Джек Лондон
Мартин Идън (14)

Четиринадесета глава

Причината да се откаже от латинския не бе Олни, а Рут и неговата любов към Рут. За него парите бяха време. Трябваше да се занимава с много по-важни предмети от латинския език и интересът му бе насочен към тях. А трябваше и да пише. Трябваше да печели пари. Нито едно от произведенията му не бе прието все още и около четиридесет ръкописа пътуваха безкрайно от едно списание в друго. Как успяваха другите? Прекарваше дълги часове в обществената читалня, преглеждаше произведенията на други писатели, проучваше ги, правеше критични забележки в сравнение със собствената си работа и не можеше да разбере как те успяваха да ги продават за разлика от него.

Удивляваше го огромното количество публикувани недоносчета — безизразни, безцветни и безжизнени. И за тези мъртви, но публикувани работи плащаха по два цента на дума, по двайсет долара за хиляда думи, както уверяваше колонката със съобщения във вестника. Той не успя да се примири с безчислените къси разкази, които бяха написани леко и остроумно, но в тях нямаше живот или бяха измислени. Животът е така необикновен и прекрасен, пълен с въпроси, мечти и упорит труд, а тези разказчета не напускаха сивото ежедневие. Той чувствуваше силата и устрема на живота, неговите бесни пориви, трескави пристъпи и усилия. Ето, за всичко това трябва да се пише. Той искаше да възпее воините на последната надежда, безумните влюбени, великаните, които продължават да се борят независимо от ужасите и трагичните събития, чиито мощни удари разтърсват самия живот. А разказчетата, поместени из списанията, възхваляваха господин бътлъровци, жалките преследвачи на долари, и скучните любовни историйки на безинтересни мъже и жени. Дали и редакторите на списанията не бяха също така сиви и обикновени хорица? Или самият живот плаши всички тези писатели, редактори и читатели?

Най-много го измъчваше фактът, че не познава нито един писател или редактор. Дори не бе срещал и човек, който някога се е опитвал да пише. Нямаше кой да му обясни, да го насочи, да му даде най-незначителния съвет. Започна да се съмнява, дали редакторите изобщо съществуват. Струваше му се, че те са като зъбни колела на механизъм. Точно така, бе изправен пред някаква машина. Той влагаше душата си в разкази, очерци и стихотворения, които отиваха в машината. Сгъваше ръкописите, поставяше ги заедно с марки за отговор в плика, затваряше го, залепваше още марки и ги пращаше по пощата. Пликовете пътуваха из цялата страна и след някое време раздавачът връщаше ръкописа в друг плик, на който бяха залепени изпратените от него марки. Очевидно от другата страна нямаше жив човек, а някакъв хитроумен механизъм от зъбни колела, който прехвърляше ръкописа от един плик в друг и залепваше марките. Приличаше на автоматите, които ти подават дъвка или шоколад, след като пуснеш монетата в един от двата прореза. Същото правеше и машината — редактор. Изглежда той пускаше ръкописите си само в прореза, който ги връща обратно. Успееше ли да намери другия прорез, машината щеше да му подаде чекове.

Мисълта за ужасната машина преследваше Мартин главно поради стандартните бланки с отказ. Те се трупаха със стотици — по десетина и повече за всеки ръкопис. Щеше да го насърчи дори само един ред, написан към някой от отказите. Но редакторите упорито не даваха признак на живот. И така единственото възможно заключение бе, че от другата страна няма жив човек, а само равномерно въртящите се, добре смазани зъбни колела на машината.

Той можеше да се бори мъжествено, бе упорит и всеотдаен и нямаше да се умори да захранва машината още дълги години. Лошото бе, че губеше много кръв и изходът от борбата щеше да бъде решен не след години, а след няколко седмици. Редовните разходи за храна и квартира и парите, които харчеше за изпращане на тези четиридесет ръкописа по пощата, го изправяха пред неумолима гибел. Вече не купуваше книги и правеше невероятни икономии, за да може да отдалечи пълния крах, макар че пестеливото изразходване на средствата не бе негова стихия. Точно обратното — сам приближи края с почти цяла седмица, като даде пет долара за нова рокля на сестра си Мариана.

