Джек Лондон
Мартин Идън (24)

Двадесет и четвърта глава

Седмиците минаваха. Парите на Мартин се свършиха, а чековете от издателите, както и досега, не идваха. Всички по-големи ръкописи се върнаха обратно и той ги изпрати отново. И занаятчийските произведения не му донесоха успех. В малката му кухня вече нямаше разнообразна храна. Остана само преполовена торбичка ориз и един-два килограма кайсии, така че в продължение на пет дни редовното му меню се състоеше от по три порции ориз и кайсии. После премина на кредит, докато един ден бакалинът-португалец, комуто досега плащаше в брой, го извика, след като дългът му достигна огромната сума три долара и осемдесет и пет цента, и му каза, че прекратява кредита.

— Защото — обясни той, — вие няма работа, мене губи пара.

Мартин не можеше да каже нищо, а и не бе в състояние да обясни, защото даването на кредит на един млад и здрав човек от работническата класа, който е толкова мързелив, че не иска да работи, бе в противоречие с основните принципи в търговията.

— Вие хванал работа, аз дава яде — увери го бакалинът. — Няма работа, няма яде. Такъв работата.

И за да докаже, че няма предубеждения, а всичко е въпрос на търговска прозорливост, бакалинът добави:

— Идва пие къщи. Пак добри приятел.

С познатото добродушие Мартин пи за здравето на къщата и си легна, без да вечеря.

Собственикът на магазина за плодове и зеленчуци, откъдето Мартин купуваше, бе американец и неговите търговски принципи не бяха толкова строги, така че продължи кредита му до пет долара. Хлебарят спря на два долара, а месарят — на четири. Мартин събра всичките си дългове и се оказа, че светът му е отпуснал общ кредит четиринайсет долара и осемдесет и пет цента. Бе изтекъл и срокът на заплатения наем за пишещата машина, но поне за нея можеше да разчита на двумесечен кредит, което правеше осем долара. С това всички възможни кредити щяха да бъдат изчерпани.

Последната му покупка от магазина за плодове и зеленчуци бе едно чувалче картофи и в продължение на една седмица ядеше само картофи по три пъти на ден. Откъслечните вечери у Рут му помагаха да запази силата на тялото си, макар че се измъчваше неимоверно, когато трябваше да отказва допълнително сервиране — апетитът му винаги беше прекомерно възбуден от многото ястия, разстлани пред него. Въпреки че му бе неудобно, от време на време отиваше у сестра си, когато знаеше, че сядат да се хранят, и ядеше повече, отколкото можеше да си позволи на масата у семейство Морз.

Мартин работеше със същата упоритост, с която раздавачът му връщаше неприетите ръкописи. Нямаше повече пари за марки и купът от ръкописи под масата растеше. Дойде денят, когато не бе ял от четиридесет часа. Не можеше да се надява на вечеря у Рут, тъй като тя бе заминала на гости в Сан Рафаел за две седмици, а се срамуваше да отиде у сестра си. На всичко отгоре след обяд раздавачът му донесе пет неприети ръкописа. Тогава Мартин занесе палтото си в Оукланд и се върна без него, но джоба му дрънкаха пет долара. Плати по един долар на четиримата търговци и изпържи в кухнята си месо с лук, направи кафе и свари компот. След като се нахрани, той седна на масата и преди полунощ завърши есе, което озаглави „Величието на лихварството“. Преписа го на машината и го запрати под масата, защото от петте долара пари за марки не бяха останали.

След някое време заложи часовника си, а малко подир това същото се случи с велосипеда. Част от парите за храна употреби за марки и изпрати всички ръкописи. Със занаятчийската работа претърпя пълен провал. Никой не купуваше произведенията му. Той ги сравняваше с нещата във вестниците, в седмичните издания и евтините списания и преценяваше, че неговите са по-хубави, много по-хубави. И все пак никой не ги купуваше. Тогава разбра, че повечето от вестниците използват до голяма степен онова, което е познато като „готов“ материал. Намери адреса на дружеството, което осигурява подобни неща и прати там някои свои работи, но ги получи обратно. Придружителната бланка го уведоми, че дружеството разполага с достатъчно сътрудници.

