Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Martin Eden, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 68 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
martinpv (2010)
Корекция
NomaD (2011)

Издание:

Джек Лондон. Мартин Идън

Роман. Второ издание

Американска. ІІ издание.

 

Книгоиздателство: „Отечество“ — София, 1982

Превод от английски: Александър Бояджиев, 1982

 

Дадена за набор на 12.I.1982 г.

Подписана за печат на 18.II.1982 г.

Излязла от печат на 26.V.1982 г.

Формат 16/60/90.

Печатни коли 22.

Издателски коли 22.

Условно издат. коли 21,66.

Цена 2,07 лв.

История

  1. — Добавяне

Двадесет и втора глава

Когато Рут се завърна у дома, госпожа Морз нямаше нужда от усета на майка, за да разбере по лицето й какво се беше случило. Червенината по бузите й казваше самата истина, а още по-красноречиви бяха нейните широко отворени и блестящи очи, които непогрешимо отразяваха сиянието в душата й.

— Какво има? — попита госпожа Морз, която търсеше благоприятния миг, след като Рут си легна.

— Разбра ли? — запита и Рут с разтреперени устни. Вместо да отговори, майка й я прегърна и погали нежно косата й.

— Той нищо не каза — рязко продума Рут. — Не исках това да се случи и никога не бих му позволила да говори, само че той не го направи.

— Но след като не е говорил, тогава нищо не е могло да се случи, нали?

— Напротив, случи се.

— За бога, какво говориш, дете? — запита обърканата госпожа Морз. — Никак не разбирам какво е станало. Какво се случи?

Рут погледна изненадано майка си.

— Аз мислех, че си разбрала вече. Аз и Мартин се сгодихме.

Госпожа Морз се засмя недоверчиво, но бе разтревожена.

— Не, не каза нищо — обясни Рут. — Просто ме спечели, това е всичко. И аз бях учудена като теб. Не каза нито дума. Само ме прегърна и… и все едно, че, на мое място бе някой друг. Той ме целуна и аз го целунах. Не можех иначе. Просто трябваше да го сторя. Тогава разбрах, че го обичам.

Тя замлъкна и нетърпеливо очакваше майка й да я благослови с целувка, но госпожа Морз студено мълчеше.

— Знам, че се случи нещо ужасно — продължи глухо Рут. — И не зная дали някога ще ми простиш, но всичко бе някак по-силно от мен. До онзи миг не можех да си представя, че го обичам. Ще трябва да кажеш на татко.

— Не е ли по-добре да не казваме на баща ти? Нека да се срещна с Мартин Идън, да поговоря с него и да му обясня. Той ще разбере и ще те освободи.

— Не, не! — извика Рут и се изправи. — Аз не искам да се отказва от мене. Аз го обичам и любовта е така приятна. Аз ще се омъжа за него… ако, разбира се, вие сте съгласни.

— Мила Рут, аз и баща ти имаме други планове за тебе. О, не, не, съвсем не сме искали да ти избираме съпруг, или нещо подобно. Желаем само ти да се омъжиш за човек, който те заслужава, за истински, добър и почитан мъж, когото ти сама ще избереш, след като го обикнеш.

— Но аз вече обичам Мартин — умолително не се съгласяваше Рут.

— Не бихме повлияли в никой случай на твоя избор, но ти си наша дъщеря и не можем да приемем подобен брак. На твоята изисканост и възпитание той може да предложи само грубост и простащина. Не ти подхожда с нищо. Не може да ти предложи материална сигурност. Ние не мислим за прекален разкош, но удобствата са нещо друго и нашата дъщеря трябва да се омъжи за човек, който може да й осигури поне удобства, а не за скитник, без грош, който, освен че е бил моряк, каубой, контрабандист и бог знае какво още, в допълнение към всичко е лекомислен и безотговорен.

Рут мълчеше, защото всяка дума й се струваше вярна.

— Той прахосва времето си в писане, като се опитва да направи това, което малцина надарени хора с университетско образование постигат понякога. Човек, който мисли за брак, трябва да се готви за него. Но не и той. Както вече казах, а надявам се, че и ти си съгласна с мене, той е безотговорен. Всъщност, как може да не бъде? Такива са всички моряци. Къде е могъл да се научи на пестеливост и умереност? Годините, прекарани в прахосничество, са го белязали. Разбира се, той не е виновен, но това не може да промени същността му. Помисляла ли си за годините на разпуснатост, които е преживял. Запитвала ли си се за това, дъще? Ти знаеш какво е бракът.

Рут потръпна и се притисна към майка си.

— Мислила съм — Рут дълго мълча, като чакаше да обхване по-пълно своята идея. — Това е нещо ужасно. Мъчително ми е да мисля за него. Казах ти, че моята любов е страшна грешка, но инак не можах да постъпя. Представи си ти да не обичаш татко. Същото е с мене. И в него, и в мен има нещо, което ме кара да го обичам, макар че до днес аз не знаех за съществуването му. Никога не съм помисляла, че мога да го обичам, но това е точно така — завърши тя и в гласа й се долавяше тържество.

