Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Martin Eden, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 72 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
martinpv (2010)
Корекция
NomaD (2011)

Издание:

Джек Лондон. Мартин Идън

Роман. Второ издание

Американска. ІІ издание.

 

Книгоиздателство: „Отечество“ — София, 1982

Превод от английски: Александър Бояджиев, 1982

 

Дадена за набор на 12.I.1982 г.

Подписана за печат на 18.II.1982 г.

Излязла от печат на 26.V.1982 г.

Формат 16/60/90.

Печатни коли 22.

Издателски коли 22.

Условно издат. коли 21,66.

Цена 2,07 лв.

История

  1. — Добавяне

Двадесет и шеста глава

Мартин Идън не можа да потърси работа на сутринта. Дойде на себе си едва късно след обяд и се взря с невиждащи очи в стаята. Мери, осемгодишната дъщеря на Силва, дежуреше, и щом го видя, че идва в съзнание, нададе вик. Мария се втурна от кухнята. Постави мазолестата си ръка на челото и му опипа пулса.

— Искате яде? — запита тя.

Мартин поклати глава. Това бе последното нещо, което можеше да поиска и се питаше дали някога изобщо е бил гладен.

— Болен съм, Мария — рече отпаднало той. — Какво ми е? Знаете ли?

— Грип — отговори тя. — Две или три ден и вие в ред. По-добре сега не яде. Утре може сигурно яде.

Мартин не бе навикнал да боледува и се опита да стане и да се облече веднага след като излязоха Мария и нейната дъщеричка. С върховно усилие на волята можа да се изправи. Виеше му се свят, а очите го боляха толкова силно, че не можеше да ги държи отворени. Повали се безчувствен на масата. Едва след половин час съзнанието му се върна и успя да стигне до леглото, където остана да лежи със затворени очи и да мисли за своята слабост и за многобройните болки. Мария на няколко пъти сменя студените кърпи на челото му. През другото време го оставяше сам и не му дотягаше с излишни приказки. Той бе много доволен от нейната деликатност и си повтаряше наум: „Мария, вие има чифлик за мляко, на всяка цена, на всяка цена“.

След това си спомни вчерашния ден. Стори му се, че е изминало безкрайно много време откак получи писмото от „Трансконтинентален месечник“, сякаш бе преминал един човешки живот и бе отворена нова страница. Бе приключил решително с нещо и бе се повалил в пълна изнемога. Сигурно нямаше да заболее от грип, ако гладът не бе го изтощил до крайност. Бил е толкова съсипан, че тялото му не е имало сили да се противопостави на болестта. Ето какво бе постигнал.

— Какъв е смисълът човек да напише цяла библиотека, щом трябва да заплати за това с живота си? — запита се високо той. — Това явно не е работа за мене. Стига с тази литература. Ще се заловя с кантората и счетоводните книги, ще имам всеки месец заплата и малък дом с Рут.

След два дни изяде едно яйце, две филии препечен хляб и изпи чаша чай. Поиска да му донесат пощата, но очите го боляха и не можеше да чете.

— Четете вместо мен, Мария — помоли той. — Дългите писма хвърляйте под масата. Четете ми само кратките.

— Не може — бе отговорът. — Тереза ходиш училище, тя чете.

Деветгодишната Тереза Силва разпечатваше писмата и му ги четеше. Слушаше разсеяно настойчиво напомняне за сумата за пишещата машина, а мисълта му бе заета с възможностите за работа. Внезапно се стресна.

— Предлагаме ви четиридесет долара за правото да печатаме вашия разказ — Тереза четеше разчленено думите, — при условие, че се съгласите да направим някои изменения.

— Кое е това списание? — изкрещя Мартин. — Дай ми писмото!

Сега можеше да чете и не усещаше никаква болка. Списанието „Бяла мишка“ му предлагаше четиридесетте долара за „Водовъртеж“ — един от неговите първи разкази за страшни случки. Прочете няколко пъти писмото. Редакторът му пишеше, че има какво да се дооправи в разказа, но те купуват идеята, която намират оригинална. При условие, че той се съгласи да съкратят разказа с една трета, ще му изпратят четиридесетте долара веднага след като получат отговора му.

Поиска писалка и мастило и написа на редактора да съкрати и три трети от разказа ако иска, но да му изпрати незабавно четиридесетте долара.

