Джек Лондон
Мартин Идън (2)

Втора глава

Преминаването в трапезарията беше истински кошмар за него. Препъваше се, спираше и тръгваше рязко, а понякога му се струваше невъзможно да продължи. Най-сетне пристигна благополучно. Мястото му беше редом с нейното. Уплаши го внушителното количество ножове и вилици. В тях сякаш бяха стаени непознати опасности и той ги гледаше като омагьосан, докато върху бляскавия им фон се заредиха картини от моряшкия живот. Ето го как се храни с другите моряци. Режат осолено говеждо месо и го лапат с пръсти или загребват с кривите очукани лъжици от канчетата мътна грахова супа. Чувствуваше миризмата на разваленото говеждо и чуваше шумното мляскане на останалите, което допълваше скърцането и стоновете на преградите в тялото на кораба. Погледна другарите си и реши, че ядат като свине. Е, сега той ще внимава. Никакво мляскане. Трябва непрекъснато да мисли за това.

Погледна околните. Срещу него седяха Артър и брат му Норман. „Те са нейни братя“ — помисли си и в сърцето му преля топлина към тях. Как се обичат всички в това семейство! Спомни си влизането на майка й и целувката, след която двете се прегърнаха и тръгнаха към него. Родителите и децата от света, който познаваше, не изразяваха така своите чувства. Това беше внезапно откриване на върховете в живота на хората от висшия свят. Това беше най-прекрасното от всичко, което бе успял да долови за миг. Беше дълбоко трогнат и в сърцето му се вля нежно съпреживяване. През целия си живот бе жадувал за обич. Бе устроен така, че непрекъснато я търсеше. Обичта беше органически необходима за него. Все още не бе я намерил и постепенно привикваше. Досега той не бе разбрал, че обичта му е нужна — дори сега не го разбираше. Видя само как се проявява и душата му потръпна при мисълта за нейната прекрасна възвишеност и великолепие.

Той бе доволен, че господин Морз не е у дома. Стигаше му запознаването с нея, с майка й, с брат й Норман. Артър не се броеше. Бе сигурен, че силите му нямаше да стигнат и за бащата. Никога не бе се чувствувал така съсипан. Най-тежката работа му се виждаше детска играчка в сравнение с всичко това. По челото му избиха ситни капчици, а ризата му бе мокра от усилието да се справи изведнъж с толкова непривични неща. Трябваше да се храни така, както никога досега, да си служи с непознати сечива, да поглежда крадешком наоколо и да овладява всичко ново, да се справя със заливащото го множество от впечатления, които трябваше да отбележи и подреди, да усеща като смътно безпокойство някакво остро влечение към нея и да чувствува подтика на желанието да достигне до хората около нея. През цялото време мисълта му бе отвличана от неясни предположения и планове, с чиято помощ би могъл да я спечели. Когато поглеждаше крадешком към Норман или към някой друг от присъствуващите, той искаше не само да разбере с кой от многобройните прибори трябва да си служи в момента, но също така да прецени по чертите на лицата им какво е тяхното отношение към нея. Освен това трябваше да разговаря, да слуша какво казват другите и да дава отговори, а езикът му съвсем не бе навикнал на стегната реч. На всичко отгоре бе длъжен да се справя и с друга непрекъсната заплаха — слугата, който заставаше безшумно до него и като същински сфинкс поставяше загадки, изискващи незабавен отговор. По време на вечерята неотстъпно го гнетеше и мисълта кога най-сетне ще се появят специалните купи за измиване на ръцете. Упорито и без всякаква връзка, мисълта за тях заемаше многократно съзнанието му и той недоумяваше кога ще ги донесат и как изглеждат. Бе чувал за тези купи и очакваше с безпокойство появяването им, нали щеше да види как си служат с тях възпитаните хора около него и самият той ще ги ползва. Най-важна от всичко, обаче, бе дълбоко спотаената, но непрестанно гнетяща го мисъл за отношението му към тези хора. Как трябваше да се държи с тях? Това бе въпросът, който го измъчваше през цялото време. Малодушието му подсказваше да се преструва, да играе някаква роля, но още по-силен бе страхът, че подобно поведение не отговаря на същността му и ще се изложи.