Говориха дълго, без да стигнат до някакво заключение и решиха засега да не предприемат нищо.

До същото заключение малко по-късно вечерта дойдоха госпожа Морз и нейният съпруг, след като тя откровено му призна, за провала на своите планове.

— Невъзможно бе да стане друго — бе мнението на господин Морз. — Този моряк е бил единственият мъж, с когото е поддържала някаква близост. Рано или късно трябваше да се събуди, и ето — в мига, когато това стана, само морякът бе около нея, няма нищо чудно, че се е влюбила в него, или поне така мисли, което всъщност е почти същото.

Госпожа Морз се задължи да влияе внимателно и не открито върху Рут, наместо да застава срещу нея. За целта имаше предостатъчно време, тъй като Мартин не можеше да се ожени веднага.

— Нека се среща колкото иска с него — бе съветът на господин Морз. — Обзалагам се, че колкото повече го опознава, толкова по-малко ще го обича. Дай й пълна възможност да прави сравнения. Постарай се в къщи да идват млади хора, младежи и момичета, умни и образовани мъже, които вече са постигнали нещо или изграждат своята кариера, достойни млади мъже от нашата среда. Тя ще може да го съпостави с тях и да прецени същността му. А и той е само момче на двайсет и една година. Рут също така е дете. Цялата работа е едно хлапашко влюбване, което и двамата ще надживеят.

Въпросът не бе разрешен. В семейството приеха годежа на Рут и Мартин, но не му дадоха никаква гласност. Всъщност никой в техния дом не мислеше, че това някога ще стане. Прието бе мълчаливо съгласие за един продължителен годеж. От Мартин не поискаха нито да започне работа, нито да престане да пише. Нямаха намерение да го подтикват по пътя към по-доброто. Самият той им съдействуваше и подпомагаше техните враждебни планове, тъй като мисълта за някаква служба му бе безкрайно далечна.

Няколко дни по-късно той каза на Рут:

— Не знам, дали ще ви хареса това, което направих. Реших, че да живея у сестра ми е твърде скъпо и затова ще си обзаведа собствено домакинство. Наех мъничка стая в северен Оукланд, наоколо е спокойно, купих и примус, за да си готвя.

Рут бе извън себе си от радост. Примусът особено й се понрави.

— Така е започнал и господин Бътлър — каза тя. Мартин се намръщи в себе си при споменаването на този достоен господин и продължи:

— Поставих марки на всички мои ръкописи и ги пуснах отново по редакциите. Днес се пренесох и от утре започвам работа.

— Къде? — извика тя изненадано и с радостна усмивка, като с цялото си тяло се притисна и сгуши до него. Защо мълчахте? Какво започвате.

Мартин поклати глава.

— Исках да кажа, че отново започвам да пиша. Лицето й помръкна и Мартин продължи бързо:

— Не бързайте да ме осъждате. Този път не започвам играта с хвърчащи идеи. Това е хладна, суха и лишена от фантазия работа. Във всеки случай е по-добра от моряшката професия и благодарение на нея ще печеля повече пари от който и да е работник без специалност в Оукланд. Слушайте, почивката, която си разреших, ми отвори очите. През това време тялото ми си почиваше, аз не пишех, или поне нямах намерение да публикувам. Само мислех и ви обичах. Тук-там прочетох по нещо, но то бе част от мислите ми и четях предимно списания. Мислех за себе си, за света, за мястото ми в него и за изгледите да достигна нещо, което ви подхожда. Освен това прочетох „Философия на стила“ от Спенсър и открих много неща за себе си и по-точно за моето писане, така разбрах много повече и за материалите, които се публикуват в списанията всеки месец. А изводът от моите мисли, четене и от любовта ми е, че реших да стана литературен занаятчия. Ще оставя настрана истинските произведения, и ще се заловя със занаятчийска работа, с всичко останало, което изглежда се търси толкова много — разни шеги, статийки, хумористични и други стихчета. Ще включа представителствата за едновременни публикации и за кратки разкази, а също така и неделните приложения. Ще продължа така, ще им поднасям онова, което търсят, и пак ще изкарвам една добра заплата. Има хора, които от подобна свободна практика печелят по четиристотин-петстотин долара в месеца. Не мисля да ставам като тях, но ще мога да изкарвам достатъчно пари и да имам много свободно време, което не може да ми осигури нито една служба. Така ще мога да се подготвям за истинска работа. Ще изучавам сериозните литературни произведения и ще се опитвам да пиша, за да мога един ден да създам такива творби. Ето, самият аз съм смаян от пътя, който изминах. Когато се опитах да пиша за първи път, аз не знаех нищо, освен няколко нищожни случки, които нито разбирах, нито можех да преценя. Но аз не можех да мисля, наистина не можех. Липсваха ми дори и думи за това. Пред себе си имах само редица безсмислени картини. Но едновременно с новите понятия и знанията, които получавах, аз започнах да виждам в моя дотогавашен опит не само обикновени картини. Тъй като те не бяха изчезнали, аз се научих да ги тълкувам. Именно тогава започнах да създавам хубави неща като „Приключение“, „Радост“, „Гърнето“, „Веселата улица“, „Любовен цикъл“ и „Морска лирика“. Аз ще напиша още много като тях и дори по-хубави, но засега ще се занимавам с това само в свободното си време. Вече стъпих здраво на земята. Отначало, занаятчийска работа и пари, а по-късно — и сериозни произведения. Вижте, снощи например написах пет-шест шеги за сатиричните седмичници, а малко преди да си легна, ми хрумна да опитам с хумористични триолети, и за по-малко от час имах вече четири. Всеки струва поне по долар, което означава четири долара за няколко мисли преди лягане. Разбира се, че това е скучна и нищожна работа, лишена от стойност, и все пак не е по-безсмислена и отегчителна от труда на счетоводителя, който получава шейсет долара, или на човека, изписващ до края на живота си безкрайни колони от цифри без смисъл. Освен това тази работа не прекъсва връзката ми с литературата и ми оставя време да опитвам със сериозни произведения. Рут запита:

