Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Martin Eden, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 68 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
martinpv (2010)
Корекция
NomaD (2011)

Издание:

Джек Лондон. Мартин Идън

Роман. Второ издание

Американска. ІІ издание.

 

Книгоиздателство: „Отечество“ — София, 1982

Превод от английски: Александър Бояджиев, 1982

 

Дадена за набор на 12.I.1982 г.

Подписана за печат на 18.II.1982 г.

Излязла от печат на 26.V.1982 г.

Формат 16/60/90.

Печатни коли 22.

Издателски коли 22.

Условно издат. коли 21,66.

Цена 2,07 лв.

История

  1. — Добавяне

Трета глава

Щом излезе от къщата, Мартин бръкна в джоба си, извади щипка мексикански тютюн и кафява оризова книжка и умело си сви цигара. Пое дълбоко първата глътка и изпусна дима бавно, сякаш да продължи удоволствието. „Господи! — каза високо и повтори благоговейно още няколко пъти — Боже, мой!“

Посегна към яката, изтегли я и я пъхна в джоба. Биеше ситен, студен дъжд, но той свали шапката, разкопча палтото си и тръгна бързо, безразличен към всичко наоколо, само със смътното усещане, че вали. Бе възторгнат, замечтан и преживяваше отново прекъснатия преди малко сън.

Най-сетне бе срещнал жената, оная жена, за която бе мислил понякога и която бе очаквал да срещне някъде, макар че жените не заемаха важно място в съзнанието му. Бе докоснал ръката й, бе видял в очите й красотата на нейната душа. Но тези очи и тялото й бяха не по-малко прекрасни. Впрочем, в тялото на Рут не бе видял плътта. Това го изненада, тъй като именно плътта бе търсил в жените преди нея. С нея беше друго. Не мислеше за тялото й, нито за слабостите и недостатъците, присъщи на всички смъртни. Нейната плът бе нещо повече от обикновено гнездо на душата. Тя бе плод на тази душа, нейно възвишено и прелестно превъплъщение. Порази го мисълта, че в нея има нещо божествено. Той бе свикнал да гледа трезво на живота. Не вярваше в свръхестественото. То не бе докосвало душата му нито с дума, нито с някакъв знак. Божественото не съществуваше за него. Винаги е бил неверник. Присмивал се е добродушно на свещениците и на приказките им за безсмъртието на душата. Бе сигурен, че отвъд няма живот, всичко е тук, на земята, другото е вечна тъмнина. Но в нейните очи бе съзрял безсмъртието на душата.

Никой досега не бе успявал да му, внуши тази идея. Само тя го бе направила, и то в мига, когато за първи път срещна нейния поглед. Лицето й неотстъпно го следваше — бледо и замислено, прекрасно в своята замечтаност и съчувствие, отразило в усмивката си чистотата на нейната душа, чистота, каквато той никога не си бе представял. Тази чистота го порази и замая със силата си. Бе срещал добро и зло, но не знаеше, че тя съществува. Той почувствува, че нейната чистота е висша проява на съвършенството, вдъхнало вечността на живота.

Усети непреодолимо желание да достигне този вечен живот. Знаеше, че не е достоен да се доближи до нея, но съдбата бе пожелала да я срещне и да остане с нея, разговаряйки цялата вечер. Това бе случайност. Заслугата не бе негова и той не заслужаваше подобно щастие. Обзе го смирението на дълбоко вярващия — покорен и изпълнен с чувство на самоунижение. Така се чувствуват грешниците, стигнали до покаяние. Осъждаше се за своите грехове. И подобно на грешника, комуто разкаянието донася просветление и неизказана радост, Мартин долови проблясъците на щастието, което го очакваше с нея. Но това щастие бе далечно и неясно, така различно от всичко познато. Влудяваше го непреодолимото желание да я достигне, да полети с нея към непознати висини, да сподели мислите й, да вкуси с нея от възвишената наслада и красота. Той мечтаеше за духовно притежание, отърсено от земната грубост и за онова възвишено приятелство, чиито очертания се губеха в мисълта му. Всъщност изобщо не мислеше, тъй като бе дал път на чувствата, разтърсваха го непознати усещания и го издигаше вълна от възвишени наслади, устремена към високите върхове на живота.

Залиташе като пиян, а гласът му унесено повтаряше: „Боже мой! Боже мой!“

Полицаят на ъгъла го огледа подозрително, но видя разкрачената му моряшка походка и запита:

— Къде си се надрънкал?

Мартин Идън рязко се върна към действителността. Съзнанието му бе изключително подвижно, бързо се настройваше към новото и реагираше на промените. Думите на полицая го отрезвиха за миг и всичко застина на мястото си.

— Я виж! — засмя се той. — Не съм усетил, че си говоря сам.

— Остава само да запееш — рече полицаят.

— Не, няма. Дай един огън и хващам другия трамвай. Запали си цигара, пожела лека нощ и продължи.

