има невероятна памет. Идеализмът го довел до философията на анархизма и семейството му се отказало от него. Баща му ръководи едно железопътно сдружение и има много милиони, но синът гладува в Сан Франциско и редактира вестник на анархистите за двайсет и пет долара на месец.

Мартин не познаваше добре Сан Франциско, никога не бе стъпвал на юг от пазара и нямаше представа накъде го води приятелят му.

— Вървете пред мене — каза той — и ми разкажете нещо преди да видя тези хора. С какво изкарват прехраната си? Как са се озовали тук?

— Надявам се, че Хамилтън е там. — Брисъндън спря и остави шишетата, за да починат ръцете му. — Фамилното му име е Строон — Хамилтън не е напълно натурализиран, нали разбирате — и произхожда от старо южняшко семейство. Има душа на скитник и е най-ленивият, човек, когото познавам, макар че се опитва да работи като чиновник в един социалистически кооперативен магазин за шест долара на седмица. Но той е скитник по убеждение. Шляе се из града. Виждал съм го да седи по цял ден на една пейка без да хапне нищо, ако вечерта го поканя да отидем в ресторанта, който е само през две улици, ми отговаря: „Много разправии, старче. Я по-добре ми купи кутия цигари“. Беше като вас привърженик на Спенсър, но Крейс го спечели за материалистичния монизъм. Ако успея, ще го накарам да говори на тази тема. И Нортън е монист, само че признава единствено духовното начало. Но в никой случай не пада по-долу от Крейс и Хамилтън.

— Кой е този Крейс? — запита Мартин.

— Отиваме у тях. Бил е професор, но го изгонили от университета — съвсем позната история. Умът му е остър като бръснач. Изкарва прехраната си по всички възможни начини. Бил е дори и фокусник по улиците. Не страда от угризения. Може да задигне и покривало от мъртвец. Разликата между него и буржоазията е, че ограбва без илюзии. Може да ви говори за Ницше, за Шопенхауер, за Кант, впрочем за всичко на този свят, без да изключва и Мери, към която е наистина привързан, но държи единствено само на своя монизъм. Хекел е неговият малък позлатен бог. Обижда се само когато някой се нахвърли върху него.

— Ето бърлогата. — Преди да се изкачат по стълбите, Брисъндън остави шишетата във входа. Сградата беше съвсем обикновена, ъглова и на два етажа, с бакалница и кръчма отдолу. — Цялата тайфа живее тук на горния етаж. Само Крейс има две отделни стаи. Но да вървим.

Горе в коридора нямаше никакво осветление, ала Брисъндън познаваше къщата като домашен дух и се промъкваше в непрогледната тъмнина. Спря се и заговори:

— Има още един, Стивънс, теософ. Настава голяма бъркотия, щом реши да се включи. Сега мие чинии в един ресторант. Любител на хубавите пури. Виждал съм го да се храни в третокласно заведение за десет цента, а след това да си купува пура за петдесет. Нося му няколко пури, ако се мерне насам. Има и един австралиец, Пъри, статистик и истинска спортна енциклопедия. Попитайте го само колко зърнени храни са добити в Парагвай през 1903 година, или какво количество обшивен материал е било внесено от Англия в Китай през 1890 година, или колко е тежал Джими Брит, когато е победил Бетлинг Нелсън, или кой е бил шампион на Съединените щати в полусредна категория през 1868 година и той ще ви отговори с бързината и точността на автомат. Тук е и Енди, зидар-каменоделец, който разбира от всичко и е добър шахматист. Има още един, хлебарят Хари. Той е отявлен социалист и крупна фигура в профсъюзите. Сигурно си спомняте стачката на келнерите и готвачите? Хамилтън, за когото ви споменах, организира тяхното професионално сдружение и ускори стачката. Всичко бе замислено предварително в стаите на Крейс. Той направи всичко за, собствено удоволствие, но се оказа много мързелив, за да остане да работи в профсъюза. Можеше да се издигне много, ако бе пожелал. Пред този човек нямаше да има никакви препятствия, стига да не беше така непреодолимо ленив.

Брисъндън продължи в мрака, докато една ивица светлина не им показа къде трябва да спрат. Почукаха и с отговора вратата се отвори. Мартин се озова пред Крейс — приятен тъмнокос човек с ослепително бели зъби, увиснали черни мустаци и големи, искрящи тъмни очи — с когото се ръкува. Мери, млада и представителна руса жена, миеше чинии в малката странична стаичка, която служеше за кухня и за трапезария. Голямата стая бе спалня и всекидневна. Седмичното пране бе провиснало на гроздове толкова ниско, че отначало Мартин не забеляза двамата мъже, които разговаряха в ъгъла. Те поздравиха с възторг Брисъндън и неговите шишета и след като се запозна с тях, Мартин разбра, че са Енди и Пъри. Той остана при тях и заслуша внимателно развитието на боксовия мач, на който Пъри бе ходил предната вечер. Брисъндън бе в стихията си и след като приготви пунш, започна да разлива по чашите вино или уиски със сода. Разпореди се да пристигне цялата група и Енди мина по стаите да събере останалите наематели.

