Джек Лондон
Мартин Идън (42)

Четиридесет и втора глава

Един ден Мартин почувствува, че е самотен. Бе здрав и силен, а животът му бе празен. Бе спрял да пише и да учи, а смъртта на Брисъндън и отдръпването на Рут пречупиха много неща у него. Природата му отказваше да се задоволи с приятните кафенета, и дима на египетските цигари. Наистина, викаха го южните морета, но му се струваше, че тук играта още не е приключила за него. Две негови книги излизаха от печат, а имаше още много неща, които можеха да бъдат публикувани. От тях бе спечелил много пари, които щеше да сложи в торба и да ги вземе със себе си в южните морета. На Маркизките острови знаеше един залив с долина, които можеше да купи за хиляда чилийски долара. Долината започваше от затворения като подкова залив и се издигаше до окичени с мъгли и облаци върхове, не беше по-малка от десет хиляди акра. Горите бяха пълни с тропически плодове: въдеха се диви кокошки и свине, понякога минаваха диви говеда, а високо по върховете скитаха кози, преследвани от глутници диви кучета. Цялата местност бе съвсем девствена и необитаема. И той можеше да я купи със залива за хиляда чилийски долара.

Доколкото си спомняше, великолепният залив беше достатъчно дълбок, за да може да приеме и най-големите кораби, а „Пътеводителят за южните морета“ го сочеше като най-удобното място за ремонт на плавателни съдове в район от стотици мили наоколо. Бе решил да си купи един от онези кораби с медна броня, които приличат на яхти и се носят с бързината на вятъра, да търгува с копра и да лови бисери покрай островите. Главната му квартира ще бъдат заливът и долината. Също като вожда Тати ще си построи голяма сламена къща и ще напълни долината, дома си и кораба с тъмнокожи помощници. Там ще приема губернатора на Тайохе, капитаните на минаващите търговски кораби и най-добрите негодяи от южния дял на Тихия океан. Ще държи къщата си винаги отворена и ще се забавлява като принц. Ще забрави и за книгите, които някога бе отгръщал, и за света, който бе се оказал една измама.

Но за да има всичко това, ще трябва да остане в Калифорния и да напълни торбата с пари. Те започнаха да се стичат вече. Достатъчно беше да има успех с една от своите книги, тогава би могъл да продаде цялата купчина ръкописи. Щеше да събере разказите и стихотворенията в други книги и да си осигури долината, залива и кораба. Но бе решил твърдо да не пише повече. Докато чакаше да отпечатат книгите му, обаче, той трябваше да върши нещо и да излезе от затъпяващото бездействие и безгрижната отпуснатост, сред които бе го захвърлил животът.

Едно неделно утро разбра, че празникът на зидарите ще се състои в парка Шел Маунд и реши да отиде. По-рано бе ходил често на работнически празници, познаваше добре всичко и щом стъпи в парка, усети как в него избухват с все сила старите спомени. Всъщност и той беше от тестото на тези работници. Бе се родил и живял между тях и макар че за известно време пътищата им бяха разделени, бе му приятно да се почувствува отново помежду им.

— Това е само Март! — чу по едно време той и усети дружеска ръка на рамото си. — Къде се губиш? По моретата? Ела да пийнем.

Намери се сред позната стара тълпа, в която тук-там някой липсваше, но се мяркаха и нови лица. Не всички бяха зидари, но както едно време приятелите му посещаваха всички празници, където танцуваха, веселяха се и се посбиваха. Мартин пийна с тях и отново почувствува, че живее като истински човек. Трябва да съм бил голям глупак за да ги напусна — помисли си той, тъй като бе уверен, че сега щеше да е по-щастлив, ако бе останал с тях и не бе потърсил книгите, без да става дума за хората, седнали по върховете. И все пак бирата не му се струваше така приятна, както едно време. Вкусът й беше друг. Помисли си, че Брисъндън го е разглезил със скъпа бира и недоумяваше дали книгите все пак не му бяха отнели нещо, което може да му попречи да се забавлява със своите приятели от младостта. Реши, че не се е променил чак толкова и тръгна към павилиона, където танцуваха. Там срещна водопроводчика Джим и с високо русо момиче, което веднага го изостави и дойде да танцува с Мартин.

