Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Martin Eden, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 68 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
martinpv (2010)
Корекция
NomaD (2011)

Издание:

Джек Лондон. Мартин Идън

Роман. Второ издание

Американска. ІІ издание.

 

Книгоиздателство: „Отечество“ — София, 1982

Превод от английски: Александър Бояджиев, 1982

 

Дадена за набор на 12.I.1982 г.

Подписана за печат на 18.II.1982 г.

Излязла от печат на 26.V.1982 г.

Формат 16/60/90.

Печатни коли 22.

Издателски коли 22.

Условно издат. коли 21,66.

Цена 2,07 лв.

История

  1. — Добавяне

Двадесет и седма глава

За Мартин изгря звездата на успеха. Един ден след посещението на Рут той получи чек за три долара от забавно седмично списание в Ню Йорк, изпратен за три негови триолета. След два дни един чикагски вестник прие ръкописа на „Търсачи на приключения“, като му обеща десет долара до публикуването. Цената бе малка, но му плащаха за първата му крачка и опит да изрази мисълта си в писмена форма. Серията успехи бе увенчана с новината, дошла от младежкото месечно списание „Младост и мъдрост“, което до края на седмицата съобщи, че приема втория му опит — серийната повест за юноши. Наистина, предлагаха му шестнайсет долара за двадесет и една хиляди думи, или осемдесет и пет цента за хиляда думи, но това бе само втората му проверка и Мартин ясно виждаше нейната тромавост и слабости.

Все пак и първоначалните му опити не носеха белега на посредствеността. Типичен за тях бе тромавият устрем на прекомерната сила, подобно на новака, който бие зайци с топ. Затова Мартин бе доволен, че успя да продаде най-ранните си творби, макар и на нищожни цени. Не му бе необходимо много време, за да се убеди в недостатъчните им достойнства. Възлагаше всичките си надежди на своите по-късни работи. Бе се старал да постигне нещо повече от обикновените разкази и повести, публикувани в списанията. Търсеше средствата на художественото творчество, които не намаляват, а увеличават силата на литературното произведение, без да се стига до крайности. Не бе забравил и своята привързаност към правдивото изображение. В реалността виждаше своята цел и полагаше усилия да насити с истина прелестните хрумвания на въображението. Търсеше пламенния реализъм, пропит с вяра и вдъхновение. Искаше да предаде живота такъв, какъвто е, с всичките му несъвършенства и с богатствата на човешкия дух.

По време на своите занимания бе открил, че в белетристиката съществуват две направления. Едното представяше човека като бог, пренебрегвайки земния му произход, а другото го сравняваше с пръстта, на която са неприсъщи божествената устременост и възможности. Според Мартин и двете направления се заблуждаваха в своята едностранчива праволинейност. Имаше трети междинен път, по-близък до истината, който отхвърляше едновременно и божественото начало, и примитивната ограниченост. Мартин вярваше, че е постигнал своя идеал за правдивост в разказа „Приключение“, а в есето „Бог и пръстта“ излагаше възгледите си върху целия предмет.

Работата бе там, че и „Приключение“, и всички останали свои произведения, които ценеше, все още просеха вниманието на редакторите. Началните си опити разглеждаше само като средство за печелене на пари, почти същото бе отношението му и към разказите за страшни случки. Те бяха измислени и съвсем неправдоподобни и единственото им достойнство се заключаваше във външния блясък на някаква реалност. Да се прикрие невъзможното и невярното с булото на истината във всеки случай за него бе уловка, макар и хитроумна. Истинската литература бе извън подобни фокуси. Тези разкази притежаваха значителна художествена стойност, но според Мартин тя можеше да бъде пълноценна само когато човекът в нея не е забравен. Всичко се заключаваше в умело надянатата маска на човешко присъствие и бе го постигнал в своите пет-шест разказа за страшни случки, които написа преди да се издигне до високите места, заети от произведения като „Приключение“, „Радост“, „Гърнето“ и „Виното на живота“.