Тереза отиде да пусне писмото, а Мартин легна отново и се замисли. Все пак беше вярно. „Бяла мишка“ плащаше при приемане на ръкописа. „Водовъртеж“ съдържаше три хиляди думи. След като го орежат, ще останат две хиляди. А му предлагаха четиридесет долара, или по два цента на дума. Плащаха при приемане на ръкописа и по два цента на дума — вестниците не лъжеха. А той мислеше, че „Бяла мишка“ е третокласно списание. Очевидно не ги познаваше добре. Вярваше, че „Трансконтинентален месечник“ е първокласно списание, а то му бе заплатило по един цент за десет думи. Считаше, че „Бяла мишка“ е изцяло извън играта, а оттам му плащаха двайсет пъти повече и то непосредствено след приемане на ръкописа.

Сега вече бе сигурен, че щом оздравее няма да търси къде да постъпи на работа. В главата си имаше идеи за още много подобни разкази. Щом плащат по четиридесет долара, ще може да печели много повече отколкото на коя да е друга работа или служба. Бе успял, когато мислеше, че е загубил битката. Бе доказал, че е способен. Пътят беше свободен. „Бяла мишка“ е само начало. Сега ще започне да прибавя списание след списание към групата на своите работодатели. Щеше да изостави занаятчийската работа. В същност с нея само си губеше времето, защото не бе му донесла нито един долар. Ще се посвети само на смислена работа и ще се постарае да изрази най-доброто, което чувствуваше у себе си. Много искаше Рут да е сега край него и да сподели радостта му, върна се към писмата и видя, че бе му писала. Мило му се сърдеше, че не се е обаждал от толкова време. Препрочете с преклонение писмото, вглеждаше се внимателно в почерка й, любуваше се на всеки знак и драсване и накрая целуна подписа й.

Без да се замисли, отговори, че не е могъл да я види, тъй като костюмът му е в заложната къща. Писа за своята болест и оздравяване и че най-много след десет дни или две седмици ще може да си вземе дрехите и да я види. Толкова време бе необходимо, за да се получи от Ню Йорк отговор на писмото му.

Рут не искаше да чака десет дни или две седмици. Нейният любим беше болен. Пристигна, придружена от Артър, със собствения файтон на семейство Морз. Племето на Силва и останалите хлапета от улицата преживяха истински празник, но Мария бе в ужас. Натупа своите палавници, които се въртяха около гостите и на необикновено развален английски език се извини за външния си вид. Бе запретнала ръкави, а парчето от чувал, препасано през кръста, и сапунената пяна по ръцете й говореха ясно с какво се е заловила. Двамата млади хора, които търсеха нейния наемател, я смутиха дотолкова, че забрави да ги покани в стаичката за гости. За да стигнат до стаята на Мартин, те трябваше да преминат през топлата и влажна кухня, изпълнена с пара, където бе започнало голямо пране. От вълнение Мария не успя да се оправи с вратите на шкафа и на стаята, така че цели пет минути през полузатворената врата в стаята на болния нахлуваха кълба пара и миризма на сапун и нечисти дрехи. Рут преодоля завоите и обръщанията наляво и надясно, успя да премине през тесния канал между масата и леглото на Мартин и стигна до него. Но Артър направи прекалено широк завой и се спря сред тропот и звън на чинии и тенджери в ъгъла, където Мартин готвеше. Братът не остана дълго при тях. Бе изпълнил задачата си и тъй като Рут заемаше единствения стол в стаята, той излезе до вратата, където веднага стана център на вниманието на седемте изумени потомци на Силва, за които бе като онези необикновени чудеса по панаирите. Около файтона се бяха струпали дечурлигата от съседните десетина улици и чакаха някаква ужасно трагична развръзка. Бяха свикнали да виждат файтони само по сватби и погребения. Тук нямаше нито едното, нито другото, следователно си заслужаваше да чакат и да видят нещо, което надхвърляше техния опит.

Мартин изгаряше от нетърпение да види Рут. Той имаше изключително отзивчива душа и повече от всеки друг искрено жадуваше за внимание. Чувствуваше болезнено тази жажда, още повече, че я схващаше като нужда от духовна близост. Все още не бе доловил, че привързаността на Рут е преди всичко резултат от нейната вродена нежност и умереност на характера, а не произтича от вникване в неговата същност. Ето защо, когато Мартин я хвана за ръката и заговори радостно, тя усети прилив на нежност и стисна ръката му в отговор, очите й блестяха и в тях имаше влага от безпомощността, в която го намери, и от недвусмислените белези на страдание по лицето му.