— Леле — е — възкликна на ум. — Тоя ме взе за пиян. — Засмя се и добави умислен: — Май наистина е така. Не съм вярвал, че едно женско лице може да свърши тая работа.

На Телеграф авеню се качи на трамвая за Бъркли. Беше пълно с младежи, които пееха и току надаваха призивния вик на своите колежи. Огледа ги внимателно. Бяха студенти. Те посещаваха университета, където се учеше Рут, бяха от нейната класа, вероятно я познаваха и можеха да я виждат когато пожелаят. Учуди се как не бяха го сторили, защо са тръгнали по развлечения, наместо да прекарат вечерта в разговор с нея, заобиколили я с преклонение и обожание. Мисълта му продължи своя ход. Забеляза едно момче с тесни очи и отпуснати устни. Реши, че този човек има пороци. Такива на борда са сплетници и доносници. Знаеше, че стои по-високо от него. Мисълта му даде смелост и сякаш го приближи към нея. Сравни се със студентите. Почувствува великолепното си мускулесто тяло — бе сигурен, че ги превъзхожда физически. Потисна го обаче мисълта, че в главите си имат много знания и затова могат да разговарят с нея. „Но за какво е мозъкът?“ — настойчиво чукаше в него въпрос. Той може да постигне това, което те вече имат. Те знаят за живота от книгите, които са прочели, а той го е изживял. Мозъкът му е изпълнен с не по-малко знания от техните глави, макар че неговите знания са по-други. Колцина от тях умеят да направят задържащия възел, или да хванат щурвала, или да застанат на вахта? Пред очите му се заредиха картини от неговия живот, труден и опасен, изпълнен с лишения и непосилен труд. Спомни си за мъката и несполуките в училището на живота. Но вече го познава и тук е неговото предимство. Те още не бяха тръгнали по трудния път, извървян от него. Е, добре тогава — докато те се занимават с това, той би могъл да изучи другата страна на живота — този от книгите.

Трамваят минаваше през по-рядко заселения район, разделящ Окланд от Бъркли. Мартин погледна и щом съзря двуетажната сграда, на чиято фасада от край до край бе изписано гордото „Бакалница на Хигинботъм“, слезе на ъгъла. Загледа се за миг във фирмата. Зад буквите прозираше нещо дребнаво и егоистично, лъхаше на измама и самовлюбеност. Бърнард Хигинботъм бе съпруг на неговата сестра и той добре го познаваше. Завъртя секретния ключ и се изкачи по стълбите до втория етаж. Тук живееше зет му. Магазинът бе отдолу. Миришеше на спарен зеленчук. Коридорът бе тъмен и Мартин вървеше пипнешком. Препъна се в някаква количка, оставена от многобройните му племенници, залитна и се удари във вратата. „Ама че скъперник — помисли си. — Страхува се да не изгори за два цента газ, без да го е грижа, че квартирантите му ще си счупят главите в тъмнината“.

Намери с опипване дръжката на вратата и влезе в осветената стая, където бяха сестра му и Бърнард Хигинботъм. Тя кърпеше панталоните му, а той бе изтегнал мършавото си тяло върху два стола, като поклащаше върху единия стол краката си, обути в оръфани домашни пантофи. Над отворения вестник в Мартин се взряха две остри, тъмни и неискрени очи, които винаги го изпълваха с отвращение. Така и не можа да разбере какво бе намерила сестра му у този човек. Мартин имаше чувството, че е някакво вредно насекомо, което всеки път искаше да стъпче с крак. „Някой ден ще му смачкам физиономията“ — бе единственото успокоение, необходимо му, за да може някак да го понася. Зет му го гледаше недоволно и очите му бяха жестоки като на невестулка.

— Е, какво? — запита Мартин. — Казвай.

— Само преди една седмица боядисваха вратата, а знаеш какви са тарифите на организираните сдружения — проплака господин Хигинботъм, но в гласа му имаше и заканителни нотки. — Внимавай малко.

Мартин искаше да възрази, но усети колко безсмислено е това. Той отвърна поглед от невероятно дребнавата душа пред него и се взря в една литография на стената. Бе изненадан, тъй като винаги му бе харесвала, а сега сякаш я виждаше за първи път. Тя нямаше никаква стойност: впрочем всичко в този дом бе също така евтино. Мисълта му се върна към къщата, която току-що бе напуснал, най-напред видя картините, а след малко — и нея. Когато му протегна ръка на сбогуване, в очите й грееше приветлива нежност. Бе забравил къде се намира, бе забравил и себе си, и Бърнард Хигинботъм, когато последният запита важно:

— Да не виждаш привидения?

Мартин се сепна и погледна свитите като мъниста оченца, иронични и същевременно груби и страхливи, само за миг, като на екран, пред него се мернаха същите очи и изражението, с което Хигинботъм обслужваше клиентите един етаж по-долу, там те ставаха мазни и самодоволни, раболепни и ласкаещи.

— Да, видях дух — отвърна Мартин. — Лека нощ. Лека нощ, Гертруда.