Трите долара от триолетите той използва, за да скърпи някак несигурното си съществуване, докато пристигнат парите от „Бяла мишка“. Размени чека у недоверчивия португалец-бакалин, плати един долар по своята сметка, а останалите два раздели между хлебаря и зарзаватчията. Мартин не можеше да си позволи да купува месо и остана на ограничени дажби, докато пристигна чекът от „Бяла мишка“. Той се чудеше как да го осребри. Никога през живота си не бе пристъпвал прага на банка, случайно или по работа, и сега бе обхванат от детинското желание да иде в някоя от големите банки в Оукланд и да подаде небрежно своя потвърден чек за четиридесет долара. От друга страна здравият разум го убеждаваше, че трябва да размени чека у бакалина и да направи там впечатление, което по-късно щеше да се изрази в повишаване на кредита. Мартин отстъпи неохотно в полза на бакалина, разплати се напълно е него и получи в замяна цял джоб звънтящи монети. Плати дълговете си при другите търговци, откупи си костюма и велосипеда, остави за един месец наем за пишещата машина и даде на Мария закъснелия наем за стаята, като предплати за един месец. В джоба му останаха приблизително три долара за непредвидени разходи.

Тази малка сума му се виждаше цяло богатство. След като освободи дрехите си, той отиде у Рут, през целия път подрънкваше в джоба си сребърните монети. Толкова дълго не бе се докосвал до пари, че подобно на човек, спасен от гладна смърт, който не позволява да отнесат останалата му храна, Мартин не можеше да откъсне ръката си от среброто. Той не бе нито алчен, нито скъперник, но парите за него имаха по-голяма стойност от няколко долара и цента. Те означаваха успех и орлите, изобразени по монетите, носеха много победи на крилата си.

Без да разбере как, стигна до заключението, че светът е много хубав. Поне за него това бе съвсем сигурно. От дълго време насам този свят бе мрачен и навъсен, сега, когато почти всичките му дългове бяха уредени, в джоба му дрънкаха три долара и умът му бе пълен с планове за бъдещи успехи, струваше му се, че слънцето свети ясно и топло, а внезапният дъжд, който окъпа пешеходците, бе истинско весело събитие. Докато гладуваше, мисълта за хилядите гладни по света бе чест гост на съзнанието му, днес, когато бе сит, подобна мисъл не го тревожеше повече. Бе забравил за гладните и си спомняше само за влюбените по света, тъй като самият той бе влюбен. В ума му се зараждаха съвсем несъзнателно теми за любовни стихове. Творчеството го бе увлякло и се отдалечи с два квартала от спирката, където трябваше да слезе, но съвсем не се ядоса.

В къщата на семейство Морз завари множество хора. Две братовчедки на Рут от Сан Рафаел бяха дошли да я видят и под предлог да намери забавление за тях, госпожа Морз приведе в изпълнение своя план да обгради дъщеря си с млади хора. Операцията, започнала още по време на принудителното отсъствие на Мартин, вече бе набрала пълен ход. Госпожа Морз бе решила да покани у дома си хора на делото. Освен с братовчедките Дороти и Флорънс Мартин се срещна с двама професори от университета, единият по латински език, другият по английски език и литература, с млад офицер, който току-що бе се върнал от Филипинските острови и беше някогашен съученик на Рут, с млад човек на име Мелвил, личен секретар на Джоузеф Пъркинс, ръководителят на кредитното дружество в Сан Франциско, а така също и с жив банков касиер, Чарлз Хепгуд, младолик тридесет и пет годишен мъж, възпитаник на Стенфърдския университет, член на Нилския клуб и на клуба „Единство“ и оратор на Републиканската партия по време на изборните кампании — накратко млад човек с бъдеще. Между жените имаше една художничка на портрети, една професионална музикантка и още една личност, която бе доктор по социология и бе местна знаменитост с труда си върху организацията на приюти за бедни в Сан Франциско. Жените не бяха съществен елемент, а само необходимо допълнение в плановете на госпожа Морз. Преуспяващите мъже трябваше да бъдат привлечени по някакъв начин в техния дом.