— Това си е, всичко се повтаря — обясняваше Джими на приятелите си, които му се смееха, докато Мартин и русокосата отлетяха във валса. — Ич не ме е грижа. Дяволски се радвам да го видя. Глей как танцува, а! Като птица е. Как да се сърдиш на момичетата?

Но Мартин върна русото момиче на Джими и тримата заедно с неколцина приятели гледаха двойките, които се въртяха, смееха се и си подхвърляха шеги. Всички бяха доволни, че Мартин се е върнал. Книгите му още не бяха публикувани и те го приемаха напълно естествено. Обичаха го заради самия него. Той се чувствуваше като принц, които се е върнал от заточение и самотното му сърце бе готово да се разтвори в живителната топлина. Денят беше истински празник и Мартин се показа в най-добрата си форма. А сега имаше достатъчно пари и ги пръскаше с оная лекота, която другите помнеха от славното старо време, когато Мартин слизаше на брега със заплатата в джоба.

По едно време забеляза между танцуващите Лизи Коноли, беше с някакъв млад работник. По-късно тръгна из павилиона и се сблъска с Лизи, която седеше на маса до бюфета. След първоначалното учудване и поздрави излязоха навън, където можеха да говорят, без да надвикват шума от музиката. Той знаеше, че я е спечелил още в мига, когато заговори с нея. Показваше го с покорния израз в гордите си очи, с меките движения на великолепното си, изправено с достойнство тяло и с вниманието, с което слушаше думите му. Тя не беше вече онова младо момиче, което познаваше някога. Сега беше жена и Мартин гледаше нейната ярка, предизвикателна красота, която не бе загубила нищо от своята сила, но вече гореше с по-спокоен пламък. „Красавица, истинска красавица“ — възхищаваше се мислено Мартин и знаеше, че бе достатъчно само да й каже „Ела“ и тя ще го последва до края на света.

Тази мисъл едва бе прелетяла в съзнанието му, когато силен удар отхвърли главата му и за малко не го повали. Човекът, който го удари, бе така разгневен, че не можа да се прицели достатъчно добре в челюстта и юмрукът му попадна настрана. Докато залиташе, Мартин се обърна и видя, че същият юмрук се насочва с див замах към него. Наведе се бързо, ударът не го докосна, но беше толкова силен, че завъртя човека, който го бе нанесъл. Мартин го удари отсечено е лявата ръка, като пресрещна с тежестта на цялото си тяло политналия нападател. Той падна настрани, но веднага скочи и се втурна като обезумял. Мартин видя изкривеното му от гняв лице и недоумяваше каква е причината за неговата злоба. Мисълта не му попречи да му стовари един ляв прав удар, като отново застана с цялото си тяло зад замаха. Този път човекът се преметна назад и се строполи по гръб. Джими и останалите тичаха към тях.

Мартин трепереше с цялото си тяло. Това бяха наистина старите дни с танците, с побоищата за уреждане на сметки и с цялата останала веселба. Докато внимателно следеше противника си, той погледна към Лизи. Обикновено момичетата почваха да пищят, щом приятелите им захващаха да се бият, но тя не издаде звук. Леко приведена напред, тя гледаше с притаен дъх и непресторено внимание, бузите й пламтяха, притиснала бе ръка към гърдите си, а очите й изразяваха почуда и възхищение.

Човекът най-сетне бе се изправил и се мъчеше да отблъсне ръцете, които го задържаха.

— Тя ме чакаше мене да се върна — обяви той на всеослушание. — Чакаше ме и тогава тоя младок се набута. Оставете ме чувате ли? Аз ще го оправа.

