Джек Лондон
Мартин Идън (16)

Шестнадесета глава

Будилникът изгърмя и изтръгна Мартин от съня така рязко, че ако на мястото му бе човек с по-слаб организъм, сигурно щеше да получи главоболие. Той спеше като котка, съвсем леко, но сънят му бе здрав, събуждаше се с желание и радост, че петте часа безсъзнателен живот са преминали. Ненавиждаше забравата на съня. Толкова много неща трябваше да направи и да изживее. Ядосваше се за всяка минута, която сънят му ограбваше и още преди да замлъкне часовникът, потапяше главата си в легена и потръпваше от студените зъби на водата.

Този ден не вървеше по обикновената програма. Нямаше разказ за довършване, нито пък усещаше в главата си нов разказ, чиито връзки трябва да бъдат изградени. Опита се да прочете една глава от Фиске^[1], но бе неспокоен и остави книгата. Този ден започваше нов етап от борбата, в който трябва да прекъсне литературната работа. Почувствува болка, сякаш се разделяше със семейство и дом. Погледна към ръкописите в ъгъла. Наистина е така. Изоставяше своите нещастни, обидени деца, които никой не искаше да приеме. Зарови се из тях, като четеше любими откъси. „Гърнето“ и „Приключение“ прочете на глас. Вчера бе завършил и „Радост“, чиято съдба бе определена от липсата на пари за марки, днес разказът му се стори действително много хубав.

— Не разбирам — промърмори той. — А може би и редакторите не могат да разберат. Разказът е добър. Всеки месец излизат по-слаби работи. Всичко, или почти всичко публикувано е по-лошо.

След като закуси, постави пишещата машина в калъфа и я отнесе в Оукланд.

— Не съм платил за един месец — каза той на служителя в заемното бюро. — Кажете на управителя, че тези дни почвам работа и след около месец ще уредя дълга си.

Премина с ферибота в Сан Франциско и се отправи към службата за настаняване на безработни.

— Търся каква да е работа. Без професия съм — обърна се той към чиновника, но онзи му отговори с безнадеждно поклащане на глава.

В този миг го прекъсна някакъв човек, който току-що бе влязъл. Бе облечен модно и дрехите му издаваха онези работници, в които е събуден усетът към по-голяма изисканост.

— Няма ли? — запита той. — Но на мен ми трябва още днес.

Обърна се и погледна към Мартин, който му отвърна с поглед. Той забеляза подпухналото и бледо, макар и красиво лице на слабоволен човек, който е прекарал пиянска нощ.

— Работа ли търсите — запита новодошлият. — Какво умеете?

— Всякаква тежка работа, бил съм и моряк, мога да пиша на машина, но стенография не зная, яздя кон и съм готов за всичко и навсякъде. Другият кимна.

— Не е зле. Викат ми Доусън, Джо Доусън, и търсим някой за пералня.

— Не съм по тази част — отвърна му Мартин и за миг си представи веселата картина как глади дамско бельо. Но другият му се понрави и затова допълни: — Обикновени дрехи мога да пера. Свикнах с това по морето.

Джо Доусън явно размисляше и след минута каза:

— Слушайте, я да поговорим. Нали ви интересува! Мартин кимна.

— Пералнята е малка, но е далеч от града. Има там хотел — около Горещите извори в Шели, нали знаете? Нужни са двама души — шеф и помощник. Шефът съм аз. Вие ще работите за мен, но аз давам нарежданията. Е какво, ще опитате ли?

Мартин се замисли. Звучеше привлекателно. Ще поработи няколко месеца и след това ще има време да учи. А той умее и да работи, и да учи добре.

— Лапането е добро и има отделна стая — каза Джо. Това реши всичко — самостоятелната стая, където ще може да работи на спокойствие нощем.

— Но работата е адска — добави другият.

Мартин поглади многозначително изпъкналите си раменни мускули:

— Това е от работа.

