Джек Лондон
Мартин Идън (17)

Седемнадесета глава

Мартин научи много неща. През първата седмица той и Джо приготвяха по двеста ризи само за един следобед. Джо въртеше тилера. Това бе приспособление със стоманена пружина, която притискаше нагорещената ютия към дрехата. Така той изглаждаше маншетите, слагаше яката под прав ъгъл и нанасяше последния гланц на нагръдника. После прехвърляше ризата върху една стойка и Мартин я поемаше, за да я „довърши“. Неговата задача бе да оглади всички неколосани части.

Работата бе изтощителна, в течение на дълги часове се трудеха с върховно напрежение. По просторните тераси на хотела мъже и жени, облечени със съвсем леки бели дрехи, отпиваха ледени питиета и се разхождаха бавно. Но в пералнята въздухът пращеше. Огромната печка за нагряване бе побеляла от горещината, а ютиите изтегляха от навлажнените дрехи облаци пара. Техните ютии бяха много по-нагорещени от ютиите, които домакините проверяват с наплюнчен пръст. За тях такава ютия бе студена, съдеха за топлината й като я приближаваха до бузата си. Това бе някакъв тайнствен, процес, неразбираем за Мартин, но той му се възхищаваше. Ако ютията бе прекалено гореща, закачаха я на кука и я потапяха в студена вода. И последната операция изискваше тънка и точна преценка. Достатъчна бе дори и част от секундата в повече и водата отнемаше онази неуловима топлинка, която всъщност бе необходимата граница. Мартин се удивляваше на автоматичния и безпогрешен усет, който си създаде.

Разбира се, не му оставаше много време за удивление. Цялото му внимание бе съсредоточено в работата. Главата и ръцете му бяха непрестанно заети — бе се превърнал в разумна машина и всичко човешко у себе си ползваше за захранване на нейния разум. В ума му не бе останало дори кътче на вселената и великите й тайни. Просторните и широки пътища за хода на мисълта му бяха затворени и запечатани херметически. Огромната зала на душата му се бе превърнала в тясна стаичка. От нея, като от командна кула, се подаваха нареждания към ръцете и раменните мускули, към десетте подвижни пръсти и към бързо движещата се ютия, която оставяше ивица пара след себе си. Всички движения бяха точно определени по време и пространство и ютията светкавично прелиташе върху ръкави, предници и гърбове, след което Мартин ловко премяташе ризите върху стойката, без да ги омачка. Струваше му се, че и душата му се мята, когато се пресягаше да вземе следващата риза. Това продължаваше час подир час, а отвън светът замираше под палещото калифорнийско слънце. Но в нажежената стая нямаше минута покой — нали за спокойните гости по терасите трябваше чисто бельо.

Мартин се обливаше в пот. Той непрекъснато пиеше вода, но горещият ден и непосилната работа я изтегляха през всички пори на тялото му. Когато пътуваше с кораб, почти винаги работата му даваше достатъчно възможност да общува със себе си. Капитанът се разпореждаше само с времето на Мартин, а тук управителят на хотела бе господар и на мислите му. Не можеше да се съсредоточи върху нищо друго, освен върху съсипващия нервите и тялото му труд. За друго не можеше да мисли. Бе забравил, че обича Рут. Тя като че никога не бе съществувала, защото в изтощеното му съзнание не оставаше време за нея. Само вечер, когато едва се промъкваше в леглото, или сутрин на закуска, тя му се явяваше за миг.

— Същински ад, а? — отбеляза веднаж Джо.

Мартин кимна, но го жегна раздразнение. За очевидни неща забележките бяха ненужни. По време на работа не разговаряха. Приказките нарушаваха ритъма на труда, така стана и този път — Мартин пропусна един ход с ютията и трябваше да направи две излишни движения, за да влезе отново в такт.

В петък сутринта пуснаха пералната машина. Два пъти в седмицата трябваше да перат бельото от хотела — чаршафи, калъфи за възглавници, покривки за маси и легла, кърпи. След това се заловиха с колосани дамски дрехи. Тази работа отнемаше много време и изискваше толкова внимание и сръчност, че Мартин не я усвои бързо. Отначало не смееше дори да опита, защото всяка грешка бе непоправимо нещастие.

— Виждаш ли го? — попита Джо, като държеше прозрачен корсет, който можеше да се свие в една ръка. — Ако го съсипеш, веднага ти литват двайсет долара от заплатата.