Но Рут съвсем не беше толкова отзивчива, когато след известно време научи за двата приети ръкописа, за разочарованието на Мартин от „Трансконтинентален месечник“ и за радостта, която му бе донесло съобщението от „Бяла мишка“. Тя слушаше думите му, разбра тяхното значение, но не споделяше нито отчаянието, нито радостта му. Не можеше да изневери на собствената си личност. Публикуването на разкази в списанията не я вълнуваше. Единствено важен тя виждаше само брака. Не долавяше, че желанието й Мартин да се залови с някоя постоянна работа е продиктувано от несъзнателния импулс на жената, която се готви да бъде майка. Ако някой й кажеше всичко това с прости и ясни думи, тя щеше да се смути и с възмущение да започне да убеждава, че се интересува само от човека, когото обича и неговия успех. Затова докато Мартин разтваряше пред нея душата си, въодушевен от първия успех в избрания от него път, тя се задоволяваше само да слуша думите му и от време на време се оглеждаше наоколо, поразена от обстановката.

За първи път Рут заставаше лице срещу лице с ужасяващата нищета. Бедните влюбени я привличаха със своята романтика, но не знаеше как живеят те. Не можеше дори да си представи това, което видя. Погледът й непрекъснато скачаше от лицето му към стаята и обратно. Спарената миризма на нечисти дрехи, влязла заедно е нея от кухнята, бе отвратителна. Рут стигна до заключението, че Мартин се е просмукал с тази миризма, ако онази жена с ужасния вид пере често. Това бе заразната прилепчивост на бедността. Когато го поглеждаше, струваше й се, че вижда белега, оставен върху него от окръжаващата го обстановка. Не бе го виждала никога необръснат и тридневната брада по лицето му я отблъскваше. Тя не само бе в съзвучие с мрачното впечатление от външния вид и обстановката в къщата на Силва, но сякаш подчертаваше онази животинска сила, която тя ненавиждаше у него. И той седеше в подобна среда и потвърждаваше лудостта си, защото с гордост й съобщи, че са приели два негови разказа. Още съвсем малко и той щеше да се предаде и да постъпи на работа. Сега щеше да остане в тази ужасна къща и да продължи да пише и да гладува още няколко месеца.

— Каква е тази миризма? — изведнъж попита тя.

— Сигурно е от прането на Мария — бе отговорът. — Аз вече привикнах с нея.

— Не, не това. Нещо друго е — застояла миризма, от която ми се повдига.

Мартин подуши въздуха преди да отговори.

— Не усещам нищо друго, освен застоял тютюнев дим.

— Наистина. Мирише ужасно. Мартин, а защо пушите толкова много?

— Не зная. Забелязал съм само, че пуша повече, когато съм самотен. При това отдавна съм свикнал. Започнах да пуша още като дете.

— Знаете, че е лош навик — укори го тя. — Миризмата е отвратителна.

— Причината е в тютюна. Мога да си купувам само от най-евтиния. Но почакайте да получа чека за четиридесетте долара. Ще си купя такъв тютюн, че ще го харесат дори ангелите. Все пак, съгласете се, че не е толкова зле, след като за три дни приеха два мои разказа. С тези четиридесет и пет долара ще заплатя почти всичките си дългове.

— За двегодишен труд, нали? — запита Рут.

— Не, за по-малко от една седмица работа. Моля ви, подайте ми онази счетоводна книга със сивите корици от другия край на масата. — Отвори я и бързо запрелиства страниците. — Да, съвсем вярно. Четири дни за „Звън на камбани“ и два за „Водовъртеж“. Или с други думи съм изкарал четиридесет и пет долара за една седмица. Това прави сто и осемдесет месечно, а никое друго място не може да ми осигури толкова. Не забравяйте, че едва сега започвам. За да купя за вас онова, което искам да имате, ще ми трябват около хиляда долара месечно, дори петстотин ще бъдат малко. Четиридесет и петте долара са само началото. Почакайте да тръгна на пълен ход. Тогава ще видите каква пушилка ще се вдигне.

Рут не схвана правилно мисълта му и се върна към цигарите.

— Вие и сега пушите твърде много и въпросът не е в качеството на тютюна. Самото пушене е неприятна привичка, безразлично какъв е тютюнът. Мили Мартин, вие сте истински комин, жив вулкан, подвижен димоход и знаете, че това е отблъскващо.

Тя се наклони към него с молба в погледа и когато той видя отблизо познатото нежно лице и чистите, ясни очи, отново го порази мисълта за собственото му несъвършенство.

— Бих искала да не пушите повече — прошепна тя. — Моля ви, заради мене.

— Добре, няма да пуша — извика той. — Ще направя всичко, което искате, мила. Всичко, бъдете уверена.