— Не се горещете по време на разговор — предупреди Рут Мартин, преди да започнат изпитанията със запознаването.

Отначало се държеше малко неловко, измъчван от чувството за собствената си несръчност, особено се страхуваше от раменете си, които постарому заплашваха да разбият мебелите, или да строшат някое украшение. Стесняваше се и от обществото. Никога досега не бе общувал с така издигнати личности, събрани при това на едно място. Банковият касиер Мелвил го очарова и той реши да поговори с него при първа възможност. Под неувереността на Мартин се спотайваше чувството за самоутвърждаване и той искаше час по-скоро да сравни себе си с тези мъже и жени и да разбере какво повече са научили те от книгите и живота.

От време на време Рут го сподиряше с поглед, за да разбере как се чувствува, бе радостно учудена от лекотата, с която той разговаряше с нейните братовчедки. Истината бе, че той не се страхуваше от раменете си, когато е седнал. Рут знаеше, че братовчедките й са разумни и интелигентни момичета и почти не разбра защо те толкова много хвалеха Мартин преди да си легнат. Всъщност той се славеше със своето остроумие и бе известен шегаджия и веселяк в предишната си среда, добродушният спор и способността да разсмива не бяха го затруднили и тук. Тази вечер успехът беше с него, потупваше го по рамото и му даваше увереност и затова той не се смущаваше, разсмиваше другите и сам се смееше.

По-късно опасенията на Рут се оправдаха. Мартин и професор Колдуел се усамотиха в един ъгъл и макар че не размахваше ръце, критичният поглед на Рут забеляза как очите му често проблясват, как говори бързо и се горещи, а кръвта нахлува в лицето му. Не му достигаше самообладание и контрол, разликата между него и младия професор по английски език и литература, с когото разговаряше, бе повече от очевидна.

Но Мартин не се съобразяваше с външното приличие. Веднага забеляза услужливата памет и богатството от познания у своя събеседник. Оказа се, че професор Колдуел не отговаря на представите на Мартин за обикновен професор по английски език и литература. Освен това професорът се противопостави отначало на желанието на своя събеседник да говори за специалността си, но постепенно бе убеден. Мартин не разбираше защо не е прието човек да говори за професията си. Преди известно време бе споделил с Рут:

— Тези възражения срещу професионалните разговори са глупави и несправедливи. Защо да се раждат хората, ако не споделят най-хубавото у себе си? Това са нещата, които ги интересуват, с които изкарват прехраната си, над които прекарват дни и нощи, които виждат дори насън. Представете си как господин Бътлър се придържа към изискванията на светското поведение и започне да излага схващанията си за Пол Верлен, немската драма или романите на д’Анунцио. Ще загинем от скука. Ако, например, ми се наложи да го слушам, предпочитам да разказва за своите правни науки. Това е най-хубавото, което има у себе си, а животът е толкова кратък, че аз искам да получа най-доброто от всеки срещнат мъж или жена.

— Но нали има и въпроси от общ интерес — възрази Рут.

— Правите грешка — прекъсна я той. — Всички хора и групи в обществото, или по-точно почти всички, подражават на своите най-добри представители. Кои са те? Безделниците, богатите безделници. По правило те не знаят нищо по въпросите, познати на хората, които правят нещо на този свят. Те се отегчават от подобни разговори, считат ги за професионални и решават, че не трябва да бъдат водени. По същия начин дават предписание кои неща не са предмет на професионални разговори и за тях може да се разговаря. Това са най-новите опери, последните романи, карти, билярд, коктейли, автомобили, конни надбягвания, лов на пъстърва и на риба тон, стрелба по дивеч, ветроходство и други подобни, които, забележете, безделниците познават много добре. Всъщност това са темите за професионалните разговори на хора, които не правят нищо. Най-невероятното е, че повечето от умните хора и всички, които искат да бъдат приети като умни, позволяват на безделниците да наложат своите норми. Лично аз предпочитам да получа най-доброто, което човек има у себе си, независимо дали някой нарича това професионален разговор или както му е угодно.