— Хайде тогава да свършваме пазарлъка. — Джо попипа главата си. — Олеле, как чука! Едва гледам. Снощи се подредих — не ти е работа. Ето условията. Заплатата е сто долара за двамата, плюс храна и квартира. За мене са шейсет, а за помощника — четиридесет. Толкова зимаше предишният, но знаеше работата. А вие сте новак. Ако дойдете, аз трябва да работя и за вас. Затова почвате с тридесет — докато свикнете. Аз играя честно. Щом си поемете вашто, веднага получавате четиридесет.

— Съгласен — заяви Мартин и протегна ръката си. Другият я стисна. — А може ли аванс? Трябват ми за билет, а и мъничко предплата.

— Всичко изпуках — отговори Джо и пак се хвана за главата. — Имам само билет за връщане.

— Трябва да си платя храната и квартирата, а съм без пукната пара.

— Не плащайте.

— Не мога, дължа на сестра ми.

Джо свирна проточено, бе озадачен, заблъска си главата да измисли нещо, но без особен резултат.

— Имам за по едно, каза отчаяно той. — Айде да пийнем, па току-виж сме измислили нещо.

Мартин отказа.

— Да не сте по водата?

Мартин потвърди.

— Защо не съм и аз така! — каза жално Джо. — Но не става някак. След цяла седмица в оня ад, не мога да не се натряскам. Иначе ще си прережа гърлото, или ще подпаля всичко. Радвам се, че поне вие не пиете. Карайте така.

Мартин съзнаваше дълбоката пропаст между себе си и този човек, пропаст, отворена от книгите, но не му бе трудно да я прекрачи. Бе прекарал целия си живот сред хората на труда и другарството помежду им бе станало втора природа за него. Проблема с пътуването, който бе прекомерно труден за болната глава на Джо, той реши, като се сети, че може да изпрати багажа си до Шели с билета на своя нов приятел. Самият той щеше да отиде с колелото. Разстоянието бе седемдесет мили и можеше да пътува в неделя, за да бъде на работа в понеделник сутринта. Преди това трябваше само да прескочи в къщи и да приготви багажа си. Нямаше с кого да се сбогува, тъй като Рут и цялото й семейство бяха отишли да прекарат дългите летни месеци на езерото Тахо в Сиера.

Неделя вечерта пристигна в Шели прашен и изморен. Джо го посрещна възторжено. Бе работил през целия ден с мокра кърпа на главата.

— Натрупа се част от прането от миналата седмица, а пък трябваше да търся работник — обясни той. — Багажът ви пристигна в ред. Оставих го във вашата стая. Тежи дяволски. Какво има там? Да не са златни кюлчета?

Джо седна на кревата, а Мартин започна да изважда вещите си, които бе подредил в сандък от пакетирани храни, закупен от господин Хигинботъм за половин долар. Мартин бе заковал умело в краищата му две въжени дръжки и сандъкът стана подходящ за железопътен превоз. Джо гледаше с невярващи очи — в сандъка имаше две-три ризи и няколко чифта долни дрехи, всичко друго бе книги, книги и книги.

— Така ли е до дъното? — запита Джо.

Мартин кимна и започна да подрежда книгите върху кухненската маса, която служеше и за умивалник.

— Брей! — не се сдържа Джо, но трябваше да почака, докато в главата му се оформи някакво мнение. Най-сетне и това стана.

— Слушайте, вас май не ви интересуват много момичетата? — запита той.

— Не — бе отговорът. — Преди да се заловя за книгите, не ги оставях на мира. Сега нямам никакво време.

— Тук също така няма да имате време. Можете само да работите и да спите.

Мартин помисли за петте часа сън на нощ и се усмихна. Стаята се намираше над самата пералня и бе в една и съща сграда с двигателя, който подаваше вода и електрическа енергия и въртеше всички механични приспособления за изпиране на дрехите. Механикът, който живееше в съседната стая, се отби да поздрави новия помощник и помогна на Мартин да постави набързо една електрическа крушка, която да може да се движи между леглото и масата по въженце.