Усети, че я обхваща голямо изкушение. Макар да проявяваше настойчивост, тя бе успяла да долови голямата лекота, с която можеше да му се въздействува, и бе уверена, че ако го помоли да изостави писането, той щеше да се съгласи. За миг думите дори трептяха на устните й. Но не ги произнесе. Не бе достатъчно храбра и не можеше да рискува. Само се притисна към него и прошепна в прегръдката му:

— Мартин, знаете, че това е заради самия вас. Убедена съм, че пушенето ви вреди. И още нещо — човек не трябва да робува на нищо, още по-малко на една трева.

— Винаги ще бъда ваш роб — засмя се той.

— В такъв случай започвам да давам нареждания.

Погледна го дяволито, макар че дълбоко в себе си съжаляваше, че не е казала най-голямото си желание.

— Живея само за да ви служа, ваше височество.

— Добре, тогава. Ето първата ми заповед — бръснете се всеки ден. Вижте как ми одраскахте бузата.

Всичко свърши с нежности и любовен смях. Все пак бе успяла да постигне нещо, и то немалко за първи опит. Женската й гордост бе задоволена с изтръгнатото от него обещание да остави тютюна. Нали бе казал, че е готов да направи всичко заради нея, следователно при друг случай ще го убеди да постъпи на работа.

След това стана да разгледа стаята. Видя въжетата с окачените бележки, запозна се с тайната на приспособлението за повдигане на колелото към тавана и се натъжи, след като откри купчината ръкописи под масата. Толкова много загубено време! Примусът я очарова, но лавиците за провизии бяха празни.

— Бедният! Вие нямате съвършено нищо за ядене — възкликна тя с нежно състрадание. — Изглежда гладувате.

— Не, продуктите ми са в килера на Мария, за да не се развалят — излъга той. — Няма опасност да умра от глад. Погледнете.

Тя се върна при него и го видя да свива ръката си в лакътя така, че мускулите запълзяха под ръкава на ризата и се стегнаха в твърд и тежък възел. Гледката я отблъсна, защото обиждаше чувствата й. Но пулсът на нейната кръв и всяка клетка на тялото й се стремяха към него и тя се притисна към тялото му със старото, познато движение. Когато той я обгърна с ръце, съзнанието й, което познаваше само външните прояви на живота, се противопоставяше, в същото време сърцето й и цялата й женска същност ликуваха тържествено. Именно в тези мигове тя долавяше силата на своята любов към Мартин, мощта на неговата страст, която чувствуваше в ръцете му, притиснали я здраво към себе си, я довеждаше до състояние на блажена изнемога. Тогава намираше оправдание за измяната, която вършеше към своите принципи и високи идеали, и още повече за мълчаливото непослушание към нейните родители. Те не искаха дъщеря им да се омъжва за този човек, а любовта й към него ги изумяваше. Понякога и тя се учудваше от силата на своите чувства, но това се случваше само когато бе далече от него, хладна и разсъдлива. Щом бяха заедно, тя не можеше да не го обича и макар че понякога той обиждаше и нараняваше чувствата й, любовта оставаше по-силна от нея.

— Този грип е дреболия — казваше той. — Неприятен е и главата ме боли, но не може да се сравни с жълтата треска.

— Нима сте боледували от жълта треска? — запита тя разсеяно, все още във властта на висшето удоволствие, което намираше в прегръдките му.

И така, със съвсем откъслечни въпроси, тя водеше разговора, докато изведнъж думите му я сепнаха.

Бе изкарал тази треска в тайна колония на тридесет прокажени на един от Хавайските острови.

— Но как се озовахте там? — попита Рут. Тя не можеше да проумее подобно царствено безразличие към собственото тяло.

— Аз просто не знаех — отговори той. — Не бях дори помислял за прокажени. Когато напуснах кораба и слязох на брега, се отправих навътре в острова, като търсех къде да се скрия. Три дни преживях с гуави, банани и други плодове, които растат в джунглата. На четвъртия ден намерих пътека, проправена от човешки стъпки. Изкачваше се нагоре, към вътрешността на острова. Моят път също водеше натам, освен това и някой бе минавал наскоро. На едно място пътеката вървеше по хребета на някаква планина, изтеглен нагоре като острие на нож. Тук широчината й не надвишаваше метър, а пропастите от двете страни бяха дълбоки по няколкостотин метра. Един добре въоръжен човек можеше да държи мястото срещу хиляди. Това бе единственият път към тайната колония. Три часа след като открих пътечката, стигнах до малка планинска долина, същинска чаша сред вулканични скали. Цялото място бе терасирано и засято с таро. Имаше плодни дървета и десетина колиби, покрити с трева. Щом видях обитателите, разбрах къде съм попаднал. Достатъчен бе само един поглед.