— Какви ги плещиш? — питаше Джими, който помагаше да го задържат. — Това е Март Идън. Слушай, той не си поплюва и ше те размаже, ако му додяваш още.

— Как може така да ми взима момичето? — продължаваше да упорствува човекът.

— Той преби Летящия холандец, а ти го знаеш, нали? — не спираше да го увещава Джими. — Цели пет рунда. А ти не мож изтрая и минута срещу него. Ясно ли ти е?

Изглежда това сведение оказа успокоително въздействие върху раздразнения млад човек, който премери Мартин с поглед. Ич не прилича на толкова силен — усмихна се той, но и усмивката му нямаше въодушевление.

— Точно така мислеше и Летящия холандец — увери го Джими. — Айде да изчезваме оттука. Има толкова други момичета. Тръгвай.

Младият човек се съгласи да го отведат към павилиона й.

— Кой е този? — Мартин попита Лизи. — И за какво беше цялата работа?

Вълнението от битката, което някога не го напускаше дълго време, бе вече отминало: откри в себе си склонност да разсъждава върху постъпките си и разбра, че времето на силните изживявания, когато се хвърляше с леко сърце в живота, бе вече отминало. Лизи тръсна глава.

— О, само познат — отвърна тя. — Така, за компания, защото съм много самотна. Но никога не забравям. — Гласът й трепна и тя погледна право пред себе си. — Зарязвам го веднага заради вас.

Мартин погледна отвърнатото й лице и знаеше, че е достатъчно само да протегне ръка и тя ще дойде с него, съвсем неволно се замисли защо ли е толкова необходимо човек да говори правилно и без граматически грешки и пропусна да отговори на момичето. — Добре го наредихте — каза тя нерешително и се засмя.

— Яко момче е все пак — великодушно отвърна Мартин. — Ако не бяха го отвели, щеше да ми отвори работа.

— Коя беше оная приятелка, дето ви видях вечерта? — попита изведнъж Лизи.

— А, една позната — бе отговорът му.

— Беше много отдавна — прошепна тя замислено. — Като че ли преди хиляда години.

Мартин не продължи да обсъжда въпроса и поведе разговора в друга посока. Обядваха в ресторанта, където той поръча вино и скъпи, отбрани ястия. После танцуваха и Мартин не покани друго момиче освен Лизи, докато най-сетне тя се умори. Той беше добър танцьор и Лизи, сложила глава на рамото му, се въртеше с него в някакво неземно блаженство, което не трябваше да има край. Късно след обяд се разхождаха из парка, както в славното старо време тя седна, а Мартин, легнал по гръб, сложи главата си на коленете й. Отпуснат в дрямка, той дълго остана така, а Лизи галеше косата му и гледаше затворените му очи, потънала изцяло в любовта си към него. Той я погледна внезапно и видя нежния призив, осветил лицето й. Тя сведе очи и само след миг го погледна открито.

— Бях ви вярна през цялото време — каза тя с полушепот.

Мартин почувствува със сърцето си истината в нейните думи, колкото и чудно да изглеждаше това. Облъхна го силата на голямото изкушение. В негови ръце беше всичко, което можеше да я направи щастлива. Той не търсеше щастието, но защо да не го даде на нея? Можеше да се ожени за това момиче и да го отведе в сламения замък на Маркизките острови. Желанието бе много силно, но още по-властна бе неговата същност, която му забраняваше да го направи. Макар че вървеше срещу себе си, той оставаше верен на любовта. Някогашните дни на свободен и лек живот бяха отминали завинаги. Той не можеше нито да ги върне, нито да поеме обратно към тях. Бе се променил толкова много и едва сега го почувствува напълно.

— Лизи, не съм от мъжете, които се женят — с престорена игривост рече той.