Бореше се сам в мрака, без съвет или добра дума, попаднал в лапите на недоверието. Дори Гертруда започна да го гледа накриво. Отначало приемаше с обич и разбиране неговото безразсъдство, но постепенно сестринската й загриженост прерастваше в безпокойство. Струваше й се, че той не е вече безразсъден, а отива към безумие. Мартин разбираше всичко и се измъчваше много повече, отколкото от заядливия присмех на Бърнард Хигинботъм. Вярваше в своите сили, но никой не споделяше увереността му, дори и Рут. Тя искаше той да се посвети изцяло на учение и макар че не осъди открито решението му да стане писател, никога не го подкрепи.

Досега Мартин не бе показвал на Рут своите произведения. Не се осмеляваше поради някаква изтънчена чувствителност. Впрочем заниманията й в университета бяха много напрегнати и той не искаше да отнема от нейното време. Но след като приключи успешно изпитите си, сама го помоли да й покаже нещо от своята работа. Мартин ликуваше и в същото време бе неспокоен. Тя има титла бакалавър по изкуствата и няма да бъде лек съдия. Бе учила литература при известни преподаватели. Може би и редакторите бяха добри съдии, но тя е нещо друго. Поне няма да му връчи познатата печатна бланка с отказ и да го уведоми, че липсата на интерес към неговите произведения не трябва да се приема като съмнение в техните достойнства. Тя ще разговаря с него топло, човешки и с разбиране, а най-важен бе фактът, че ще има непосредствена връзка със самия Мартин Идън. Ще може да проникне в неговата душевност и да разбере нещо, макар и съвсем малко, от смисъла на мечтите и силата на възможностите му.

Мартин взе някои от късите разкази и след известно колебание прибави и „Морска лирика“. Един следобед в края на юни се качиха на колелата и тръгнаха към хълмовете. Излизаха за втори път сами. Освежителният дъх на морския вятър се смесваше с благоуханната топлина, колелата им напредваха едно до друго и Мартин бе изпълнен с удоволствието, че живее и обича в този великолепно уреден и прекрасен свят. Оставиха велосипедите край пътя и се изкачиха на невисок, открит хълм, чиято кафява, изгоряла от слънцето трева изпускаше сладостния дъх на спокойствието.

— Тя е дала своето — каза Мартин.

Рут седна върху неговата дреха, а той се отпусна плътно върху топлата земя. Вдъхваше сладостта на бледокафявите треви и мислите му се извисиха от частното към общото.

— Изпълнила е своето предназначение — продължи той и погали нежно сухата трева. — Набирала е сили под отегчителните зимни валежи, борила се е срещу стихиите на ранната пролет, примамвала е с цвета си пчели и насекоми, разпръснала е своите семена и е изпълнила дълга си към света, тя…

— Защо винаги гледате на нещата с такъв ужасяващ практицизъм? — прекъсна го тя.

— Защото вече научих за еволюцията, струва ми се. Истината е, че едва наскоро можах да прогледна.

— Но аз мисля, че този практицизъм закрива красотата пред погледа ви, че вие сам разрушавате красотата, подобно на децата, които изтриват праха от крилцата на уловените пеперуди.

Той поклати глава:

— Красотата има своя смисъл, само че аз не го знаех. Приемах я като нещо необяснимо, което съществува само за себе си. Просто не знаех нищо за красотата. Но вече зная, или поне започвам да разбирам. Сега, след като съм научил защо тази трева съществува и съм разбрал тайната на нейното създаване, скритото взаимодействие на дъжда, слънцето и почвата, тя ми се струва много по-прекрасна. Но разбира се, животът на всяко стръкче е изпълнен с опасности и крие своята романтика. Мисълта за всичко това ме вълнува. Като си представя движението на материята и енергията и страшната борба помежду им, струва ми се, че мога да напиша поема за възхвала на тревата.

— Как хубаво говорите — неясно каза Рут и той забеляза, че го наблюдава с внимание.