В началото на вечерята бе съвсем спокоен, тъй като избираше възможното за случая поведение. Не можеше да знае, че спокойствието му опровергава Артър, който бе обявил предния ден желанието си да покани на вечеря един почти див младеж. Каза им, че не трябва да се страхуват от него и ще им се стори интересен. Мартин Идън дори за миг не би могъл да си представи, че нейният брат е способен на подобна подлост, особено след като го бе отървал от една опасна свада. Той седеше до масата, едновременно притеснен от своята недодяланост и възхитен от всичко наоколо. За първи път проумя, че храненето може да бъде нещо повече от жизнена необходимост. Досега не му бе обръщал повече внимание — то бе за него обикновено поемане на храна. На тази маса обаче храненето бе естетически процес и той се наслаждаваше на красотата. Тук не забравяха и за движението на мисълта. Мозъкът му бе пламнал. Долавяше както съвсем непознати за него думи, така и други, които бе срещал из книгите, но досега не бе ги чувал произнесени от жив човек. Когато подобни думи се споменаваха небрежно от членовете на нейното семейство, Мартин потръпваше от възторг. Възвишената сила, романтиката и красотата от книгите не са били само думи. Той изпитваше блаженството на човек, чиито най-невероятни мечти се превръщат в реалност.

Никога не бе имал възможност да се изкачи толкова високо и затова се мъчеше да остане незабелязан. Наблюдаваше, слушаше и се наслаждаваше, а отговорите към нея и към майка й бяха едносрични: „Да, госпожице“ и „Не, госпожице“ или „Да, госпожо“ и „Не, госпожо“. Едва не се поддаваше на навика, придобит от моряшката дисциплина, да отговаря с „Да, сър“ и „Не, сър“ на нейните братя. Все пак чувствуваше, че така ще слезе по-ниско, отколкото бе в действителност и ще попречи на стремежа си към нея. Такава бе и повелята на неговата гордост. „Бога ми — възкликваше мислено, — нима аз съм по-лош от тях? Наистина знаят много, но аз също бих могъл да ги науча на нещо!“ Бе достатъчно, обаче, тя или майка й да се обърнат към него с „Господин Идън“, за да забрави начаса своята войнствена гордост в блясъка на възторга и благоразположението. Той е културен човек и седи редом с хора, за които знаеше само от книгите. Стори му се, че самият той е един от тези хора и върви с тях към приключения по страниците на подвързаните томове.

Бе опровергал думите на Артър и след като показа, че по-скоро е благодушен младеж, отколкото някакъв дивак, напрегна мозъка си, за да избере линия на поведение. Но в действителност той не бе и някакво кротко агне, а чувството за превъзходство, заложено в неговата природа, не му позволяваше да свири втора цигулка. Говореше само когато се обръщаха към него, пък дори и тогава думите му напомняха за приближаването му към трапезата, речта му бе безразборна и накъсана и той ровеше слепешком из своя многоезичен речник, търсейки онези думи, в чието произношение бе сигурен и едновременно отхвърляше неразбираемите, резки и груби изрази. Обаче мисълта, че внимателното произношение и грижливо подбраните думи го правят смешен, не напусна съзнанието му, преграждайки пътя на неговата истинска природа. Любовта му към свободата не можеше да приеме ограниченията така, както и вратът му се измъчваше от сковаващия пръстен на колосаната яка. Бе убеден, че няма да издържи повече. Мисълта и чувствата му бяха наситени с първична сила, а творческият му дух бе неспокоен и настойчив. Завладя го чувството, че трябва да облече в плът това свое остро усещане и, забравил кой е и къде се намира, бе готов да даде път на познатите думи и изрази.

В един миг, когато прислужникът настойчиво му предлагаше нещо, той каза високо и категорично:

— Поу!

Всички на масата се раздвижиха в очакване, а прислужникът бе страшно доволен. Мартин замря от неудобство, но се окопити бързо:

— Това е дума от Хаваите и означава „край“. Казах я без да искам.

Видя, че тя разглежда с любопитство ръцете му и продължи да обяснява:

— Пристигнах скоро от тихоокеански рейс. Параходът бе закъснял и се наложи да работим като негри, когато спираше по пристанищата, а товарът беше смесен — ако знаете какво е това. Той ми смъкна кожата.

