Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Martin Eden, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 68 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
martinpv (2010)
Корекция
NomaD (2011)

Издание:

Джек Лондон. Мартин Идън

Роман. Второ издание

Американска. ІІ издание.

 

Книгоиздателство: „Отечество“ — София, 1982

Превод от английски: Александър Бояджиев, 1982

 

Дадена за набор на 12.I.1982 г.

Подписана за печат на 18.II.1982 г.

Излязла от печат на 26.V.1982 г.

Формат 16/60/90.

Печатни коли 22.

Издателски коли 22.

Условно издат. коли 21,66.

Цена 2,07 лв.

История

  1. — Добавяне

Единадесета глава

Мартин продължи с очерка за лова на бисери и щеше да го завърши по-бързо, ако не прекъсваше толкова често работата си, за да пише стихове. Бяха любовни стихове, вдъхнати му от Рут, но не можа да сложи последната точка на нито едно от тях. Никой не е научил благородното изкуство на поезията за един ден. Римата, размерът и композицията на стиха са достатъчно трудни, но освен тях съществува и нещо неуловимо и изплъзващо се, което Мартин само долавяше в образите на голямата поезия, без да успее да го предаде. Това бе вечно бягащият дух на поезията, търсеше го и го чувствуваше, без да може да го достигне. Струваше му се, че е бляскаща светлина или разсипваща се и недостижима гореща мъгла, понякога усилията му биваха възнаградени и той улавяше частици от този дух и ги сплиташе във фрази, които отекваха отчетливо в съзнанието му или се мяркаха пред очите му като неясни сенки на някаква неземна красота. Това го измъчваше. Чувствуваше болезненото желание да изрази мислите си, но само предъвкваше обикновените думи, с които си служат всички. Четеше стиховете си на глас. Стъпката бе безукорна, римата — отмерена и безпогрешна, но те не можеха да изразят съвършено нищо от огъня и възвишения подем в душата му. Не намираше причината и отново се връщаше към очерка, победен и отчаян. Без съмнение прозата е по-лека област.

След „Лов на бисери“ написа и очерци за моряшката професия, за лова на морски костенурки и за североизточните пасати. След това опита с късия разказ и набързо завърши шест от тях. Изпрати ги на разни списания. Пишеше непрекъснато, на един дъх, от сутрин до късно през нощта, прекъсваше само когато отиваше в читалнята, да вземе книги от библиотеката или да се види с Рут. Бе наистина много щастлив. Струваше си да се живее. Сякаш го люлееше непресекваща треска. Бе познал радостта на творчеството, запазена за боговете. Усещаше като сън живота край себе си с миризмата на спарени зеленчуци и сапун за пране, със запуснатата фигура на сестра си и подигравателната физиономия на господин Хигинботъм. Истинският живот бе у него, в мисълта му, и всичко, което пишеше, бе частица от този живот.

Имаше да учи толкова много, че дните му се струваха съвсем къси. Започна да спи само по пет часа и разбра, че са му достатъчни. Опита дори с четири и половина, но със съжаление трябваше да се върне към петте часа. Бе готов да се занимава с удоволствие само с една от многобройните задачи, които имаше пред себе си. Оставяше със съжаление писането, за да започне да учи, със същото съжаление прекъсваше заради библиотеката или излизаше от тази крепост на знанието, с мъка се откъсваше от списанията в читалнята — те криеха тайната на онези писатели, които бяха успели да продадат своята стока. Сякаш нещо се скъсваше в сърцето му, когато си тръгваше от дома на Рут, и само миг след това летеше с велосипеда си из тъмните улици, за да се върне у дома колкото може по-скоро. Особено му бе неприятно да затвори алгебрата или физиката, да сложи настрана молива и тетрадката и да затвори за сън уморените си очи. Той ненавиждаше мисълта, че животът ще спре за него макар и за толкова кратко време, а единственото му утешение бе часовникът, чийто звънец ще го събуди след пет часа. Ще трябва да загуби тези пет часа, след което резкият звън на будилника ще го изтръгне от безсъзнанието и за него ще потекат нови деветнайсет вълшебни часа.