Притесни се и почувствува, как кръвта за миг опали лицето и врата му.

— Надявам се, че постепенно ще свикна — със запъване каза той. — Чувствувам в себе си толкова много неща и искам да ги изразя. Но те са така огромни, че не мога да намеря необходимите думи. Понякога ми се струва, че някъде в мен са се вместили целият свят, животът и изобщо всичко и ме разпитват с желанието си да разкажа за тях. Чувствувам, че не мога да го изкажа: усещам цялото им величие, но щом заговоря, започвам да се запъвам като малко дете. Много трудно е да се намерят онези думи, които могат да вдъхнат на читателя или слушателя собствените ти мисли и чувства. Това е величествено дело. Ето, щом заровя лицето си в тревата и поема нейния аромат, усещам как в мен затрептяват безброй мисли и представи. Аз поемам частица от дъха на вселената. Чувам смеха и плача, виждам борбата и смъртта, долавям болката и успеха, с тревата съм вдъхнал нещо и във въображението ми се появяват картини, за които искам да разкажа на вас и на останалите хора. Но не мога. Езикът ми е скован. Току-що се опитах да ви разкажа какво вдъхнах с аромата на тревите. И пак не успях. Само ви загатнах за това с недодяланата си реч, сякаш думите ми са лишени от смисъл. А желанието да разказвам не ми дава покой. О! — извика и простря ръце от отчаяние — невъзможно е! Не може да се предаде! Не може да се изрази!

— Но вие наистина говорите хубаво — настоя Рут. — Помислете за промяната, която стана у вас за краткото време, откакто ви познавам. Ето, господин Бътлър е известен оратор. Изборният комитет на щата го кани винаги да говори на трибуната. А вие говорихте последния път не по-зле от него. Той само умее да се владее по-добре. Вие прекалено се вълнувате, но постепенно ще го преодолеете. Защо не, от вас ще стане добър оратор. Можете да се издигнете, стига да не ви липсва желание. Умеете да покорявате. Вие сте роден за водач и аз съм убедена, че няма никаква причина да не успявате във всичко, с което се заловите, точно така, както се справихте и с граматиката. Можете да се издигнете като адвокат. Вие ще имате успех и в политиката. Няма пречки да завоювате успеха, достигнат от господин Бътлър. И без лошото му храносмилане — добави тя с усмивка.

Разговорът продължи, като Рут се връщаше внимателно, но упорито към необходимостта от солидна основа при обучението и към предимствата, които осигурява латинският език във всяка професия. Тя представи своя идеал за човека, който преуспява в живота, не бе особено трудно в него да се долови образа на баща й и няколко отчетливи багри от лика на господин Бътлър. Мартин бе легнал и слушаше с удоволствие, а погледът му ловеше и се наслаждаваше на всяко движение на нейните устни. Но думите й не докосваха съзнанието му. В нейния разказ нямаше нищо примамливо, той усети смътно разочарование и още по-силна болка от любовта си към нея. Рут не бе споменала нито дума за неговото желание да стане писател и ръкописите стояха забравени на земята.

В настъпилото за миг мълчание той погледна към слънцето, отчете височината му над хоризонта и повдигна ръкописите, за да й напомни.

— Бях забравила — каза тя бързо. — Така искам да ги чуя.

Той зачете един от разказите, в който му се струваше, че е успял най-много. Заглавието му бе „Виното на живота“. Почувствува отново опиянението от разказа така, както го бе почувствувал, когато го написа. Имаше нещо завладяващо в оригиналната идея на разказа и той му бе придал допълнително очарование със стила и езика. Отново избухнаха огънят и трескавото напрежение, с които го бе писал, те го овладяха и понесоха, без да може да зърне и да долови недостатъците. Но Рут не ги пропусна. Нейният опитен слух долови слабите и пресилени места, прекаления колорит, характерен за начинаещия, като отбелязваше мигновено пропуските в ритъма на фразата. Не търсеше умишлено грешките, освен когато езикът ставаше прекалено превзет и правеше неприятно впечатление с любителската си несръчност. Крайната й оценка за разказа в цялост бе, че е любителска работа, макар че не му го каза. Вместо това накрая му посочи по-дребните грешки и каза, че разказът й харесва.