Рут не съумя да разбере. Неговият удар върху твърдо установеното тя прие като прекомерна и преднамерена упоритост.

И така Мартин зарази професор Колдуел със своята искреност и го накара да сподели възгледите си. Рут се спря то тях и чу как Мартин казваше:

— Сигурно не поднасяте подобна ерес в Калифорнийския Университет?

Професор Колдуел сви рамене и отговори:

— Вие познавате политиците и честния данъкоплатец. Ние дължим поклон на онези, които благославят нашето назначение, на Управителния Съвет, на партийната преса, дори на печатните органи на двете партии.

— Това е разбираемо — избърза Мартин. — Но вие сигурно се чувствувате като риба на сухо.

— Струва ми се, че малцина от нашите мислят като мен. Понякога наистина се усещам като риба на сухо и мисля, че мястото ми е някъде в Париж, между лондонските отшелници или сред някоя мрачна и необуздана компания от бохеми, които пият червен кларет, вечерят из евтините ресторанти в Латинския квартал и крещят с пълно гърло най-смелите решения на проблемите на човечеството. Наистина, често пъти се чувствувам почти уверен, че съм роден да бъда радикал. Но има много въпроси, по които не съм убеден в своята правота. Слабостта на моя характер ме изпълва с боязън и аз дори не мога да обхвана всички страни на даден проблем с общочовешко значение. Нали ме разбирате?

Докато той говореше, в съзнанието на Мартин долетя „Песен за пасата“:

„По пладне мощта ми прелива,

но ето — изгрява луната

и гоня със сила платната.“

Още съвсем малко и щеше да започне да произнася думите на глас: изведнъж му стана ясно, че събеседникът му напомня за североизточния пасат, упорит, хладен и силен. Той бе също така равномерен и на него можеше да се разчита, макар че оставяше впечатлението за някаква непълнота. Мартин имаше усещане, че той никога не се изказва докрай и е също като пасатите, които сякаш духат с пълна сила, но винаги задържат по малко в запас. Въображението на Мартин бе на крак както винаги. Мозъкът му приличаше на добре подреден склад на истински и измислени събития, чието съдържание е непрекъснато на негово разположение. Каквото и да се случеше наоколо, в съзнанието му незабавно се появяваха контрасти или подобия, които приемаха определени образи. Всичко това протичаше без негово участие, а въображението му бе непогрешим спътник на ежедневието. Така лицето на Рут извика забравения спомен за нощната буря под светлината на луната, а професор Колдуел му напомни за североизточния пасат, който гони побелелите грамади на виолетовото море. Всеки миг, без да внасят безредие, а като заемаха определено място и придобиваха смисъл, пред него се появяха нови картини, които преминаваха под спуснатите му клепачи или трепкаха върху екрана на съзнанието му. Тези картини се пораждаха от минали случки и усещания, от книгите, от вчерашни постъпки или от събития от изтеклата седмица — едно безчислено множество от привидения, които се струпваха в мозъка му, независимо дали той спеше, или бе буден.

И така, докато слушаше отмерената реч на професор Колдуел и думите на този умен и възпитан човек, пред него се изправи цялото му минало. Ето го — същински хулиган, с неописуема шапка, със свободно двуредно палто, с някаква предизвикателна чупка в раменете и с цялото му старание да не надвишава грубостта, допустима от полицията. Той не се опитваше да прикрие нещо или да го омаловажи. В един период от живота си е бил обикновен нехранимайко и водач на банда, създаваща безпокойство на полицията и ужас за честните работнически семейства. Днес неговите идеали бяха други. Огледа се наоколо и видя добре облечени и възпитани мъже и жени, с които дишаше един и същ въздух на култура и изтънченост, в същото време видя как призракът на неговата ранна младост преминава наперено през стаята, груб, с неописуеми дрехи и шапка и предизвикателно свити рамене. Забеляза как фигурата на онзи уличен нехранимайко се сля с него, докато той седеше и разговаряше с един истински университетски професор.