— Но какъв е смисълът от тези сериозни произведения, след като не можете да ги продадете?

— Разбира се, че мога… — започна Мартин, но тя го прекъсна:

— Нали не сте продали нищо от заглавията, за които споменахте, че са добри. Не можете да се ожените с истински произведения, за които няма пазар.

— Тогава ще се оженим с триолети, които ще се продават — смело обяви той, като я прегърна и притегли към себе си, но срещна една съвсем неотзивчива Рут.

— Ето, слушайте — каза той с престорена веселост. — Това не е изкуство, но е един долар.

У нас дойде един

да пита за пари,

но този господин

не проумя дори,

че в къщи аз си бях

и върна се у тях,

така и не откри,

че аз го изиграх.

Веселият тон, с който започна невзрачните стихове, бе заменен накрая със съвсем унило изражение. Рут изобщо не се усмихна. Тя го гледаше сериозно и загрижено.

— Може и да струва долар — каза тя, — но това е доларът на шута, възнаграждението на клоуна. Мартин, нима не виждате, че подобна печалба е унизителна. Аз искам човекът, когото обичам и уважавам, да бъде нещо повече от съчинител на шеги и хумористични стихчета.

— Вие искате той да бъде като господин Бътлър, например — подсети я Мартин.

— Зная, че не обичате господин Бътлър — започна Рут, но той я прекъсна.

— Нищо подобно. Жалко само за неговото лошо храносмилане. Не виждам, обаче, защо да не пиша шеги и хумористични стихове, след като това може да ме спаси със същия успех, както преписването на пишеща машина или воденето на купища търговски книги — нали целта е една и съща. Според вас аз трябва да започна със счетоводните книги, за да стана известен адвокат или търговец. Аз пък мисля, че е по-добре да се заловя със занаятчийска работа и да стана добър писател.

— Има някаква разлика — настоя тя.

— Каква е?

— Ето, вашите добри произведения, или поне онези, които считате за добри, не се продават. Знаете, че въпреки опитите ви, редакторите не ги приемат.

— Дайте ми време, скъпа — умоляваше той. — Занаятчийската работа е само средство и аз не гледам сериозно на нея. Дайте ми две години. За това време аз ще успея да принудя редакторите да купуват с радост моите произведения. Вярвам в себе си и зная, какво говоря, познавам вече и себе си, и литературата, виждам и боклука, който творят множество незначителни хора, и зная, че след две години вече ще съм излязъл на пътя към успеха. Що се отнася до напредък в търговията, аз никога не бих успял — просто тя не е за мене. Отблъсква ме като нещо безинтересно и глупаво, изпълнено с корист и измама. Струва ми се, че причината е в мен. Никога не бих могъл да бъда нещо повече от обикновен служител, мислите ли, че можем да бъдем щастливи е нищожната заплата на един чиновник. Аз искам да ви дам всичко най-хубаво в света, и само още по-хубавото ще ме кара да чувствувам, че не съм ви дал всичко. И аз ще постигна всичките си желания. Господин Бътлър ще изглежда невзрачен, ако сравните доходите му с това, което печели един наложил се автор. Книга, която се търси на пазара, носи средно между петдесет и сто хиляди долара, някога повече, друг път по-малко, но по правило е в тези граници.

Рут не каза нищо, но разочарованието й бе очевидно.

— Какво мислите? — запита той.

— Надявах се и имах други проекти. Мислех, и все още го мисля, че за вас би било най-добре да учите стенография. Тъй като можете да пишете на машина, ще постъпите в кантората на баща ми. Паметта ви е добра и съм уверена, че ще успеете като адвокат.