Мартин направи всичко възможно да не го изгори. Отпусна напрегнатите си мускули, макар че нервно бе напрегнат повече от друг път, като слушаше ругатните на другаря си. Той се измъчваше с хубавите неща, носени от жените, които не се занимават с пране и гладене на собственото си бельо. Финото колосано бельо бе истински кошмар и за Мартин, и за Джо. Точно то им ограбваше спечелените с тежък труд минути. Целият ден отиде за него. В седем вечерта пуснаха бельото от хотела през изстискващата машина. В десет часа, когато гостите в хотела заспиваха, двамата перачи отново се замъчиха с финото бельо. Мина полунощ, стана два часа. Прекратиха работа в два и половина.

В събота сутринта продължиха с дамското бельо и разни дреболии. В три след обяд цялата работа за седмицата бе свършена.

— След всичко това да не земеш да въртиш педалите седемдесет мили до Оукланд? — запита Джо, когато седнаха на стълбите и запушиха като победители.

— Трябва — бе отговорът.

— При момиче ли отиваш?

— Не. Просто искам да взема нови книги от библиотеката, а билетът за отиване и връщане струва два долара и половина.

— Защо не ги пратиш по пощата. Това ще ти струва само половин долар.

Мартин се замисли.

— А утре си почивай — убеждаваше го другият. — Нужно ти е. Аз също няма да се помръдна. Като пребит съм.

Мартин го погледна. След като през цялата седмица бе неукротим, не почиваше, гонеше секундите и минутите, заобикаляше престоите и преодоляваше всички пречки, този източник на неизтощима енергия, този мощен човешки мотор, който работеше на дяволски високи обороти, бе в състояние на пълна изнемога. Той бе изтощен и измъчен, а хубавото му лице бе клюмнало от преумората. Поемаше машинално от цигарата, гласът му бе безизразно глух и монотонен. Бяха изчерпани цялата му енергия и устрем. Неговата победа бе тъжна.

— Другата седмица сичко почва отново — мрачно каза той. — И какъв е смисълът, а? Понякога ми се ще да съм скитник. Те не работят и пак живеят. Е, да знаеш как ми се пие една бира, ама не мога да си събера акъла и да слезна до селото. Изпращай книгите по пощата и оставай тука, иначе си неспасяем глупак.

— Но какво ще правя утре цял ден? — попита Мартин.

— Почивай. Ти не знаеш колко много си уморен. В неделя не мога да прочета дори вестник. Веднъж бях болен от тифус. Останах в болницата два месеца и половина. Не съм барнал работа през цялото време. Беше страшно хубаво. Наистина страшно — добави той замечтано след минута.

Мартин се изкъпа и откри, че главният перач е изчезнал. „Сигурно е слязъл за чаша бира“ — реши Мартин, но половината миля до селото му се струваше много път. Свали обувките си и легна, помъчи се да събере мислите си. Книга не взе. Бе много уморен, за да заспи, остана в леглото в някакъв полуунес, и почти без да мисли, докато дойде време за вечеря. Джо не се появи и когато градинарят каза, че сигурно лъска дъските на бара, Мартин разбра всичко. След вечеря си легна веднага и сутринта реши, че си е отпочинал. Джо все още не идваше и той взе неделния вестник, с който легна на сянка под дърветата. Предиобедът мина неусетно. Никой не го безпокои, но той не заспа, не довърши и вестника. Взе го отново след обяд, но пак не го дочете и заспа над него.

Неделният ден отмина. В понеделник сутринта Мартин се чувствуваше в добра форма, Джо бе стегнал отново главата си с мокра кърпа и ругаеше безбожно, докато пускаше машината и приготвяше сапунения разтвор.

— Всичко това е по-силно от мене — обясняваше той. — Просто в събота вечер трябва да се напия.

Мина още една седмица. Голямата битка продължаваше всяка вечер под светлината на електрическите лампи и отново завърши в събота в три, когато Джо пое своята глътка измъчена победа и оттласна към селото, за да забрави. Този неделен ден за Мартин бе като предишния. Спа под сянката на дърветата, измъчи се напразно с вестника и прекара дълги часове по гръб, без да прави нещо, или да мисли за каквото и да е. Колкото и да бе замаян, обаче, не се чувствуваше доволен от себе си. Той се презираше, сякаш бе постъпил нечестно или подло. Всичко възвишено у него бе заличено. Не усещаше острия подтик на честолюбието, всъщност цялата му жизненост бе изчерпана дотолкова, че не можеше и да го усети. Тялото му бе като мъртво, сякаш и душата му бе умряла. Сега той бе добиче, едно работно добиче. Не долавяше красотата на залеза, която се процеждаше през зелените листа, ведрият свод над него не му нашепваше за безкрая на вселената и за други тайни, които е готова да му открие всеки миг. Животът бе празен и нетърпимо мрачен — той чувствуваше в устата си горчивия му вкус. Някой бе хвърлил черна кърпа върху огледалото на неговото съзнание и въображението му изнемогваше в тъмната стаичка без лъч светлина. Той завиждаше на Джо, който буйствуваше някъде из селото, сега в мозъка му пълзяха само неясни желания и навярно бе невероятно и красиво пиян, сигурно се радваше до сълзи, без да мисли за влудяващия труд, който ги чакаше в понеделник сутринта.