— За щастие повечето от тях са тук — прошепна Брисъндън на Мартин. — Ето Нортън и Хамилтън, елате да ги посрещнем. Разбрах, че Стивънс го няма, но ще се опитам да подкача тези двамата за монизма. Само да пийнат няколко глътки, за да се разпалят.

Отначало разговорът бе разпокъсан. Това не попречи на Мартин да долови проницателността в мислите на присъствуващите. Тези хора имаха възгледи, много често противоположни, бяха остроумни и духовити, без да са повърхностни. Бързо откри, че те търсят връзка с науката и във всеки от тях е вкоренено едно обединяващо и всеобхватно възприемане на проблемите на обществото и космоса, независимо от въпросите, по които разговаряха. Те имаха собствен мироглед, всеки по свой път отричаше една или друга установена догма, а плоскоумните забележки им бяха чужди.

В семейство Морз никога не се обсъждаше подобно богато разнообразие от въпроси. Единствено времето можеше да ограничи темите на техните разговори. Простираха се от новата книга на госпожа Хъмфри Уорд до последната пиеса на Шоу и от бъдещето на драмата до мемоарите на Мансфийлд. Хвалеха или се подиграваха на уводните статии в сутрешните вестници, прескачаха от трудовото законодателство в Нова Зеландия към Хенри Джеймс и Брендър Матюс, прехвърляха се към политиката на Германия в Далечния изток и икономическата същност на въпроса за „жълтата опасност“, спореха върху изборите в Германия и последната реч на Бабел и стигнаха до местни политически проблеми, до най-новите очаквания и скандали в администрацията на сдружената работническа партия и до поводите, които доведоха до стачката на пристанищните работници. Мартин бе смаян от дълбочината, с която схващаха нещата. Знаеха онова, за което вестниците мълчаха — конците, пружините и скритите сили, които караха куклите да танцуват. Изненада го и Мери. Тя се включи в разговорите и показа сила на ума, каквато Мартин не бе срещал у нито една жена дотогава. Двамата заговориха за Суинбърн и Росети, скоро Мартин се озова в дълбоките за него води на френската литература. Дойде ред и той да вземе връх, когато тя се опита да защити Метерлинк, достатъчно му бе само да пусне в ход добре обмислените основни положения от „Позорът на слънцето“.

Влязоха още няколко мъже, въздухът натежа от тютюневия дим и в този миг Брисъндън даде сигнал за боя:

— Крейс — каза той, — тук има нова жертва за вашия меч. Този свеж и пълен с огън юноша е горещ привърженик на Спенсър. Направете от него последовател на Хекел, ако можете.

Крейс сякаш се събуди, блесна и заискри с ярка сила, но Нортън погледна със съучастие към Мартин и меката му като на момиче усмивка обещаваше пълна подкрепа.

Крейс връхлетя върху Мартин, но се намеси Нортън и постепенно пое огъня върху себе си, така че двубоят продължи между тях. Мартин слушаше и едва се сдържаше да не потрие очите си с ръка — толкова невероятна му се стори цялата сцена, изправена пред него някъде из жалките работнически квартали на юг от пазара. Книгите оживяваха в устата на тези хора. Те говореха пламенно и с увлечение, а интелектуалният порив ги раздвижваше така, както гневът или алкохолът разгарят други хора. Изказаните мисли не бяха суховати думи, написани от полумитични богоподобия като Кант и Спенсър. Те бяха жива философия, наситена с червена, топла кръв, която намираше израз в пламтящите от вълнение лица на двамата мъже. От време на време се намесваше някой от останалите, но всички слушаха с внимателни, напрегнати лица, а цигарите угасваха между пръстите им.

Идеализмът никога не бе привличал Мартин, но Нортън го изложи в такава светлина, че бе истинско откритие за него. Стори му се, че убедителната личност на Нортън липсва в думите на Крейс и Хамилтън, макар че те го наричаха метафизик, от своя страна и Нортън им се присмиваше и ги обвиняваше в същата слабост. Непрекъснато обсъждаха въпросите за феномена и ноумена, за субективното съдържание, което съществува само в съзнанието, и непознаваемата същност на нещата. Двамата обвиняваха Нортън, че се стреми да обясни съзнанието със самото съзнание. Той осъждаше тяхната игра с думите и опитите им да извеждат теорията от понятия, а не от факти. Крейс и Хамилтън бяха втрещени, тъй като изходният принцип на техния метод на разсъждение се основаваше на фактите с последващото им определение.

Когато Нортън се залута из лабиринта на Кантовата философия, Крейс му напомни, че след смъртта си всички добри немски философийки се приютяват в Оксфорд. След малко Нортън се позова на Хамилтъновия закон за пестеливост на доводите и двамата незабавно потвърдиха, че изхождат именно от него при своите съждения. А Мартин бе обгърнал коленете си, изпълнен с върховна наслада. Нортън не беше последовател на Спенсър и докато спореше със своите противници, непрекъснато се обръщаше и към Мартин в желанието си да го направи привърженик на собствените си философски разбирания.