В едно голямо периодично списание за младежта откри цели колони със забавни случки и хумор. Това бе възможност. Нещата, които изпрати, бяха върнати, опита още много пъти, но без никакъв успех. По-късно, когато подобни неща изобщо не го интересуваха, разбра, че заместниците и помощниците на редакторите публикуват свои работи, за да увеличат заплатите си. Сатиричните седмичници връщаха неговите шеги и хумористични стихове, същото бе и с по-леките поетични произведения, които изпращаше на големите списания. Опита с малки разкази във вестниците. Знаеше, че може да напише по-добри от тези, които се публикуваха. Когато откри адресите на две представителства за едновременно публикуване във вестниците, той ги затрупа с малки разкази. Написа двайсетина и след като не успя да намери място за нито един от тях, се отказа. От време на време се зачиташе в ежедневните и седмични издания, които гъмжаха от малки разкази, и беше убеден, че нито един не можеше да се сравни с неговите. В отчаянието си дойде до заключението, че не може изобщо да преценява, че е омагьосан от собствените си произведения и се заблуждава в своите възможности.

Бездушната редакторска машина продължаваше равния си ход. Той прилагаше марки към ръкописа, пускаше го в пощенската кутия и след три седмици или месец раздавачът изкачваше стъпалата и му го предаваше обратно. Очевидно от другата страна нямаше живи и отзивчиви редактори, а някакъв остроумен механизъм от зъбни колела, шайби и места за смазване, който се управлява от автомати. Отчаянието му стигна дотам, че започна да се съмнява, дали редакторите изобщо съществуват. Никога не бе долавял и най-малкия признак, че са истински хора, тъй като отхвърляните непрекъснато ръкописи го караха да вярва във възможността те да са приказни същества, измислени от стоящите зад тях куриери, словослагатели и печатари.

Мартин беше щастлив само в часовете прекарани с Рут. Но дори и през тези редки часове непрекъснато го разяждаше мъчително безпокойство, чиято сила надхвърляше тревогата от дните, когато не знаеше, че тя го обича. И днес възможността да бъде завинаги с него бе толкова отдалечена, колкото и тогава. Бе поискал две години, времето минаваше, а той не можеше да постигне нищо. Не го напускаше мисълта, че тя не одобрява неговите занимания. Наистина тя не изразяваше пряко недоволството си, но той го чувствуваше така, сякаш вече го бе сторила. Не се сърдеше, а само не одобряваше, макар че на нейно място много жени не биха се задоволили само с разочарование. Причината за нейното недоволство, бе, че този човек не се оставяше да бъде оформен така, както тя желаеше. В началото й се стори достатъчно податлив, но упоритостта му да бъде превърнат в подобие на нейния баща или на господин Бътлър растеше непрекъснато.

Тя не успяваше да долови и дори тълкуваше неправилно силните и неповторими черти в характера му. Този младеж, който така лесно можеше да се приспособява към многообразието в човешкия живот, показваше според нея твърдоглавие и упоритост, само защото тя не успяваше да го пригоди към единствено познатата й среда. Полетът на мисълта му бе непостижим за нея и тя го смяташе за изпълнен със заблуди, когато тази мисъл минаваше отвъд границата на нейните възможности. Това бе непознато за нея. Тя можеше винаги да разбере баща си, майка си, своите братя и Олни и вярваше, че само Мартин е виновен, че не успява да достигне мислите му. Повтаряше се старата трагедия на ограничения човек, който се стреми да направлява необятното.

Един ден разговаряха за Прапс и Вандеруотър. Той каза:

— Вие се прекланяте пред олтара на вече доказаното. Съгласен съм, че що се отнася до известни личности, чиито мисли се цитират, те са двамата най-често споменавани литературни критици в Съединените щати. За всеки учител от страната Вандеруотър е върхът на американската критика. Аз прочетох произведенията му и те ми се сториха най-добрия образец на подбрана безсъдържателност. Приспиваща скука. И Прапс е същият. Неговите „Мъхове“ например са добре написани. Не липсва нито една запетайка, но тонът му е ужасно високомерен. Той е най-високо платеният критик в Съединените щати, макар че — да ми прости бог — не е никакъв критик. В Англия разбират повече от критика. Важното е, че двамата добре напипват общоприетия тон и, макар и самодоволни, мислите им са нравствени и красиви. Техните прегледи ми напомнят английски неделен ден с оратори. Те са само популярни изразители на общоприетото. Поддържат вашите професори по английски език, а те не им остават длъжници. В главите им не се е породила нито една оригинална мисъл. Знаят само установеното и фактически са нещо отдавна известно. Утвърдилите се вече идеи се отпечатват в ленивите им мозъци така, както биреният етикет прилепва към бутилката. Изглежда, че работата им се заключава в това да избиват от главата на университетската младеж и най-слабия проблясък на самостоятелно мислене и да полагат там печата на отдавна доказаното.

— Мисля, че като се съгласявам с вече установеното, аз съм по-близо до истината, отколкото вие, който напомняте иконоборец от тихоокеанските острови — каза Рут.

