Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Martin Eden, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 68 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
martinpv (2010)
Корекция
NomaD (2011)

Издание:

Джек Лондон. Мартин Идън

Роман. Второ издание

Американска. ІІ издание.

 

Книгоиздателство: „Отечество“ — София, 1982

Превод от английски: Александър Бояджиев, 1982

 

Дадена за набор на 12.I.1982 г.

Подписана за печат на 18.II.1982 г.

Излязла от печат на 26.V.1982 г.

Формат 16/60/90.

Печатни коли 22.

Издателски коли 22.

Условно издат. коли 21,66.

Цена 2,07 лв.

История

  1. — Добавяне

Тридесет и осма глава

— Елате, ще отидем на събрание на социалистите каза Брисъндън, който едва се държеше на краката си от слабост. Не бе минал и час от повторния кръвоизлив през последните три дни. Държеше с трепереща ръка неизменната чаша с уиски и я пресуши на един дъх.

— Какво ще правя при социалистите? — попита Мартин. — На външни лица се разрешава да говорят по пет минути. Ще станете и ще им кажете защо сте против социализма. Нека разберат какво мислите за тях и за морала на тълпата. Подхвърлете им Ницше и току-виж сте отмъкнали пердаха. Нека стане шумотевица, защото те имат нужда от нея. И вие обичате разискванията не по-малко от тях. Искам да ви видя социалист, преди да си замина. Социализмът ще осмисли вашия живот и само той може да ви спаси от разочарованието, което ви очаква.

— В никакъв случай не мога да проумея как именно вие сте стигнали до социализма? — разсъждаваше Мартин на глас. — Вие сте изпълнен с презрение към тълпата и съм убеден, че цялата тази сган не е в състояние да предложи нищо на чувството за красота в душата ви. Изглежда социализмът не може да ви спаси — завърши той, като сочеше с укор чашата, която приятелят му напълни отново.

— Аз съм много болен — бе отговорът. — При вас е съвсем друго. Вие сте здрав, имате много дни пред себе си и трябва да ги изживеете по някакъв начин. Учудвате се защо съм социалист. Ще ви кажа. Защото социализмът е неизбежен, защото сегашната прогнила и изпълнена с безсмислие обществена система не може да съществува повече: защото е отминало времето на вашия силен човек, яхнал коня. Робите няма да бъдат с него. Те нямат брой и волю-неволю ще смъкнат самолюбивия ездач още преди да се е покачил на седлото. Не ще успеете да се отървете от тях и ще трябва да преглътнете морала на робите. Съгласен съм, че вкусът не е приятен. Но този залък се подготвя отдавна и ще трябва да се примирите с него. Нашите ницшеански идеи са допотопни. Миналото не се връща и онзи, който твърди, че историята се повтаря, е лъжец. Не обичам тълпата, вярно е, но какво мога да направя? Няма го силният човек и всичко друго е за предпочитане пред малодушните свине, които сега управляват. Хайде да тръгваме. Вече се наблъсках до козирката и ако остана още, съвсем ще се напия. А знаете какво казват лекарите, дявол да ги вземе! Все ще успея да ги изиграя.

Беше неделя вечер и малката зала се оказа претъпкана със социалисти от Оукланд, предимно хора от работническата, среда. Събранието ръководеше един умен евреин, който спечели възхищението на Мартин и в същото време разпали неговата враждебност. Приведените тесни рамене на този човек и свитите му гърди издаваха типичния представител на мизерните работнически поселища и Мартин долови ясно отпечатъка на многовековната борба на слабите и окаяни роби срещу шепата господари, които винаги бяха управлявали тези хора и щяха да ги газят до края на света. Това напомнящо на снопче изсъхнала трева същество Мартин прие като истински символ. Зад неговата фигура се тълпеше масата от слабовати нещастници, които законът на биологията бе осъдил да тлеят в занемарените покрайнини на живота. Те бяха неспособни да се приспособят към него. Природата ги отхвърляше заради силния човек, независимо от тяхната хитроумна философия и мравешка наклонност към сътрудничество. Ръката й хвърляше богатите семена на живота, но тя избираше само най-доброто между тях. По същия начин и човек подражава на природата, като отглежда породисти коне и отделя краставици за семе. Ако вселената имаше създател, той би могъл без съмнение да открие по-съвършен метод, но съществата, населяващи този свят, трябваше да се примирят със съществуващия закон. Разбира се, тези същества имаха право да се гърчат в своя протест така, както с все сила недоволствуваше ораторът на трибуната, подкрепян от задъханата тълпа в тяхното общо усилие да открият онзи път, който ще им помогне да смекчат ударите на живота и да надхитрят природата.