Сутринта събудиха Мартин в шест и петнайсет. Закуската бе след половин час. В пералнята имаше вана за работниците и Мартин се изкъпа със студена вода, с което втрещи Джо.

— Бива си ви вас! — реши Джо, когато седнаха да закусват в един от ъглите на кухнята.

На масата бяха още механикът, градинарят, неговият помощник и двама-трима души от конюшнята. Хранеха се бързо и мълчаливо, а откъслечните им думи убедиха Мартин колко много се е отдалечил от тях. Ниският им умствен багаж го потискаше и той бързаше да остане сам. Изгълта набързо рядката и блудкава храна и стана от масата, заедно с останалите, когато излезе от кухнята, въздъхна с облекчение.

Малката парна пералня бе снабдена със съвсем нови машини за всички операции, където това бе възможно. След две-три указания Мартин започна да разделя на купчинки голямата камара мръсни дрехи. В това време Джо пусна пералната машина и приготви разтвора от течен сапун, в който имаше някакви силни препарати и той трябваше да омотае очите, устата и носа си с толкова много кърпи, че накрая заприлича на мумия. След като разпредели всичко, Мартин започна да помага в изстискването на изпраните дрехи. За целта ги прехвърляше в друг съд, който правеше по няколко хиляди оборота в минута и центробежната сила отделяше водата от тях. След това Мартин заставаше последователно на сушилния апарат и на изстискващата машина, а в почивката „обръщаше“ чорапи. До обяд минаха всички чорапи през изстисквачката, като единият ги подаваше, а другият ги редеше. В това време ютиите се затопляха. Гладиха долни дрехи до шест часа, когато Джо поклати глава неясно.

— Изоставаме — каза той. — Ще работиме и след вечеря.

Продължиха под ослепителната светлина на електрическите лампи до десет часа, когато и последното парче долно бельо бе изгладено и сгънато в разпределителната камера. Беше гореща калифорнийска нощ и помещението с нажежената до червено печка за разгряване на ютиите приличаше на пещ, въпреки че прозорците бяха широко отворени. Съблечени до кръста, Мартин и Джо се задъхваха и обливаха в пот.

— Прилича ми на товарене на кораб в тропиците — каза Мартин, когато се качваха към стаите си.

— Ще се справите — отвърна Джо. — Още от началото започвате добре. Ако продължите така, няма да сте повече от месец на тридесет долара. От втория ще си получавате вашите четиридесет. И не ми разправяйте, че никога не сте гладили. Разбирам от тези работи.

— Честна дума, до днес не съм докосвал ютия в живота си — възпротиви се Мартин.

Когато се прибра в стаята си, почувствува невероятна умора, а бе забравил, че работиха четиринайсет часа без да спрат. Нави будилника за шест часа сутринта и реши да чете до един. Свали обувките си, за да починат подутите му крака и седна до масата с книгите. Отвори Фиске на мястото, където бе прекъснал преди два дни и зачете. Първият пасаж му се стори труден и затова реши да го прочете още веднъж. Когато се събуди, усети болка в мускулите си и потръпна от планинския вятър, който нахлуваше през прозореца. Погледна часовника. Показваше два. Бе спал четири часа. Смъкна дрехите, си пропълзя в леглото и заспа още в мига, когато главата му докосваше възглавницата.

Вторникът бе изпълнен със същата тежка работа. Джо работеше толкова бързо, че спечели възхищението на Мартин. Сякаш в него имаше някакъв дявол. Той бе като безпогрешно настроен инструмент и нито за миг през деня не преставаше да догонва минутите. Показваше, на Мартин как нещо може да бъде свършено с две-три движения, вместо с пет. „Отстранявай излишните движения!“ — каза си той като наблюдаваше и повтаряше след Джо. Самият Мартин бе добър работник, бърз и ловък, и се гордееше с това, че никой не успяваше да свърши повече работа от него, нито пък бе оставял от собствената си работа за друг. Бе целенасочен и съсредоточен и жадно поглъщаше подсказванията и съветите на своя другар. Той така умело „изчеткваше“ колата от яките и маншетите, за да не се образуват мехури при гладенето, че получи заслужена похвала от Джо.