На излизане от стаята се препъна в една разпрана ивица от неугледния килим.

— Не блъскай вратата — предупреди го Хигинботъм. Усети как кръвта му кипва, но се овладя и затвори внимателно вратата след себе си.

Ликуващият господин Хигинботъм погледна жена си.

— Пиян е — обяви шепнешком. — Казах ти, че ще се напие.

Тя наведе покорно глава.

— Очите му блестяха — не можеше да не се съгласи тя. — И яката му изчезнала, а го видях да излиза с яка. Ама мислим, не е пийнал повече от две-три.

— Не се държеше на краката си — натърти съпругът. — Нали го гледах — препъна се в стаята. Не чу ли как щеше да се изтъркаля в коридора.

— Спъна се в количката на Алиса. Как ще я види в тъмното?

Гласът на Хигинботъм се засили, а заедно с него — и гневът му. Бе принуден да се преструва по цял ден в магазина, но вечер семейството му имаше честта да види истинския му образ.

— Казвам ти, че скъпоценното ти братче е пияно. Гласът му бе студен, рязък, не търпящ противоречие, а устните отсичаха всяка дума подобно режеща машина. Жена му въздъхна и млъкна. Тя бе висока и едра, облечена небрежно, изнемощяла от работата, пълнотата и съпруга си. Господин Хигинботъм продължи назидателно:

— Наследил го е от баща си. И ще пукне като стария. Това да ти е ясно.

Тя кимна, въздъхна и продължи да шие. И двамата бяха съгласни, че Мартин се е прибрал пиян. Техните души не можеха да почувствуват красотата. В противен случай биха разбрали, че блестящите му очи и пламналото лице са верен знак за неговата първа любов.

— Хубав пример за децата — изсумтя внезапно Хигинботъм. Мълчанието, за което бе виновна съпругата му, го дразнеше. Понякога почти съжаляваше, че тя му противоречи толкова малко. — Ако още веднаж ми дойде такъв, да се маха. Ясно ли ти е? Няма да му позволя да покварява невинни деца със своето къркане.

Господин Хигинботъм харесваше тази дума, влязла съвсем наскоро от вестника в неговия речник:

— Това е поквара и нищо друго.

Жена му въздъхна отново, поклати болно глава и продължи да шие. Господин Хигинботъм се зачете отново.

— Плати ли си наема и храната за миналата седмица? — избоботи гласът му над вестника.

Тя кимна:

— Има още пари.

— Кога ще отплава пак?

— Щом свърши парите, предполагам. Вчера е бил в Сан Франциско, търси кораб. Но има още пари и гледа за нещо по-добро.

— Най-прост моряк, пък и той ще си придава важност — изсумтя господин Хигинботъм. — Търсел. Кой е той?

— Спомена за някакъв кораб, който се готви за далечен път и някакви заровени съкровища. Сигурно ще замине с него, ако му стигнат парите дотогава.

— Ако реши да се вразуми, мога да му дам работа. Ще кара фургона — каза съпругът, но гласът му не бе доброжелателен. — Том напусна.

Жена му се обърна с тревожен въпрос в погледа.

— Днес. Ще работи за Карудърс. Дават му повече, отколкото аз мога да си позволя.

— Казах ти, че ще избяга — извика тя. — Той заслужаваше повече, бе добър работник.

— Внимавай, ей — изръмжа Хигинботъм. — Хиляди пъти съм ти казвал да не си пъхаш носа в моите работи. Предупреждавам те за последно.

— Не ме интересува — рече тя троснато. — Том бе добро момче.

Съпругът й зяпна от изумление. Това вече бе нечувано предизвикателство.

— Ако твоят брат струва нещо, би могъл да се хване с фургона — изсумтя той.

— Нали все пак си плаща за храната и квартирата — бе отговорът. Той ми е брат и щом не ти дължи нищо, престани да се заяждаш с него. Макар че сме женени от седем години, и аз имам някакви чувства.

— Каза ли му, че трябва да плаща и за газа, ако продължава да чете в леглото? — запита съпругът.

Тя не отговори. Нейната съпротива се огъна, а духът й клюмна някъде из умореното тяло. Мъжът й тържествуваше. Пак бе успял да я унижи. Очичките му блеснаха отмъстително, а слухът му долови с радост нейното хълцане. Изпитваше голямо удоволствие щом вземеше връх над нея, а напоследък това му се удаваше лесно, вярно е, че в първите години от сватбата бе по-друго, но глутницата дечурлига и постоянните натяквания бяха изсмукали силите й.

— Утре да му кажеш — добави той. — А, щях да забравя, нека утре дойде Мариана да наглежда децата. Том го няма и аз трябва да излезна с фургона, а ти се приготви да ме заместиш зад тезгяха.

— Нали трябва да пера утре — опита се да възрази жената.

— Стани тогава по-рано. Аз ще тръгна след десет часа. Зашумя ядно с вестника и се зачете.