С тези мисли започна да говори Мартин, след като Брисъндън го склони да им даде да разберат. Качи се на трибуната и съгласно обичая се обърна най-напред към председателя на събранието. Заговори тихо, като се спираше, за да подреди разхвърляните идеи, извикани от думите на евреина. На подобни събрания всеки оратор имаше право да говори пет минути и Мартин току-що бе развихрил своята атака срещу учението на социалистите, когато времето му изтече. Но присъствуващите го приеха с такъв интерес, че единодушно поискаха от председателя да продължи времето за неговото изказване с одобрителни възгласи. Разбраха, че имат пред себе си достоен противник и слушаха всяка негова дума с неотслабващо внимание. Той говореше разпалено и убедително, без да смекчава присъдата си над робите, над техния морал и средства за борба и открито загатваше, че я насочва към своите слушатели. Цитираше Спенсър и Малтус и изложи биологичния закон за развитието. Завърши накратко с думите:

— Не може да устои държава, изградена от роби. Старият закон за развитието е още в сила. Силният и неговото потомство оцеляват в борбата за съществуване, докато слабият и наследниците му претърпяват поражение и загиват. Тъй като целта на борбата е ясна, силата на тези, които оцеляват, нараства с всяко ново поколение. Такъв е законът на развитието. Но вие, роби — признавам, че не е леко да си роб, — вие мечтаете за общество, в което този закон не съществува, където не загива нито едно слабо и неспособно създание, където всеки некадърник ще може да задоволява глада си по няколко пъти на ден и ще има възможност да създава потомство при равни условия със Силния. А какъв ще бъде резултатът? Силите и жизнеспособността на всяко следващо поколение ще престанат да растат. Напротив, ще намаляват. Такова е отмъщението за вашата робска философия. Робското общество, изградено от вас, за себеподобните ви, ще отслабва и неминуемо ще се разпадне така, както ще изчезват силите на всяко отделно същество, за да загине накрая и самият живот. Не забравяйте, че аз излагам същността на биологията, а не проповядвам сълзливи правила за поведение. Нито едно общество от роби не може да…

— А какво ще кажете за Съединените щати? — извика някой от присъствуващите.

— Какво ли? — отвърна с въпрос Мартин. — Тринайсетте колонии пометоха своите управници и създадоха така наречената Република. Робите станаха господари на себе си. Нямаше го вече владетелят и неговият меч. Но робът не може без господар, независимо какъв е той, и се появиха новите владетели. Не, това не бяха силни, мъжествени и благородни хора, а ловки и лукави търговци и лихвари. Те ви заробиха отново, но не открито и доблестно със силата на своето оръжие, а сториха това потайно с ловки ходове, ласкателства, измами и лъжи. Те подкупиха вашите недостойни съдии, поквариха хората, които творят закона, и осъдиха на още по-жестоко робство децата ви. Днес два милиона ваши синове и дъщери се блъскат във властта на търговците. В Съединените щати сега живеят десет милиона роби като вас, които нямат подслон и се хранят оскъдно. Но нека се върнем към главното. Посочих ви, че общество, състоящо се от роби, не може да оцелее, тъй като в него престава да действува законът за развитието. Такава е неговата същност и то започва да се изражда още от момента на своето създаване. Лесно е да се говори, че законът за развитието щял да изгуби силата си, но къде е новият закон, съгласно който можете да продължите напред. Създайте го. Или може би вече е създаден? Тогава изложете го.

Мартин седна на мястото си сред буря от гласове. Десетина души скочиха и поискаха думата от председателя. Поддържани от гръмогласни одобрителни възгласи един след друг те говореха разпалено и с жестове и думи отблъскваха нападките на Мартин. Вечерта премина в бурно сражение на мисли и идеи. Някои се отклоняваха от въпроса, но повечето насочваха думите си право към Мартин. Поразяваха го с нови за него схващания и отправяха мисълта му към възможни нови приложения на старите закони, макар че никой не подсказа възможности за друго начало в развитието на живота. Бяха твърде откровени, за да спазват винаги предписанията на учтивостта, и председателят многократно чукаше по масата и призоваваше към ред.

Случаят пожела в залата да присъствува и един съвсем млад репортер, новак в професията, за когото денят бе преминал без интересни събития, но жаждата за сензации го бе довела и тук. Не беше талантлив журналист. Бе повърхностен и перото му се движеше свободно, но беше и достатъчно тъп, за да вникне в разискванията. Всъщност изпитваше удоволствие от мисълта, че стои несравнимо по-високо от тези бъбриви маниаци от работническата класа. В същото време бе изпълнен с преклонение към онези, които бяха по върховете, даваха тон на вестниците и определяха политиката на народите. Освен това негов идеал бе репортерът, чието умение му дава възможност не само да направи нещо от нищото, но то да бъде значително.

Той не успя да разбере за какво се говори. Всъщност това не го интересуваше. Достатъчно указание му бяха думи като „революция“. Както палеонтологът може да възстанови цял скелет само от една изровена кост, така и той бе в състояние да възпроизведе цяла реч от единствената дума „революция“. И тъй като Мартин предизвика най-голямото раздвижване, на него се падна честта да стане главният подстрекател и изразител на всички мисли, неговият реакционен индивидуализъм се превърна в най-страшната по своята крайност социалистическа заплаха. Зеленият още репортер предаде местния колорит с майсторска четка и разказа за дългокосите типове с пламтящи очи, за неуравновесените и белязани от израждане присъствуващи на събранието, за яростните викове и високо вдигнатите стиснати юмруци, описвайки всичко това на фона на ругатни, ревове, крясъци и гърлен тътен на разгневени мъже.