Седмиците продължаваха да се изнизват, парите му се топяха, а на тяхно място не идваха нови. След един месец от датата на изпращането „Приятел на младежта“ му върна повестта за юноши. Отказът обаче, бе толкова внимателен, че Мартин дори се почувствува приятелски разположен към редактора. Със „Сан Франциско Екзаминър“ положението бе съвсем друго. След като чака цели две седмици, Мартин им написа писмо. Писа и през следващата седмица. Когато мина месец от изпращането на ръкописа по пощата, той отиде в Сан Франциско и лично потърси редактора, но не можа да се срещне с това високопоставено лице, тъй като едно съвсем младо червенокосо момче стоеше като безмилостен цербер на вратата. В края на седмицата ръкописът бе върнат по пощата без никакви обяснения. Не бе приложен и обичайния за случая отказ. Другите големи вестници на Сан Франциско отказаха по същия начин останалите очерци. Мартин ги изпрати по пощата на разни списания в градовете на изток, този път бяха върнати много по-скоро, придружени от стандартната печатна бланка с отказ.

Ето, че пристигнаха обратно и късите разкази. Той ги препрочиташе, не, съвсем не бяха лоши и не можеше да се досети за причината на своя неуспех, докато един ден случайно срещна из вестниците забележката, че ръкописите трябва непременно да бъдат написани на машина. Едва тогава разбра. Навярно редакторите са така заети, че никой от тях не си позволява да губи време и да се лута из разни почерци. Мартин взе под наем пишеща машина и за един ден се научи да работи с нея. Вечер преписваше на машината всичко, което излизаше под ръката му през деня, а също и старите ръкописи, които му връщаха. Бе изненадан, обаче, когато започнаха да пристигнат обратно и ръкописите, написани на машина. Тогава чертите му се изопваха, стискаше зъби и с нарастваща енергия и дързост продължаваше да опакова ръкописите и да ги праща на други издания.

Хрумна му, че сигурно дава погрешна оценка на собствените си произведения. Опита с Гертруда, като й прочете разказите. Очите на сестра му блеснаха. Погледна го с гордост и каза:

— Страшна работа. Значи, ти ги пишеш теа работи.

— Да, да. Но кажи, харесват ли ти? — нетърпеливо запита той.

— Голема работа! И те вълнува. Не съм на мене си — бе отговорът.

Той видя, че не е разбрала нищо. Само бе объркана и добродушното й лице не го скриваше. Зачака.

— Кажи ми, Март — попита тя след дълго мълчание, — как свършва таа работа? Момчето, дето говори такива важни думи, ожени ли се за нея?

Мартин й обясни края, който, според него, бе съвършено ясен и отговаряше на изискванията към едно художествено произведение. Едва тогава тя каза:

— Е, това исках да знам. Но защо и там не си го така казал?

След като й прочете няколко разказа, разбра, че сестра му харесва само онова, което свършва щастливо.

— Много хубав е тоа разказ — обяви тя накрая, като се изправи с въздишка над коритото и избърса с мокра и зачервена ръка челото си, — но ми стана мъчно. Даже ми се доплака. Животът е пълен с толкова много тъжни работи и без това. Искам да мисля за хубави неща — само тогава съм щастлива. Ако беше се оженил за нея и… Март, да не се сърдиш? Аз си мисля така, сигурно щото съм уморена. Разказа си го бива все пак, наистина. На кой ще го продадеш?

— Е, това е съвсем друг въпрос — засмя се той.

— Ама ако го продадеш, колко ш’ти дадат?

— Най-малко сто долара. Такава е цената.

— Я — я! Дано да можеш?

— Не плащат зле, нали? Написах го за два дни — и добави гордо: — По десет долара на ден.