— В действителност мисионерите разрушават идолите — засмя се той. — За съжаление всички мисионери са между езичниците и тук не е останал нито един, който може да преобърне тези стари идоли — господин Вандеруотър и господин Прапс.

— А така също и университетските професори, нали? — добави тя.

Мартин решително поклати глава:

— Не. Професорите по точните науки са необходими. Но ще бъде хубаво, ако някой изпочупи главите на девет десети от професорите по английски език и литература, на тези малки папагалчета с микроскопични мозъци.

Думите му бяха жестока присъда над професорите, но Рут ги прие като богохулство. Тя не можеше да не направи сравнение между професорите — изтънчени, образовани, облечени с елегантни дрехи, чиито добре овладени гласове говорят за култура и подходящо възпитание — и този почти неописуем млад човек, когото обичаше по неизвестно какъв път, с неговите сякаш взети на заем дрехи, с огромните мускули, говорещи за влудяващ труд, който не можеше да приказва спокойно, а си служеше с ругатни и не познаваше хладното самообладание. Те получаваха добри заплати, а той нямаше нито грош и въпреки нежеланието си трябваше да признае, че онези хора бяха джентълмени, а Мартин не приличаше на тях.

Тя не претегляше неговите думи и не вникваше в доводите му. Сравнявайки външните белези, макар и всъщност несъзнателно, бе стигнала до заключението, че неговата теза е погрешна. Професорите имаха право в своите преценки — доказателство бе техният успех. А Мартин не успяваше да продаде произведенията си и следователно възгледите му за литературата бяха погрешни. Съгласно собствените му думи те „се бяха подредили“, а той не можеше. Впрочем как можеше да се съгласи с него, който до неотдавна стоеше зачервен и несръчен в същата тази стая и кимаше на хората, на които бе представен, оглеждаше се уплашено да не закачи някоя дреболия с размаханите си ръце, питаше отдавна ли е починал Суинбърн, а накрая се похвали, че е чел „Екселсиор“ и „Псалом на живота“.

Без да съзнава, Рут потвърждаваше, че се прекланя пред установеното. Мартин разбираше нейния начин на мислене, но не по-далече от това. Той не я обичаше заради мнението й за Прапс, Вандеруотър и професорите по английска литература, не обръщаше никакво внимание на своята непрестанно растяща убеденост, че у него има области и сфери на знанието, където тя не само не би могла да проникне, но за чието съществуване дори не подозираше.

Възгледите му за музиката й се струваха безсмислени, а по отношение на операта не само безсмислени, а умишлено изопачени.

— Хареса ли ви? — попита тя една вечер, когато се прибираха от операта.

За да могат да отидат на това представление, Мартин трябваше да ограничава строго разходите си за храна в течение на един месец. Запита го едва след като напразно бе чакала той да заговори за постановката, която я развълнува силно с музиката и изпълненията на артистите.

— Хареса ми увертюрата — бе отговорът. — Великолепна е.

— Да, но самата опера?

— Операта също бе чудесна. Искам да кажа оркестърът, който щеше да ми се понрави още повече, ако онези палячовци бяха по-спокойни или слезеха от сцената.

Рут бе изумена.

— Нали не мислите за Тетралани или Барило? — запита тя.

— За всички… Цялата пасмина.

— Но те са големи артисти — негодуваше Рут.

— Само развалят музиката с техните кривения и преструвки.

— Нима не ви хареса гласа на Барило? — запита Рут. — Казват, че е пръв след Карузо.

— Разбира се, хареса ми. А гласът на Тетралани е прекрасен, поне аз мисля така.

— Но, тогава… — запъна се Рут. — Нищо не разбирам. Харесвате гласовете, а казвате, че разваляли музиката.

— Точно така. Бих дал много да ги чуя на концерт, а още повече — да не ги слушам, когато свири оркестърът. Сигурно съм безнадежден реалист, но големите певци не са добри актьори. Да слушам как Барило изпълнява с ангелски глас любовна ария, съпроводена от пламъка и багрите на великолепна музика, и му отговаря неземният глас на Тетралани — това е наистина блаженство. Не само го признавам, но го твърдя. Щом ги погледна, обаче, всичко изчезва. Ето ги — почти двуметровата Тетралани с нейните мощни крака и близо сто килограма, и мазният Барило, височък едва метър и половина, тантуресто джудже с гръден кош на ковач, и двамата позират, притискат гърди и размахват ръце също като онези в лудницата. А аз трябва да приема всичко това като правдиво изображение на любовна сцена между красива и нежна принцеса и хубав и романтичен млад принц. Представяте ли си? За мен това е невъзможно. То е глупаво, смешно и неестествено. Точно така. Няма нищо вярно в него. Не се опитвайте да ме убеждавате, че е възможно нормални хора да изразяват любовта си по подобен начин. Нали ако аз ви се обясня така, ще ме загреете по врата.