Ръката, която галеше косата му, се спря доловимо, макар и за миг, за да продължи отново нежната си ласка. Той видя как лицето й се стегна, но само в погледа й имаше твърда решителност, нейните бузи бяха все така меко обагрени и блестяха миловидно.

— Исках да кажа… — започна тя и се запъна. — Не, все едно. За мене е без значение. Гордея се, че съм ваша приятелка и съм готова на всичко за вас. Просто не мога другояче, това е.

Мартин седна. Улови ръката й с топло, приятелско движение. Тя не усети вълнение в него и потръпна.

— Айде, да спреме дотука — каза Лизи.

— Вие сте изключителна и благородна жена — отвърна той — Аз трябва да се гордея, че ви познавам. И наистина съм горд, повярвайте. За мене вие сте светъл лъч в един безкрайно мрачен свят и аз трябва да бъда към вас така откровен, както сте вие.

— Не ме вълнува дали сте откровен, или не. Направете с мене к’вото желаете. Хвърлете ме в прахта и ме стъпчете, ако искате. Само вие сте мъжът на този свят, който може да го направи — каза тя и добави с решителен блясък в погледа: — Сигурно не за нищо съм пазила себе си още от дете.

— Именно заради това няма да го направя — внимателно каза Мартин. — Вие сте необикновен и великодушен човек, а с това призовавате моето благородство. Сега вече не мога да се оженя или да бъда с някого без да го обичам, макар че в миналото съм постъпвал точно така. Съжалявам, че дойдох днес и ви срещнах. Но нищо не може да се промени, а не съм предполагал, че това ще се случи. Разберете ме Лизи. Просто не мога да изразя чувствата си към вас, защото не само ви харесвам. Аз ви уважавам и се възхищавам от вас? И все пак има нещо, което бих искал да направя за вас. Живяла сте много трудно, позволете ми сега да ви помогна. Съвсем наскоро ще получа пари, много пари.

Угасна радостната светлина, пламнала за миг в очите й, а Мартин бе забравил за долината, залива, двореца със сламените стени и белия кораб. И наистина, какъв смисъл имаше всичко това? Нима не може да се качи на палубата на кой да е кораб и да замине навсякъде, той, обикновеният моряк? Продължи:

— Бих искал вие да ги вземете. Сигурно има нещо, което искате да направите — да продължите да учите например. А защо не се запишете в търговско училище? Може би искате да се заловите със стенография? Бих могъл да ви помогна. Ако са живи родителите ви, мога да уредя да имат магазин или нещо подобно. Ще направя всичко, каквото пожелаете, само кажете ми.

Тя не отговори и остана неподвижна със сух и втренчен пред себе си поглед, но Мартин долови острия спазъм, който сви гърлото й, почувствува се така, сякаш тежка буца бе заседнала и в неговото гърло. Съжаляваше за онова, което бе казал. Беше й предложил само пари, несравними с това, което тя бе готова да му даде. Предлагаше й нещо незначително и се разделяше с него без да съжалява, докато тя му даваше себе си, приемаше позора, срама и греха и поднасяше в жертва надеждите си за опрощение.

— Стига за това — каза тя, замлъкна внезапно и се закашля, за да прикрие всичко. След малко стана. — Да си вървим. Страшно съм уморена.

Денят си отиваше и почти всички, дошли на празника, си бяха тръгнали. Но щом излязоха на открито, Мартин и Лизи видяха цялата група негови приятели, която ги чакаше. Той мигновено разбра каква е работата. Щеше да има неприятности и телохранителите му бяха нащрек. Излязоха при вратите на парка, последвани от шайката, която младият познат на Лизи бе събрал между приятелите си, за да отмъсти за загубата на своята дама. Появиха се полицаи, които се грижеха за реда, бяха подушили разправията и си отваряха очите, докато двете групи не се качиха поотделно на влака за Сан Франциско. Мартин предупреди Джими, че трябва да слезе на гарата на Шестнайсета улица и да вземе трамвая за Оукланд. Лизи запази пълно, спокойствие, сякаш не предстоеше неизбежното. Влакът вече навлизаше в района на гарата: кондукторът от трамвая за Оукланд нетърпеливо даваше сигнали със звънеца.