— Вие знаете, че никой не е отговорил на Бъркли — каза той, като гледаше право в Мартин. — Хърбърт Спенсър се е доближил повече от всички други, но и той не е успял напълно. Дори и най-способните негови последователи няма да постигнат нищо повече. Тези дни четох есе на Салиби, в което се казва, че Спенсър е съумял да отговори на Бъркли, но не напълно.

— Знаете ли какво е казал Юм? — попита Хамилтън. Нортън кимна, но Хамилтън цитира думите му за останалите присъствуващи.

— Казал е, че доводите на Бъркли са неубедителни, но никой не може да ги опровергае.

— Разбира се, така мисли Юм — отговори му другият, — а той разсъждава подобно на вас с тази разлика, че е достатъчно умен и признава неопровержимостта на доводите на Бъркли.

Нортън бе чувствителен и се разпалваше, но никога не стигаше до крайности, докато Крейс и Хамилтън напомняха двама хладнокръвни диваци, които търсят уязвимо място, за да ударят и наранят. Бе вече доста късно, когато Нортън, който все по-трудно понасяше непрекъснатите обвинения на двамата за неговата склонност към метафизика, стисна с две ръце стола, за да не скочи на крака, и се втурна в решителна атака към своите противници със светнали сиви очи и вече грубо, но все така уверено лице.

— Е добре, върли хекелианци, нека разсъждавам като човек на медицината, но вие, моля ви, как разсъждавате? Вие, антинаучни догматици, нямате почва под краката си и непрекъснато изтъквате вашата положителна наука в области, където й е забранено да се появява. Много време преди да се появи материалистичният монизъм, почвата на това място е била изрината, така че под него няма никаква основа. Лок е човекът, който го е сторил, Джон Лок. Още преди повече от двеста години той доказа в своя „Опит върху човешкия разум“, че не съществуват вродени идеи. Аз съм доволен, тъй като вие твърдите именно това. През цялата вечер непрекъснато ми доказвате, че няма вродени идеи. А какво означава това? Това означава, че вие никога не можете да стигнете до абсолютната действителност. Човек се ражда без нищо в мозъка си. Явленията, или феномените, са единственото, което може да проникне в мозъка посредством петте сетива. Ноумена, или същността на нещата, който не се намира в мозъка при раждането на човека, не може да проникне…

— Отричам… — опита се да го прекъсне Крейс.

— Още не съм свършил — извика Нортън. — Единственото, което сте в състояние да разберете от самостоятелното действие и взаимодействието на силата и материята, е онова, което по един или друг път стига до вашите сетива. Разбирате ли, заради самия спор аз съм готов да допусна, че материята съществува, но само за да мога след това да ви сразя със собствените ви доводи. Не мога да постъпя другояче, тъй като и двамата по рождение сте лишени от способността да проумеете една философска абстракция. Е добре, какво знаете вие за материята, изхождайки от вашата положителна наука? Вие я познавате такава, каквато я представят явленията, феномена. Вие си давате сметка за нея само по настъпилите промени, или по-точно само по онези от тях, които предизвикват изменения във вашето съзнание. Положителната наука борави само с феномените, а вие като истински глупаци се стремите с помощта на онтологията да проникнете в ноумена, или в същността на нещата и явленията. А забравяте, че според самото определение на положителната наука, тя се занимава изключително с явленията. Както някой е казал, познанието за феномена не може да превъзхожда самия феномен. Вие не сте в състояние да опровергаете Бъркли дори ако сринете Кант, и все пак по необходимост трябва да приемете позициите на Бъркли за погрешни, когато твърдите, че според науката няма бог, или още по-точно, че съществува материята. Знаете, че допуснах идеята за реалността на материята само за да успеете да ме схванете по-добре. Бъдете привърженици на положителната наука, след като ви харесва, но оставете настрана онтологията, която няма какво да търси при вашата наука. Спенсър е прав в своя агностицизъм, но ако Спенсър…

Беше време да тръгват за последния ферибот към Оукланд и затова Мартин и Брисъндън се измъкнаха незабелязано. Нортън продължаваше да говори, а Крейс и Хамилтън го чакаха като хрътки, готови да се нахвърлят върху него веднага щом свърши.

— Благодарение на вас можах да надникна в един вълшебен свят — каза Мартин, след като се качиха на ферибота. — Струва си да живее човек само, за да се среща с такива хора. Главата ми е пламнала. Досега никога не бях отдавал дължимото на идеализма и пак не мога да го приема. Зная, че ще си остана реалист. Струва ми се, че просто така съм устроен. Но исках да възразя на Крейс и Хамилтън и да помогна с нещо на Нортън. А и Спенсър, мисля, съвсем не пострада. Развълнуван съм като дете, което е било за първи път на цирк. Разбирам, че трябва да чета още много. Ще се запозная със Салиби. Все още мисля, че Спенсър е неопровержим и следващия път ще се опитам да се представя по-достойно.

Но Брисъндън бе заспал, дишаше тежко, а брадата му, пъхната в шала, бе се отпуснала върху хлътналите гърди, тялото му, загърнато в дългото палто, се разтърсваше от вибрацията на корабните винтове.