Отмина и третата седмица. Мартин намрази и себе си, и живота. Измъчваше го чувството за пълен провал. Редакторите имаха право да не приемат писанията му. Сега добре разбираше това и се присмиваше на себе си и на своите мечти. Рут му върна по пощата „Морска лирика“. Той прочете нейното писмо съвсем равнодушно. Тя бе положила всички усилия да му обясни колко хубави са стиховете и колко много ги бе харесала. Но себе си тя не можа да излъже. Знаеше, че пак не е успял и нейното неодобрение се чувствуваше във всеки ред на хладното й, лишено от въодушевление писмо. Тя бе права. Убеди се и Мартин, след като прочете отново стиховете. Красотата и възторга го бяха напуснали и не можеше да разбере какви мисли са ги породили. Дързостта на фразите го поразяваше, изразите бяха грозни и недодялани и всичко бе глупаво, изкуствено и невъзможно. Той щеше да хвърли „Морска лирика“ в огъня, но се чувствуваше съвсем изчерпан, котелното помещение бе долу и цялата работа не си струваше усилието да слиза до пещта. Всичките му сили бяха вложени в изпирането на чужди дрехи и за себе си нямаше време дори да помисли.

Реши, че в неделя ще си наложи да отговори на писмото на Рут. Но щом привършиха в събота след обяд и се изкъпа, обзе го непреодолимо желание да забрави за всичко. „Струва ми се, че ще слезна да видя как е Джо“ — помисли си, но не успя да се убеди, че казва истината. Всъщност нямаше никаква възможност да прецени, че това бе лъжа. Дори да му бяха останали толкова сили, той пак нямаше да го стори, защото чувствуваше само желанието да забрави. Тръгна към селото бавно и сякаш случайно, но макар и против волята си ускоряваше своите стъпки към кръчмата.

— Аз пък те мислех, че не си по тая част — вместо поздрав каза Джо.

Мартин дори и не помисли да обяснява, а поръча уиски и наля чашата си догоре, преди да му подаде бутилката.

— Айде, не се мотай — каза той рязко.

Другият взе бутилката без желание и Мартин реши да не чака повече. Изсипа в устата си цялата чаша и отново я напълни.

— Сега мога да почакам — каза мрачно той и добави. — Но побързай.

Джо го послуша и пиха заедно.

— Оправи те и тебе работата, а? — запита Джо.

Мартин отказа да разисква случая.

— Знам, че е истински ад — продължи другият, — но страшно ми е неприятно да те видя, че си награбил чашата. Айде, по тоя случай!

Мартин продължаваше да пие мълчаливо, само от време на време пролайваше кратко към бармана — женствено селянче с воднисти очи и път по средата.

— Направо съсипват от работа нашего брата — забеляза Джо. — Ако не се натряскам, просто ще мръдна и ще подпаля всичко. Само моето къркане ги спасява, бъди сигурен.

Мартин не му отговори. След няколко чаши усети в мозъка си пипалата на отровата. Усети, че живее отново. Това бяха първите глътки живот от три седмици насам. Можеше пак да мечтае. Въображението му изскочи от тъмната стаичка и го заля с искрящия си пламък. Огледалото на душата му светна като чисто сребро и отрази пламтящите непознати думи, изписани от фантазията му. Вдъхновението и красотата го поведоха със себе си и той почувствува как предишната му сила се връща. Опита се да разкаже всичко това на Джо, но приятелят му бе потънал в своите безпогрешни планове, които щяха да го спасят от робството в перачницата и да го направят собственик на голяма парна пералня.

— Казвам ти, Март, че нито едно лапе няма да работи в моята пералня — за нищо на света. И никой няма да блъска след шест вечерта. Чуваш ли? Ще има много машини и доста хора, та сичко да се свършва навреме и ти, Март, само да успея, ще бъдеш управител, главен управител. А знаеш ли как ще стане? Зарязвам чашата, за две години събирам парата и тогава…

Но Мартин се обърна и го остави да разправя по-нататък на бармана, чиято особа бе повикана да донесе питиета на двамата фермери, които още от вратата приеха поканата му. Мартин бе щедър като крал и черпеше всички — работници от фермите, някакъв коняр, помощника на градинаря от хотела, бармана и един плах скитник, който се вмъкна като сянка и също като сянка висеше в ъгъла на бара.