— Аз мислех за друго — побърза на свой ред да обясни Рут. — Ръцете ви изглеждат съвсем малки за, вашия ръст.

Бузите му пламнаха. Прие го като още едно доказателство за своите недостатъци.

— Наистина — отвърна той с пренебрежение. — Те н’са съвсем големи и не издържат напрежението. В гърдите съм силен като бик, но ръцете ми пострадват, като прасна някого в зъбите.

Не можеше да бъде доволен от своите думи и почувствува неприязън към себе си. Само за миг забрави да контролира езика си и казаното не бе от най-приятните неща.

— Колко смело сте постъпили, когато сте помогнали на Артър, макар че не го познавате! — ловко поведе разговора тя, след като забеляза неговото непонятно забъркване.

Той веднага усети жеста. Обзе го горещо чувство на благодарност и заговори, без да мисли за пуснатите на свобода думи:

— Дребна работа. Не можах да не му помогна. Онова стадо побойници си търсеше белята, а Артър стоеше настрана. Те се фърлиха на него и тогава аз налетях и ги поолупах. Ръцете малко пострадаха, но и някои зъби също. Не можех да го не направя. Когато виждам…

Спря със зяпнала уста, като съзнаваше собственото си падение и се чувствуваше недостоен да поема въздуха, който тя диша. Тогава Артър довърши за двайсети път случката с пияните негодници на ферибота и намесата и помощта на Мартин Идън. В това време Мартин седеше намръщен, мислеше за поредната си погрешна стъпка и още по-упорито се мъчеше да намери отговор на въпроса за своето държание към тези хора. Досега очевидно не бе успял. Мислеше си, че нито е като тях, нито може да ломоти като тях. Не можеше да се преструва — лъжливото представление не ще има успех, а измамата му бе съвсем чужда. Не познаваше хитростта. Каквото и да се случи, трябва да остане верен на себе си. Наистина сега не може да говори техния език, но след време ще се научи. Беше сигурен в това. А дотогава няма да мълчи, а ще говори така, както е говорил винаги, макар че ще избира онези думи, които те могат да разберат и които няма да ги смутят много. Освен това няма да се прави нито с мълчание, нито с думи, че знае онова, което му е непознато. И ето, когато братята заговориха за нещо в университета и споменаха няколко пъти думата „триг“ Мартин Идън запита:

— А какво е „триг“?

— Тригонометрия — отвърна Норман. — По-висша форма на „мат“.

— Тогава какво е „мат“? — последва друг въпрос и Норман лекичко се усмихна.

— Математика, аритметика — бе отговорът.

Мартин Идън кимна. Той бе зърнал за миг безкрайните пътища на познанието и това, което видя там, прие определена форма. Необикновеното му въображение превръщаше отвлечените представи в нещо реално. Тригонометрията, математиката и цялата област от знанието, която те заемаха, се превърнаха в огромен пейзаж благодарение на необичайните качества на мозъчното му вещество. Той видя безкрайни меко осветени гористи пространства, просечени от бляскаща светлина. В далечината всичко се сливаше във виолетова мъгла, но той знаеше, че някъде отвъд нея искри магията на романтичен и непознат свят, който го опиваше като вино. Този свят бе изпълнен с приключения, с работа и за ума и за ръцете: той трябваше да бъде завладян. Някъде дълбоко в съзнанието му се стрелна мисълта да достигне и завладее духа на бледото цвете, седнало до него.

Проблясващото видение бе разбито и разпръснато от Артър, който през цялото време се стараеше да подтикне към разговор своя див спасител. Мартин Идън си спомни за своето решение — да бъде такъв, какъвто е. Започна, като се придържаше съвсем съзнателно към своя план, но постепенно радостта от творчеството го овладя и животът, който той така добре познаваше, закипя пред очите на присъствуващите. Той бе на борда на „Алциона“ по време на контрабанден рейс и неговата шхуна бе открита от митническия патрулен катер. Сега виждаше всичко и можеше да го разкаже. Слушателите му съгледаха разплисканото море, екипажа и корабите. Неговото въображение вля сила в техния поглед и сега очите им виждаха това, което той искаше. Нанасяше върху платното живи багри и светлина като истински художник, подчертаваше само някои подробности и ги насищаше с движение така, че слушателите му се издигаха заедно с него върху огромната вълна на неговата сила, ентусиазъм и грубо красноречие. Понякога те се стъписваха от ярката откровеност на описанието или резките изрази, но красотата не отсъствуваше дори и от сцените на насилие, нещастието се поднасяше с хумор, който може да роди само мисълта на моряка.