Искаше много да прочете разказите и на Рут, но не се осмеляваше. По-добре да почака, докато публикуват, нещо, тогава ще разбере защо той работи толкова усилено. Продължи да пише — упорито и без почивка. Никое приключение не бе го привличало така неудържимо, както неизвестното за него царство на науката. Купи си учебници по физика и химия и, без да изоставя алгебрата, работеше върху задачи и опити. Приемаше за верни всички резултати от лабораторните занимания, а великолепното въображение му позволяваше да вниква в химическите реакции по-добре от повечето ученици, които могат да ги наблюдават. Мартин отгръщаше гъсто изписаните страници, поразен от това проникване в природата на нещата. Дотогава бе приемал света, изхождайки само от външните му прояви, сега вникваше в неговия строеж, във връзката и взаимната зависимост между материята и енергията. Намираше нови обяснения на вече познати неща. Особено му допадаха лостовете и макарите, спомни си морето, корабните скрипци, въжетата и полиспастите. Проникна в теорията на корабоплаването и му стана ясно как корабите следват безпогрешно своя курс по безчислените морски пътища. Пред него се откри тайната на бурите, дъжда, прилива и отлива. Разбра причините за появяване на пасатите и помисли, дали не е избързал със своя очерк за североизточния пасат. Бе сигурен, че сега щеше да го напише по-добре. Един ден отиде с Артър в Калифорнийския Университет. Мина със затаен дъх и почти религиозно страхопочитание по лабораториите, видя как се провеждат опити и слуша една лекция по физика.

Мартин не изоставаше писането. От перото му изтече цял поток къси разкази и той реши да опита с една по-лесна област от поезията. Спомни си за стиховете, срещани по списанията и изгуби цели две седмици за трагедия в бял стих. Слиса го незабавният отказ от пет-шест списания. След това откри Хенли и написа поредица стихотворения, посветени на морето, които напомняха „Скици от лазарета“. В тях имаше много лекота, светлина и багри, чувствуваше се дъха на романтични приключения. Озаглави поредицата „Морска лирика“, считаше я за своето най-хубаво произведение. В нея имаше трийсет стихотворения, които Мартин написа за месец — по едно всеки ден — след като свършваше редовните страници проза. Повечето писатели успяваха да завършат подобен обем за цяла седмица. Работата не му тежеше. Всъщност, каква работа бе това? Търсеше и намираше необходимата фраза, а цялата магия и красотата, която от години бе затворена зад стените на неспособната да ги изрази мисъл, се блъскаше навън в мощен, полудял поток.

Не показа никому „Морска лирика“, нито пък я изпрати на някой редактор. Вече не им се доверяваше, но това недоверие не бе главната причина. Стиховете му харесваха толкова много, че искаше да ги покаже на Рут. Това можеше да стане след много време, в някой блажен момент, когато дръзне да й прочете нещо от своите работи. А дотогава реши да запази стиховете само за себе си, четеше ги на глас и скоро ги научи наизуст.

Будните свои часове Мартин прекарваше в непрекъснато вътрешно напрежение, но същността му бе устроена така, че неговото съзнание се противопоставяше дори на кратките пет часа сън, тогава мислите и събитията от деня се струпваха в съня му в най-причудливи видения. Всъщност Мартин изобщо не почиваше, всеки по-слаб организъм или по-нестабилен мозък щеше да бъде напълно смазан. Сега гостуваше по-рядко у Рут — наближаваше юни — времето на нейните университетски изпити за първата й научна титла. Бакалавър на изкуствата. Струваше му се, че само мисълта за това събитие я отдалечава все повече и той никога няма да я достигне.

Виждаха се с Рут веднаж в седмицата. Той отиваше у тях след обяд и обикновено оставаше за вечеря, а след това слушаше музика. Тия дни бяха неговите празници. Близостта на Рут и цялата атмосфера в нейния дом, толкова различен от къщата, в която живееше, го изпълваха всеки път с още по-голяма решимост да я достигне. Цялата му борба бе заради нея, въпреки мъчителната му жажда за творчество и стремеж да даде израз на красотата у себе си. Той служеше най-напред и завинаги на любовта и подчиняваше всичко на нея. Любовта бе за него най-висшето изживяване, по-завладяващо от пътищата в царството на мисълта. Този свят бе изумително явление не поради факта, че непреодолими сили привличат атомите и молекулите, изумителен бе самият факт, че Рут живееше в него. Тя бе най-голямото чудо, за което някога се бе опитвал да мисли или да мечтае.