Но Мартин бе разочарован. Нейната критика беше правилна. Той я прие и в същото време помисли, че не е прочел своя разказ, за да му посочат обикновени ученически грешки. Подробностите не бяха важни и не те го интересуваха. Той лесно ще се справи с тях. Бе взел нещо значително от живота и бе се опитал да го вгради в рамките на разказа. Именно това бе прочел за нея, не ставаше дума за подредени изречения, които се отделят с препинателни знаци. Той искаше Рут също така да почувствува значимото, което той бе видял, бе запечатил в съзнанието си и бе пренесъл върху листа със собствените си ръце. За себе си реши, че сигурно се е провалил. Може би редакторите имаха право. Той бе почувствувал величието на нещо голямо, но не бе успял да го предаде. Прикри разочарованието си и се присъедини към нейната критика с такова разбиране, че тя не можеше дори да помисли за дълбочината и размера на неговото несъгласие.

— Този разказ нарекох „Гърнето“ — каза той, като разгръщаше следващия ръкопис. — Вече го върнаха от четири — пет места, но продължавам да мисля, че е хубав. Впрочем не зная как да го преценя, но съм убеден, че съм успял да доловя нещо. Може би вашето впечатление ще бъде по-друго. Разказът е къс — само две хиляди думи.

— Какъв ужас! — извика Рут, когато той свърши. — Противно, ужасно противно.

В себе си Мартин бе доволен, след като видя бледото й лице, широко разтворените й, възбудени очи и стиснатите пръсти. Бе успял. Със силата на своето въображение бе съумял да й предаде чувствата, които сам бе изпитал. Бе ударил в целта. Бе я принудил да слуша неподвижно, без да следи за подробностите, независимо дали й харесва или не.

— Това е самият живот — каза той, — а животът не винаги е красив. Все пак за мен тук има красота, може би защото не съм като останалите. Дори си мисля, че тя е много по-голяма, защото е именно тук…

— Но как тази нещастна жена не е могла… — неочаквано прекъсна тя въпроса си, но почувствува отвращение от неизразената мисъл и извика: — Не, това е унизително! Това е грозно! Това е противно!

Стори му се, че сърцето му спря за миг. „Противно!“ Никога не бе имал подобно намерение, дори не бе го помислял. Целият разказ, изписан с огнени букви, застана пред него и Мартин се опита да зърне „противното“ на ярката им светлина. Сърцето му заби отново. Той не бе виновен.

— Защо не сте потърсили по-приятен сюжет? — казваше тя. — Знаем, по света има много противни неща, но това още не е причина…

Рут продължи да излива обхваналото я възмущение, но той не я чуваше. Усмихваше се мислено, докато гледаше лицето й, така вълнуващо в своята девствена непорочност, стори му се, че поглъща нейната чистота, която го пречиства от всичко недостойно и го облива с неземна светлина, мека и хладна като кадифения отблясък на звездите. „Знаем, по света има много противни неща“. Той си представи съвсем отблизо нейните познания за света и се усмихна като на някаква шега. В следващия миг пред него с безброй подробности се появи картината на огромното море на житейската мръсотия, което бе прекосявал нашир и надлъж и прости на Рут, че не е разбрала разказа. Тя не бе виновна. Благодари на небето, затова че се бе родила на място, което е запазило нейната чистота. Но той познаваше живота с цялата му гнусота и великолепие и неговото величие, независимо от калта, с която бе просмукан, бе твърдо решил да разкаже на света за всичко това. Може ли да не са чисти и непорочни светците на небето? Те не заслужават възхвала. Но да останеш чист сред калта — това е истинско чудо! Ето за какво си заслужава да се живее. Да съзреш духовното величие сред помийната яма на греха, да се изправиш и да видиш за първи път красотата, едва проблясваща сред калта, която капе от очите ти, да усетиш, как от грешките, слабостите, порока и безкрайната жестокост се зараждат силата, истината и духовната красота…

Съвсем случайно долови нейни изречения.