Момичето го гледаше със смаян поглед. Чувствуваше силата на неговия огън след студените дни в своя живот. Искаше да обгърне този сякаш пламтящ човек, този мощен вулкан, от който бликаше сила и здраве. Желанието да се опре до него беше толкова властно, че тя му устоя само с усилие на волята. Едновременно с всичко, обаче, тя чувствуваше, че нещо я отблъсква — грубите ръце, обезобразени от тежък труд, чиято плът бе сякаш просмукана от най-голямата мръсотия на живота, червената черта, протрита от яката, и страшните мускули. Плашеше я грубостта му. Всеки рязък израз оскърбяваше нейния слух, а грубите сцени от живота му тя приемаше като лична обида. След това той я увличаше отново и Рут не бе в състояние да проумее как е могъл да придобие подобна власт над нея. Разклатено бе всичко, което тя считаше за твърдо установено. Неговата романтичност и привързаността му към неизвестното разбиваха всички условности. Той не обръщаше внимание на опасностите и им се надсмиваше, животът, отхвърлил усилията и ограниченията, се превръщаше в забава, в играчка, която може да се обърне с главата надолу, да се ползва за удоволствия и да се захвърли безгрижно настрана. „Играй, след като е така! — отекна в нея. — Изпълни желанието си — притисни се към него и прегърни врата му!“ Мисълта бе толкова безумна, че тя едва не извика, напразно призоваваше своята чистота и възпитание, стремейки се да сравни своите добродетели с неговите недостатъци. Погледна наоколо и видя, че всички го гледат с безкрайно внимание, почти я овладя отчаяние и в този миг видя страха в очите на майка си. Това бе страх на омагьосан човек. Този пришелец носеше нещастие. Майка й разбра това, а тя бе права. Ще трябва да се довери на преценката на майка си така, както се бе доверявала винаги досега. Огънят му престана да я разпалва и тя не се страхуваше повече от него.

Когато по-късно седна пред пианото, тя засвири за него, но така, че той да долови непреодолимата пропаст, която ги разделяше. Музиката го зашемети с грубостта си, почувствува се угнетен, но усети и някакъв подтик. Погледна я с благоговение. Пропастта ставаше все по-широка и в неговото съзнание, но заедно с пропастта растеше и непреодолимото му желание да премине над нея. Все пак изключителната му впечатлителност не можеше да го остави загледан в една пропаст в продължение на цялата вечер. Звучеше музика, а той бе необикновено чувствителен към нея. Музиката му действуваше като силно питие и сетивата му се изостряха, тя го опиваше като наркотик и облакът на неговото въображение се издигаше стремително нагоре. Жалката действителност изчезваше, а пуснатата на воля фантазия изпълваше душата му с красота. Той не разбираше музиката, която слушаше сега, но тя бе така различна от клопането на пианото в танцувалния салон или от шумните звуци на духовите оркестри. Бе научил за подобна музика от книгите и затова слушаше доверчиво изпълнението на Рут. Отначало чакаше търпеливо ритмичната отмереност на простия и ясен такт, но не можеше да разбере защо той не продължава по-дълго. Едва успяваше да го улови и да полети в съзвучие на крилата на своето въображение, когато всичко се разсипваше в невъобразимо безредие от звуци, а бездейното му въображение политаше обратно към земята.