— И какво направихте? — попита примрялата Рут, уплашена и очарована като Дездемона.

— Нищо не можех да направя. Техен водач бе някакво старче, неузнаваемо от болестта, но управляваше като крал. Той бе открил долината и основал колонията, която бе изцяло извън закона. Но имаха оръжие, много боеприпаси, а канаките са толкова изкусни ловци на глигани и диви говеда, че никога не пропускат изстрел. Не можех в никакъв случай да се измъкна и останах там три месеца.

— И все пак как успяхте да избягате?

— Все още щях да бъда там, ако не беше едно младо момиче, наполовина китайка, а останалото — хавайка и бяла. Бе красавица, горката, и имаше добро образование. Майка й в Хонолулу имала цял милион състояние. Накрая това момиче ми помогна да избягам. Майка й давала пари на колонията, така че момичето не рискуваше да бъде наказано. Все пак ме накара да се закълна и никога да не издавам мястото, сдържах думата си. Дори сега за първи път го споменавам. Проказата едва бе белязала момичето. Пръстите на дясната й ръка бяха леко изкривени, а по-нагоре на ръката имаше малко петно. Това бе всичко. Струва ми се, че вече е мъртва.

— Но не се ли страхувахте? Какво щастие е, че не сте се заразили.

— Да, страхувах се — призна той. — В началото бе доста страшно, но постепенно привикнах. Мъчно ми беше за онова нещастно момиче и съумявах да не се страхувам. Тя беше толкова красива, имаше чудесна душа и бе съвсем леко докосната от болестта, а беше вече осъдена да живее като някоя дивачка и постепенно да изгнива. Проказата е много по-страшна, отколкото можете да си представите.

— Горката! — тихо каза Рут. — Истинско чудо е, че ви е оставила да избягате.

— Какво искате да кажете? — без да се замисли запита Мартин.

— Тя сигурно ви е обичала — все още тихо продължи Рут. — Кажете честно, нали беше така?

Работата в пералнята бе позаличила слънчевия загар от лицето на Мартин, а от живота на закрито и от последното заболяване чертите му бяха дори бледи, така че нищо не можеше да прикрие червенината, която бавно ги заля. Понечи да отговори нещо, но Рут го спря със смях.

— Не трябва, излишно е да отговаряте.

Стори му се, че в гласа й имаше метални нотки, а очите й блеснаха хладно. В същия миг си спомни за една буря, която бе преживял в северната част на Тихия океан. Видя отново пред себе си цялата картина на нощната буря с надигащите се вълни под чистото небе и безмилостната светлина на пълната луна. Веднага след това му се мярна момичето от колонията на прокажените, което му помогна да избяга само защото го обичаше.

— Тя беше благороден човек — просто каза той. — Подари ми живота.

Приключи с тези думи, но видя как Рут едва сподави кратко хълцане и обърна лицето си към прозореца. Бе се успокоила, когато го погледна отново, и в очите й не се виждаха следи от бурята.

— Аз съм такава глупачка — каза умолително, — но не мога да направя нищо. Мартин, аз наистина много, много ви обичам. С течение на времето ще стана по-непредубедена, но сега не мога да не ви ревнувам от сенките във вашето минало, а там е пълно със сенки.

Той се опита да възрази, но Рут го спря:

— Иначе не е могло да бъде, това е всичко. Ето, че горкият Артър ми прави знаци да тръгваме. Умори се да ме чака. Довиждане, мили. Чувала съм, че в аптеките продават лекарство, което помага на мъжете да оставят тютюна. Ще ви изпратя от него.

Вратата се затвори и се отвори отново.

— Обичам ви, обичам ви — прошепна тя и този път си замина.

В очите на Мария имаше не само почитание, когато помагаше на Рут да се добере до файтона. Там се четеше и жив интерес към нейния тоалет и към кройката на дрехите, която й се стори необикновено хубава. Тълпата разочаровани хлапета дълго гледа подир файтона и след това пренесе удивлението си върху Мария, която изведнъж се превърна в най-важната личност на улицата. Някой от нейното потомство разби този ореол, като съобщи, че важните гости са идвали при техния наемател. Мария потъна отново в предишното безличие, а Мартин изведнъж забеляза уважението на дребосъците от околността. Той порасна и в очите на Мария с цели сто процента, а ако бакалинът бе успял да зърне следобедното посещение на файтона, сигурно щеше да му отпусне допълнителен кредит от три долара и осемдесет и пет цента.