— Тонът на разказа е принизен. А има толкова много благородни теми. Например „Ин Мемориам“.

Щеше да й подскаже за „Локсли Хол“, но в същия момент го завладя друга картина и той прикова погледа си в жената пред него. Нали и тя, другата половина на човешкия род, е произлязла от същата първична каша, пълзяла е милиони столетия по безкрайната стълба на живота, достигнала е до върха, превърнала се е в Рут, в прекрасно и чисто божествено същество, което е накарало него — Мартин Идън — да узнае за любовта, да се възторгне от чистотата и да се стреми към възвишеното, него, който е стигнал дотук от същата обща каша по пътя на безчислените грешки и неуспехи в потока на неспирното зараждане на живота. Ето, това бе чудо, изумително със своята красота и романтична възвишеност. За него ще трябва да пише, стига да успее да намери необходимите думи. Светците на небето! Та нали са само светци и нищо друго. А той е човек.

— Във вас има сила — чу я да казва той — но това е неовладяна сила.

— Като слон в стъкларски магазин — подхвърли и бе награден с усмивка.

— Трябва да се научите да отсявате. Трябва да мислите за вкуса, за изяществото и за стила.

— Аз си позволявам твърде много — каза тихо той. Рут се съгласи с усмивка и се приготви да чуе следващия разказ.

— Не зная, как ще ви се стори — каза Мартин несигурно. — Това е странна история. Страх ме е, че надскочих моите възможности, но имах добри намерения. Не обръщайте внимание на незначителните слабости. Опитайте се да уловите главното. То е нещо много важно, въпреки немалката вероятност, че не съм успял да го предам разбираемо.

Той зачете и в същото време я наблюдаваше. „Най-сетне успях да докосна нещо у нея“ — помисли си. Тя седеше неподвижно, а погледът й бе прикован в него, едва дишаше, забравила за себе си и увлечена от силата на това, което бе написал. Разказът бе озаглавен „Приключение“ и бе възхвала на приключенията — не на измислените, а на истинските приключения в суровата действителност — този безсърдечен повелител, който наказва жестоко и дава приказни награди, безчестен и непостоянен, който изисква безкрайно търпение в дни и нощи на главозамайващ труд, предлага ослепителна слава или мрака на смъртта след глада и жаждата, или безкрайните мъки и чудовищното безумие на изгарящата треска, на кръвта, потта и жилещите насекоми, които преминават през веригата, водеща от жалки и незначителни случки към благородни подвизи и величествени върхове.

Той бе вложил и тези, и много други неща в разказа и вярваше, че именно те разбиват нейното равнодушие. Рут седеше с широко разтворени очи, по бледите й бузи бе избила червенина, към края на разказа му се стори, че едва диша. Тя бе наистина развълнувана, но причината не бе в разказа. Огъня разпали самият той. Не прелестта на творбата му, а завладяващата сила на Мартин, тази сила, която винаги преливаше от тялото му и се устремяваше към нея, бе причината. Неочакваното в случая бе това, че сега неговата сила я завладя чрез разказа, който той бе заредил при написването. Но тя чувствуваше само силата и не мислеше как е достигнала до нея, когато изглеждаше развълнувана от прочетеното, в действителност бе увлечена от друга, съвсем неочаквана и страховита мисъл. Улови се, че мисли за брака, а силата на тази внезапно възникнала идея я ужаси. Подобни мисли бяха чужди за чистото й съзнание на младо момиче. Още не бе усетила мъките на женската природа, досега бе живяла в приказната земя на Тенисъновата поезия, без да е доловила дори онези внимателни намеци на изтънчения поет за интимните плътски подробности в отношенията между рицарите и кралиците. Досега сякаш бе спала и животът внезапно и властно бе зачукал по всички порти. Съзнанието й подсказваше да спусне навсякъде решетките и бързо да дръпне резетата, но бурята на инстинкта я подтикваше да разтвори широко вратите и да покани непознатия очарователен гостенин.