Всъщност Мартин никога не бе се установявал, на едно постоянно място. Той се приспособяваше навсякъде и винаги бе любимец, защото умееше да свърши работата си, познаваше правилата на играта и всякога бе готов да защити правата си и да внуши уважение. Но никога не се заседяваше за по-дълго време. Можеше да задоволи приятелите си, но той винаги оставаше незадоволен. Непрекъснато го измъчваше чувството на безпокойство, чуваше непрестанния зов на нещо далечно и скиташе по света, за да го открие, докато най-сетне намери книгите, изкуството и любовта. И той бе тук, сред тези неща, единствен от всички свои другари от предишния живот, комуто е бил разрешен достъп до дома на семейство Морз.

Тези мисли и картини не го отвличаха и той следеше отблизо думите на професор Колдуел. Вникваше в казаното и го обмисляше критично, удивително обширни бяха познанията на неговия събеседник. От време на време разговорът му откриваше непознати места, празнини и дори цели области, до които не бе се докосвал. При все това можа да се убеди, че благодарение на Спенсър бе достигнал до граничните очертания на познанието. Бе въпрос само на време, да може да запълни празнотите в тези очертания. Тогава ще застане срещу света и ще премери силите си с него. Струваше му се, че е седнал в нозете на професора, потънал в преклонение, и поглъща всяка дума. Но постепенно започна да долавя слабост в неговите преценки, която всъщност бе толкова незабележима, че и той щеше да я пропусне, ако тя не се чувствуваше постоянно. След като се убеди напълно, усети се равен с него.

Рут се приближи за втори път до тях в момента, когато Мартин започна да говори.

— Ще ви кажа каква е грешката или по-скоро слабостта на вашите възгледи — каза той. — Вие пренебрегвате биологията. Тя отсъствува от вашия ред на нещата. Разбирате ли, аз говоря за биологията в нейната цялост — от основите, от лабораторията, от епруветките и оживяващата неорганична материя до най-широките естетически и социологически обобщения.

Рут бе поразена. Тя бе слушала два цикъла лекции при професор Колдуел и го считаше за жива енциклопедия на всички знания.

— Не ви разбирам напълно — отвърна професорът нерешително. Мартин бе сигурен, че събеседникът му го бе разбрал.

— Ще се опитам да ви обясня — каза той. — Спомням си, в историята на Египет прочетох, че не може да се проникне в египетското изкуство, ако не се проучи предварително характерният облик на тази страна.

— Съвсем правилно — съгласи се професорът.

— И струва ми се — продължи Мартин, — че за да се проникне в характера на страната, а така също и във всички области, свързани с поставения въпрос, е необходимо преди това да се познава материалът и пътищата, по които е изграден животът. Можем ли да разберем законите, държавните институции, религиите и обичаите, ако не познаваме не само хората, които са ги изградили, но и материята, от която са били създадени самите хора? Нима в литературата има повече човешко участие, отколкото да речем в египетската скулптура и архитектура? Нали във вселената не съществува нищо, което да не се подчинява на закона на еволюцията? Да, аз зная, че различните изкуства са изминали сложен път на развитие, но неговото обяснение е твърде механично. Отсъствува елементът човек. Добре знаем как са се усъвършенствували оръдията на труда, арфата, музиката, песента и танцът, но как е протекъл този процес у самия човек, по какъв път са се развивали у него онези основни органи, които е притежавал преди да изработи първото оръдие на труда или неясно да изръмжи първата, си песен? Ето кое аз наричам биология и именно него вие изпускате от внимание. Биологията в най-широкия смисъл на понятието. Зная, че се изразявам не особено последователно, но се опитах да посоча идеята. Тя ми хрумна, докато вие говорехте, и не успях да подредя добре мислите си. Вие сам изтъкнахте човешкото несъвършенство, което пречи да бъдат обхванати всички страни на даден въпрос. Поне аз мисля, че вие изпускате биологичния фактор, втъкан в основата на всяко изкуство, на всяка човешка дейност и успех.