Не почиваха — винаги имаше нещо, което чакаше ред. Джо просто скачаше от една работа на друга. Веднъж колосаха двеста ризи, като за всяка правеха само по едно движение, трябваше да хванат с лявата ръка ризите така, че само маншетите, горната и долна част на яките и нагръдниците да бъдат потопени в колата с другата ръка. Разтворът бе толкова горещ, че за да изцедят колата, трябваше непрекъснато да потапят ръцете си в кофа със студена вода. Тази вечер трябваше да работят до десет и половина, защото имаше за колосване прозрачни и фини дамски дрехи.

— Аз съм за тропиците и да няма дрехи — със смях каза Мартин.

— Ами аз какво ще правя? — сериозно запита Джо. — Не мога нищо друго, освен да пера и да глада.

— Но затова пък го знаете добре.

— Не може иначе. Бях на единайсет години, когато започнах да въртя пресата в „Контра Коста“ в Оукланд. Това беше преди осемнайсет години и оттогава нищо друго не съм пипвал. Но тук е най-адската работа, която съм виждал. Трябва да има поне още един човек. Утре пак ще работим до късно. В сряда винаги се въртят яки и ръкави.

Мартин нави будилника, седна до масата и отвори Фиске. Не можа да довърши и първия пасаж. Редовете се сливаха и главата му клюмна. Разхождаше се, удряше се жестоко с юмруци, но не успяваше да надвие вцепеняващия сън. Изправи книгата пред себе си и хвана клепачите си с пръсти, но заспа с широко отворени очи. Тогава се предаде, смъкна полусъзнателно дрехите си и потъна в леглото. Спа седем часа с тежкия сън на съсипано добиче и когато будилникът го разбуди, чувствуваше, че още не се е наспал.

— Има ли много четене? — попита Джо. Мартин поклати глава отрицателно.

— Бъдете спокоен. Тази вечер ще въртим пресата, но утре свършваме в шест. Така ще имате възможност.

Този ден Мартин пра на ръка вълнени дрехи. Имаше една бъчва със силен сапунен разтвор, в която се движеше главина от колело. Тя бе прикрепена към бутален прът, закачен на друг метален прът с пружина над главите им.

— Мое изобретение — гордо заяви Джо. — По-добро е от ръцете и от дъската за пране. С него се пестят поне петнайсет минути на седмица, а те не са за изхвърляне в тоя ад.

Идеята да се изстискват с преса яките и маншетите бе пак на Джо. Той обясни още същата вечер, докато се потяха под светлината на лампите.

— Това го няма в никоя пералня. Аз трябваше да го измисля, за да мога да привършвам в събота в три след обяд. Това е да знаеш как да го направиш. Трябва точна температура и натиск и да ги минаваш по три пъти. Вижте — вдигна един маншет, — по-добре от това никой не може да го направи.

В четвъртък Джо побесня. Бяха донесли допълнителен куп фини дамски дрехи.

— Ще се махна — извика той. — Няма да търпя повече. Ще напусна. За какво да блъскам като роб цяла седмица, да гоня всяка минута, когато идват и ми тръсват допълнително дамски дрешки? Това е свободна страна и ще зема да отида да кажа на този холандец какво мисля за него. И няма да му казвам на френски, ами на обикновен американски език. Да ми изтърсва допълнителна работа!

— Ще трябва да се работи довечера — каза той само след миг, забравил за избухването си, покорен на съдбата.

Мартин не можа да чете и през тази нощ. Не бе прочел през седмицата нито един вестник, а нямаше и никакво желание. Новините не го интересуваха. Бе твърде уморен и съсипан, за да се интересува от каквото и да е, макар че искаше да отиде с колелото до Оукланд, стига да успеят да привършат в събота в три след обяд. Седемдесетте мили отиване и връщане щяха да му позволят единствено да почине малко за следващата седмица. С влака бе по-лесно, но билетът струваше два долара и половина, а той бе решил да пести парите си.