За миг му се стори, че в посланието на нейната музика има умишлена подигравка. Долови нейната враждебност и се стараеше да отгатне езика на пръстите й върху клавишите. След малко тази мисъл му се стори глупава и недостойна и отново се остави във властта на музиката. Върна се предишното блажено състояние. Сякаш плътта му се превърна в дух и той се отдели от земята, заля го лъчисто сияние, всичко постепенно изчезна и почувствува, че лети над толкова скъпата му сега земя. Познатите и непознати неща се смесиха в шеметно и призрачно шествие, което изпълни съзнанието му. Той влезе в непознати пристанища на окъпани от слънце страни и се скиташе по пазарищата сред хора, които никой не бе виждал досега. Усещаше аромата на странни подправки, сякаш доближаваше южните острови в някоя тиха и топла нощ, струваше му се, че дълги дни е бродил между югоизточните пасати из тропика, а пред него и зад него потъваха и изскачаха от синьо-зеленикавото море едни и същи коралови островчета, окичени с кичури от палми. Картините се сменяха с бързината на мисълта. Видя се полетял на кон из ярката, сякаш оцветена от вълшебник пустинна равнина на Аризона, след миг се взираше надолу в побелялата от трептящия задух Долина на смъртта, или замахваше с веслото в полузамръзнали води, из които плаваха шеметни, блеснали на слънцето ледени планини. Ето го полегнал на кораловия бряг, където кокосовите палми увисваха до напевната крайбрежна вълна. Изхвърлените останки от разбит кораб горяха със сини пламъци. В тяхната светлина момичета танцуваха хула, сподирени от шумните любовни призиви на певците, които съпровождаха звъна на укулеле^[1] и бумкането на тамтама^[2]. Тропическата нощ бе изпълнена с чувствено очарование. Върху звездния фон в далечината изпъкваше кратерът на вулкан. По небето се скиташе лунният сърп, а някъде по-долу пламтеше Южния кръст.

Мартин Идън бе като арфа. Струните й бяха изтеглени от мислите и впечатленията в неговия живот, а музиката удряше подобно на вятъра върху тези струни и в тях отзвънваха неговите спомени и мечти. Той не бе само чувствителен. Чувствата му приемаха форма, багра и сияние, а въображението му ги превръщаше в нещо вълшебно и приказно. Минало, настояще и бъдеще се сливаха, той скиташе със своето безпокойство по широкия, прекрасен свят, впускаше се в нечути приключения и извършване благородни подвизи заради нея — не, с нея, и след като бе станал достоен за любовта й, я прегръщаше и отнасяше във вълшебното царство на своето въображение.

Като го гледаше, тя успя да улови нещо от тези чувства върху лицето му. Той бе преобразен: очите му блестяха широко отворени и се взираха отвъд завесата от звуци, където виждаха живия, пулсиращ живот и исполинските сенки на духа. Рут бе поразена. Изчезна някъде непохватният грубиян. Бяха останали само загрубелите ръце, зле скроените дрехи и лицето, обгоряло от слънцето, но те бяха по-скоро решетка на затвор, зад която се виждаше устремена и възвишена душа. Тази душа мълчеше само защото немощните уста оставаха безмълвни. Картината се показа само за миг и отново се върна простоватият младеж, тя се засмя на прищявката на своето въображение. Все пак усещането от това моментно просветление не изчезна изведнъж и когато стана време за тръгване и той се засуети, Рут му подаде томчето на Суинбърн, а също така и една сбирка на Броунинг, когото сега изучаваше. Когато зачервеният Мартин благодареше със заекване, тя почувствува почти майчина жалост към него. Бе забравила и непохватния младеж, и неговата окована душа, и мъжа, който с чисто мъжкия си поглед бе смутил и очаровал жената у нея. Видя само едно момче, чиято груба ръка усети като пила в ръката си. То заекваше:

— Най-великият ден в моя живот. Нали виждате, не съм свикнал… — озърна се безпомощно — … с такива хора и къщи. Всичко е съвсем ново и ми харесва.

— Вярвам, че пак ще дойдете — каза тя, докато Мартин се сбогуваше с братята.

Той нахлупи шапката си, залитна към вратата и се отдалечи.

— Е, какво ще кажеш? — запита Артър.

— Интересен е, сякаш е глътка озон — бе отговорът. — На колко години е?

— Двайсет, почти двайсет и една. И аз днес разбрах. Не съм и помислял, че е толкова млад.

„Аз съм три години по-възрастна от него“ — премина през ума й, когато целуна братята си и им пожела лека нощ.