За учудване на Рут професорът не срази веднага Мартин, а отговора му тя възприе само като снизхождение към младостта на неговия събеседник. Професорът мълча цяла минута, като опипваше с пръсти верижката на часовника си. Най-сетне каза:

— Знаете ли, досега по същия начин ме е критикувал само Жозеф льо Конт — големият човек и учен, привърженик на еволюционната теория. Той умря и аз мислех, че вече никой няма да открие моята слабост. Но се явихте вие и отново ме изобличавате. Напълно сериозно признавам, че във вашето твърдение има нещо много вярно. Твърде много ме е завладяла класиката и не съм в крак със съвременните постижения на експерименталните науки. Мога да се оправдая донякъде само с празнотите в моето образование и една вродена леност, която ми пречи да ги запълня. Не зная дали ще повярвате, но аз никога не съм влизал в лаборатория по физика или химия. Това е самата истина. Льо Конт бе прав, а също и вие, господин Идън, макар да не зная доколко.

Рут намери предлог да повика Мартин настрана и му пошепна:

— Не трябва да отнемате само за вас професор Колдуел. Може би някой друг иска да говори с него.

— Наистина сгреших — с неудобство се съгласи Мартин. — Но аз съумях да го разпаля и той се оказа толкова интересен, че дори не помислих затова. Знаете ли, той е най-умният и интелигентен човек, с когото съм разговарял. Искам да ви кажа още нещо. Някога вярвах, че всички хора, които са учили в университет, или заемат значително място в обществото, са като него.

— Той е изключение — бе отговорът.

— Струва ми се, че е вярно. С кого искате да поговоря сега? Впрочем, запознайте ме с банковия касиер.

Мартин разговаря с него петнадесет минути и Рут не можеше да пожелае по-добро държане от страна на нейния любим. Не се зачерви нито веднаж, погледът му бе спокоен и тя бе изненадана от сигурността и равния му тон. Но племето на банковите касиери слезе с няколко степени по-долу в съзнанието на Мартин и мисълта, че те са синоним на любителите на плоски разговори не го напусна до края на вечерта. Офицерът бе добродушен и простоват млад здравеняк, доволен от мястото, което заемаше в живота благодарение на своя късмет и произхода си. Мартин научи, че е посещавал университет в продължение на две години, но не можеше да проумее къде са отишли знанията, които е получил там. Във всеки случай той допадна на Мартин повече от глупавия касиер.

— Всъщност не възразявам срещу плоските му забележки — каза той на Рут по-късно. — Дразни ме надутият тон и високомерно прикритата самоувереност, с които ги поднася, а така също и загубеното време. Виждате ли, аз ще успея да разкажа на този човек цялата история на Реформацията, докато той ми обясни, че работническата партия се е сляла с демократите. Той жонглира с думите така както професионалният играч на покер с картите. Някой ден ще ви покажа как става това.

— Съжалявам, че не ви е допаднал — отговори Рут — Той е любимец на господин Бътлър. Според него е честен и надежден човек — нарича го Питър Скалата — и казва, че може да послужи за опора на всяко банково учреждение.

— Не се съмнявам. Самият той ме убеди с малкото, което ми показа, и още по-малкото, чуто от него. Но моето мнение за банките е по-различно от онова, което имах по-рано. Мила Рут, нали не ми се сърдите, че се изразявам така открито.

— Не, не. Много интересно е.

Мартин продължи разпалено:

— Наистина, аз приличам на дивак, който за първи път влиза в цивилизования свят. Убеден съм, че впечатленията му са изненадващи и забавни за хората от този свят.

— А какво е мнението ви за моите братовчедки — запита Рут.

— Харесаха ми повече от останалите жени. Те са много весели и почти не се преструват.

— Значи, вие харесвате другите жени?

Мартин поклати глава:

— Социоложката всъщност е папагал-социолог. Готов съм да се закълна, че ако отсеете от нея онова, което са казали светилата на нейната наука, няма да остане нито една оригинална мисъл. Художничката е отегчителна до смърт. Би била напълно подходяща съпруга на касиера. А музикантката! Не ме вълнуват нито гъвкавите й пръсти, нито превъзходната й техника, нито изразителността, която притежава. В основата си нещата не се променят, тъй като тя не разбира нищо от музика.