Ала не преставаше да го измъчва мисълта, че тя остава все така недостижима и досега той не е открил път към нея. Бе имал винаги успех с момичетата и жените от неговата среда, но никога не ги е обичал, той обичаше нея, която не само бе от друга класа, но неговата любов я издигаше над всички класи. Тя бе изключително същество, толкова неземно, че не знаеше как трябва да се доближи към нея мъжът, който я обича. Наистина, той съзнаваше, че придобитите знания, близкият език и общите идеи и вкусове бяха намалили разстоянието между тях, но това не можеше да задоволи силния му копнеж към нея. Виждаше я във влюбеното си въображение, като нещо безкрайно възвишено и свято, и всяка мисъл за плътта й му беше напълно чужда. Именно неговата любов го караше да я вижда съвсем недостижима. Тази любов му отнемаше любимата жена.

Но ето че един ден, съвсем неочаквано, пропастта между тях изчезна. Това бе само за миг, когато се появи отново, тя бе по-тясна и продължаваше да се стеснява. Бяха яли черни и сочни череши, чиито сок бе тъмен като вино. След малко тя започна да чете гласно от „Принцесата“ и в този миг Мартин забеляза на устните й петно от черешовия сок. Изведнъж божеството бе смъкнато на земята. И тя бе плът, обикновена плът, подобно на него и на всички смъртни. Черешите обагриха нейните устни така, както и неговите. А тогава и всичко у нея е земно. Тя бе само една жена, такава, каквато е и всяка друга. Не очакваше, че подобно откритие ще го зашемети като удар. Все едно, че бе видял слънцето да пада от небето, или някой да осквернява божествата.

След малко успя да проникне в същността на току-що случилото се и сърцето му отмерваше призивните удари на простата истина, че трябва да завладее тази жена, която, наместо дух от други светове, е човек, чиито устни бяха оцветени от черешовия сок. Потръпна от дързостта на тази мисъл, но душата му ликуваше, а тържественият химн на разума го убеждаваше, че е прав. Навярно и тя долови нещо от промяната, настъпила у него, защото престана да чете, погледна го и се усмихна. Очите му се отклониха от нейните очи и спряха на устните й, петното от черешовия сок едва не го подлуди. Чувствуваше, че ръцете му ще я прегърнат сами, така както бяха постъпвали винаги дотогава. Стори му се, че и тя се навежда към него в очакване, бе необходима цялата сила на волята му, за да се спре.

— Вие не чувате нито дума — почти се нацупи тя.

След като забеляза смущението му, започна да се смее, а той гледаше откритите й очи и разбра, че не се е досетила за нищо. Заля го срам. Наистина, мислите му бяха прекалено дръзки. Досега не бе срещал жена, която да не разбере смисъла на неговия поглед — само тя не бе разбрала. Ето, в това бе цялата разлика. Тя не приличаше, на другите. Стресна се от грубостта на своите мисли и изпълнен със страхопочитание към нейната непорочност, се загледа отново в нея, но вече от другия край на пропастта.

Все пак този случай го доближи към Рут. Споменът бе непрекъснато буден и Мартин постоянно се връщаше към него, особено в моменти на пълно отчаяние. Пропастта бе останала по-тясна. Той бе постигнал много повече, отколкото ако бе получил десет титли на бакалавър на изкуствата. Тя бе толкова чиста, че Мартин не можеше да си го представи, и все пак черешовият сок цапаше устните й. Тя се подчиняваше на същите всеобщи закони, на които бе подвластен и той. Трябваше да се храни, за да живее и настиваше, щом краката й бяха мокри. Впрочем, това не бе най-важното. След като усеща глада и жаждата или горещината и студа, тя може да почувствува и любовта — любов към мъж. Ето, той бе мъж. Защо да не бъде именно той мъжът за нея.

„Само от мен зависи да успея“ — почти зашепна разпалено той. — „Аз ще бъда този мъж. Трябва да го направя. Трябва да успея.“