— Но вие не разбирате — възрази Рут. — Всяка форма на изкуството има определени възможности за изява. Тя бързаше да си припомни една университетска лекция за условността в изкуството. В живописта платното има две измерения, но умението на художника ви дава илюзия за триизмерност. Писателят също трябва да бъде всевластен. Нали приемате за напълно естествено, че авторът ви разказва за скритите мисли на своята героиня, макар тя да не е дала никому възможност да ги разбере. Същото е и на сцената, и в скулптурата, и в операта, и във всяка друга форма на изкуството. Определени противоречия трябва да се приемат.

— Да, разбирам това. Всички видове изкуства имат свои условности — отговори Мартин. Рут бе изненадана, че той използва същото понятие. Сякаш бе учил в университета, а не бе прочитал тук-там и без всякакъв ред по нещо из библиотеките.

Той продължи:

— Но дори и условностите трябва да бъдат правдоподобни. Ние приемаме за гора дърветата, нарисувани върху обикновен картон. Това е достатъчно правдива условност. Но мислите ли, че някой ще приеме за гора изображението на море. Невъзможно е. Това би било насилие върху възможностите ни за възприятие. И вие не можете, или по-скоро не трябва да възприемате като убедително изображение на любовта мъчителното кривене и фалшивите страдания на ония двамата побъркани на сцената.

— Но нима вие се поставяте по-високо и от музикалните критици? — протестира Рут.

— В никакъв случай — отговори той. — Само поддържам правото си на лично мнение. Току-що обясних какво мисля, за да разберете мнението ми, че тромавите подскоци на госпожа Тетралани развалят удоволствието от оркестъра. Музикалните критици от цял свят може би са прави, но аз не мога да подчиня собственото си мнение на общия вкус. Не ми ли харесва нещо, то действително не ми харесва, и толкоз. И никаква сила не е в състояние да ме накара да подражавам на другите и да се преструвам, че нещо ми харесва, само защото те го одобряват или оставят подобно впечатление. Не мога да се съобразявам с общоприетата мода във вкусовете.

— Но за да се разбере музиката, е необходима предварителна подготовка — настояваше Рут. — Вие сам знаете, че това се отнася още повече до операта. Може би…

— Аз нямам тази подготовка? — прекъсна я той.

Рут кимна.

— Съвсем вярно — съгласи се Мартин. — И съм щастлив, че операта не е успяла да ме завладее, когато бях млад. В противен случай сигурно щях да проливам сълзи на съчувствие над кривенето на онази незаменима двойка, което сигурно щеше да допълва и за мен красотата на техните гласове и акомпанимента на оркестъра. Имате право. Изглежда е въпрос на подготовка, а аз вече не съм толкова млад. Интересува ме само реалното. Илюзията, която не убеждава, е очевидна лъжа. Такава лъжа е и голямата опера, в която мъничкият полужив Барило сграбчва в обятията си мощната, почти припаднала Тетралани и й казва колко страстно я обича.

Рут отново прецени възгледите му, като ги сравни с външната проява на нещата, съвсем в тон с нейната увереност в твърдо установеното. Как си позволяваше този човек да смята, че той е прав, а всички културни хора в света грешат? Думите и мислите му не й правеха никакво впечатление. Тя бе твърдо убедена в установените неща и не проявяваше никаква търпимост към нови идеи. Бе свикнала твърде много с музиката и обичаше операта още от дете, подобно на всички хора от нейната среда. С какво право тогава Мартин Идън, който съвсем наскоро бе оставил рагтайма и песните на собствената си класа, се осмелява да дава присъди върху световната музика. Тя му се сърдеше и докато вървеше до него, имаше неясно чувство, че е оскърбена. Най-доброто, което великодушно можеше да помисли за неговите възгледи, е, че те бяха прищявка или никаква своенравна и неуместна шега. Но когато стигнаха до техния дом и той нежно я прегърна и я целуна като й пожелаваше лека нощ, Рут забрави за всичко в стремителния поток на своята любов към него. След това дълго не можеше да заспи и недоумяваше за кой ли път как бе станало възможно да обикне толкова странен човек и да го обича въпреки несъгласието на своите близки?

На следния ден Мартин Идън остави настрана своята занаятчийска работа и при пълна концентрация на силите завърши есе, което озаглави „Философия на илюзията“. Постави му марка и го изпрати на път, но през последвалите месеци ръкописът се връща и заминава още много пъти.