— Но тя свири много хубаво — възпротиви се Рут.

— Да, тя несъмнено владее до съвършенство външните изразни форми, но дъхът и същината на музиката са непонятни за нея. Попитах я какво намира в музиката, защото този въпрос винаги ме е вълнувал. Тя успя да ми отговори, че не знае точно, но обожавала музиката, която била най-великото изкуство, по-важно от самия живот за нея.

— Но вие сте ги принуждавали да говорят на професионални теми — обвини го Рут.

— Признавам. Но след като те не успяха да ми кажат нищо като специалисти, представете си какво трябваше да понеса, ако бяха заговорили по други въпроси. Вижте, някога аз мислех, че тук, където всеки може да се наслаждава на плодовете на културата… — Мартин се спря за миг и се вгледа във влязлата сянка от своята най-ранна младост, с неописуемите дрехи, която прекосяваше стаята. — Както казах, мислех, че във вашия свят всички, и мъже и жени, са ярки и блестящи личности. Но дори и малцината, които видях досега, ме поразяват със своето нищожество и почти всички са същински досадници. Единствено професор Колдуел е съвършено различен. Той е истински човек, с всяка частица от тялото си и всеки атом от сивото вещество на своя мозък.

Лицето на Рут светна.

— Кажете ми, какво мислите за него — настоя тя. — Не ми говорете за бляскавите му качества, които са съвсем очевидни, а за онова, което, считате, че му липсва. Страшно съм любопитна.

— Този път сигурно ще загазя — замисли се насмешливо Мартин за миг. — Не е ли по-добре вие първа да ми кажете? Или според вас той е съвършен?

— Познавам го от две години и слушах два цикъла негови лекции. Ето защо искам да чуя какво е вашето първо впечатление.

— Искате да кажете лошо впечатление, нали? Така вече е ясно. Мисля, че той наистина заслужава вашето превъзходно мнение. Той е най-добрият образец на интелигентен човек, който съм срещал досега. Но в него има някакъв затаен срам. Не, не! — побърза да извика той. — Нямам предвид низост или простащина. Той ме удивлява като човек, който е проникнал в самата същност на нещата, но се е уплашил от гледката и не смее да си спомни за нея. Може би не се изразявам съвсем ясно? Добре, той ми напомня човек, който е открил пътека към таен храм, но не е тръгнал по нея, или пък е зърнал храма, но след това полага усилия да се убеди, че е било само мираж сред гъсталака. А може и така: един човек, който би могъл да постигне много, но не отдава значение на това и все пак дълбоко в себе си съжалява, че не го е направил, който тайно се надсмива над очакващата го награда, но още по-тайно жадува за нея и за радостта от сътворяването.

— Никога не съм го разглеждала от вашите позиции и може би затова не мога да разбера какво искате да кажете — каза Рут.

— Всичко това е само мое предположение — забави отговора си Мартин. — Нямам никакво основание да настоявам. Просто така го чувствувам и най-вероятно е да не съм прав. Вие наистина трябва да го познавате по-добре от мен.

Мартин си тръгна от дома на Рут е противоречиви чувства и странно объркан. Постигнатата цел го разочарова, след като видя хората, към които бе се стремил. От друга страна успехът го изпълваше със смелост. Бе се изкачил дотук по-лесно, отколкото очакваше. Мартин не искаше поради лъжлива скромност да скрие от себе си, че е доловил своето превъзходство над всички, с които бе се катерил с изключение на професор Колдуел, разбира се. Той знаеше повече от тях и за живота, и за прочетените книги, удивляваше се, какви са били онези кътчета и пролуки, в които те са изтървали получените знания. Не можеше да разбере, че умствените му способности са необичайни, още по-малко можеше да се досети, че личностите, които притежават дарбата да намират същността на нещата и да достигат до крайните изводи, не се срещат сред гостите на семейство Морз и техния свят, не бе дори помислил, че тези личности са като самотните орли, които плават из небесната синева високо от земята, гдето се тълпи масата дребосъчета, забравена от живота.