— Ето трамвая — рече Джими. — Тичайте, а ние ще ги зад’ржиме. Айде! Кво чакате!

Вражеската шайка не очакваше подобен ход, настана известно объркване и само след миг всички се втурнаха след бягащите. Сериозните и благовъзпитани жители на Оукланд, седнали в трамвая, едва ли можаха да намерят някаква връзка между двамата и Джими, който скочи на стъпалата и викна на ватмана:

— Удряй електриката, старче, и изчезвай по-скоро!

В следващия миг Джими се обърна и стовари юмрука си в лицето на някакъв човек, който тичаше, за да се качи на трамвая. Впрочем по цялата дължина на трамвая се разнасяха удари. Джими и неговата шайка бяха заели дългото долно стъпало и отблъскваха атакуващите неприятели. Трамваят потегли с неистов звън, а Джими и другите, след като отхвърлиха и последния нападател, скочиха в движение, за да довършат своята работа. Шумът от битката бе останал далече назад и забързаният трамвай отнасяше слисаните пътници, които не можеха да предположат, че причината за всичко са приличният млад човек и хубавото момиче с вид на работничка, седнали в ъгъла на външната скамейка.

Мартин усети познати стари трепети, докато наблюдаваше схватката. Но те отминаха бързо и той почувствува дълбоко униние. Стори му се, че е цели векове по-стар от някогашните си безгрижни млади спътници. Бе се отдалечил много от тях и не можеше да се върне обратно. Начинът, по който те живееха, му бе неприятен, макар че самият той бе живял така някога. Сега се чувствуваше като чужденец, изпълнен с разочарование. Бирата, която пи, бе лишена от достойнства така, както и неговите стари познати. Чувствуваше, че ги разделя огромно разстояние, а помежду им бяха струпани стотиците прочетени от него книги. Самоволно бе се осъдил на заточение. Бе пътувал дълго време из царството на познанието и бе забравил обратния път. Но не бе намерил нов дом. Това седнало отстрани момиче не можеше да долови уважението, което той изпитваше към него точно така, както не го разбираха нито онези от шайката, нито собственото му семейство, нито хората от буржоазния свят. Тези мисли внесоха допълнителна горчивина в обзелото го униние.

— Разберете се с него — посъветва той Лизи, когато се разделяха. Бяха застанали пред невзрачен работнически дом около Шеста улица и пазара, където тя живееше. Говореше за младежа, чието място бе заел днес.

— Не, невъзможно е… вече — отвърна тя.

— Хайде, хайде — весело продума Мартин. — Трябва само да свирнете и той ще дотича.

— Друго искам да кажа — рече просто Лизи. Той разбра за какво мислеше момичето.

Канеше се да се сбогува, когато тя се наклони към него. Направи го замислено и покорно, без да изразява с движението си предизвикателство и настойчивост. Почувствува се дълбоко трогнат, а отзивчивото му сърце се изпълни с топлина. Прегърна я и тя отговори на целувката му така искрено, както никой мъж не е бил целуван.

— Мили боже! — изхълца тя. — Бих умряла, бих умряла за вас.

Отдръпна се рязко от него и се затича по стъпалата нагоре. Той почувства, че влага изпълва очите му.

„Мартин Идън — разговаряше той със себе си, — ти не си звяр, но като ницшеанец си кръгла нула. Би трябвало да се ожениш за нея и да прелееш щастие в замрялото й сърце. Но ти не можеш, не можеш. Какъв позор за тебе.“

„Окаян скитник стар оплаква своите болки. Животът, мисля, е позор и груба грешка“ — цитираше той своя Хенли. — „Да, животът наистина е груба позорна грешка“.