Мартин очакваше доволен присъдата й. Не се съмняваше каква ще бъде тя и затова се стъписа, когато я чу да казва:

— Прекрасно е.

— Наистина е прекрасно — добави след малко тя убедително.

Рут бе казала истината, но в разказа имаше не само красота, а едно поразяващо великолепие, пред което обикновената красота избледнява. Той се отпусна полека на земята, а пред него се изправяше застрашителната фигура на някакво мъчително съмнение. И този път не бе успял. Изглежда, наистина не може да намери език за мислите си. Бе видял едно от най-великите неща в света, а не е могъл да го изрази.

— А какво мислите за… — спря се за момент пред непривичните думи — за основната идея?

— Не е съвсем ясна — бе отговорът. — Всъщност това е и моята критика в общи линии. След като чух разказа струва ми се, че е претрупан с излишни неща. Някак си е прекалено разтеглен. И защо вмъквате толкова много странични елементи в действието!

— Но всичко това е свързано с основната идея — побърза да обясни той, — с водещия мотив за общото у човека и космоса. Опитах се да разгърна тази идея едновременно със самия разказ, който е нейната външна форма. Бях на прав път, но ми се струва, че не съм успял да изразя ясно онова, което всъщност е моята цел. Зная обаче, че постепенно ще успея.

Тя не схвана мисълта му. Това бе извън нейните възможности, макар че имаше титла бакалавър на изкуствата. Не можа да проникне в смисъла на думите му и реши, че причината е в непоследователността на неговите мисли.

— Прекалено многословен сте — каза Рут. — Но все пак отделни места ми харесаха.

Гласът й едва достигна до него, защото недоумяваше, дали да й покаже „Морска лирика“. Бе съвсем отчаян, а тя го гледаше внимателно, като мислите й отново се върнаха към съвсем неочакваната и странна идея за брака.

— Нали искате да се прочуете? — запита тя изведнъж.

— Да, донякъде — призна Мартин. — Не това е основното, обаче. Смисълът за мен е не да бъда, а да стана известен. Мисля за известността само като за средство по пътя към нещо друго. В този смисъл и с такава цел аз наистина искам да се прочуя. „Заради вас“ — искаше да добави той и сигурно щеше да го стори, ако действително бе успял да я развълнува с прочетеното.

Но мисълта на Рут бе дотолкова заета с възможно най-подходящите проекти за кариерата на Мартин, че не обърна съвършено никакво внимание на последните му думи. Бе убедена, че литературата не е за него. Днес бе го доказал със своите любителски, съвсем ученически творби. Умееше да говори добре, но му липсваше литературния израз. Тя го сравни с Тенисън и Броунинг и с нейни любими майстори на прозата, той губеше безнадеждно. Не му каза, обаче, какво мисли. Необикновеният интерес, който той бе събудил у нея, я караше да изчака. Най-сетне желанието му да пише е една малка слабост, която времето ще излекува. И едва тогава той ще се посвети на сериозните неща в живота. Знаеше, че Мартин ще успее. Имаше толкова сила у него. Успехът е пред него, но ще трябва да остави писането.

— Бих искала да видя всичко, което сте написали, господин Идън — каза тя.

Мартин се почувствува безкрайно доволен, бе убеден, че е събудил нейния интерес. Във всеки случай, поне не бе му връчила бланка с отказ. Отделни неща й харесваха, това бе първата похвала досега.

— Разбира се — отговори с жар Мартин. — И ви обещавам, госпожице Морз, че ще успея. Изминах дълъг път дотук, зная не само това — още много неща ще трябва да направя, бъдете сигурна, че ще го сторя, дори да се наложи да пълзя.

Подаде й куп ръкописи.

— Това е „Морска лирика“. Когато се върнем, ще ви я дам, за да можете да прочетете спокойно стиховете. Трябва да ми кажете съвсем точно вашето мнение. Знаете, че имам най-голяма нужда от преценка. И, моля ви, бъдете откровена.

— Ще бъда съвсем откровена — обеща Рут, въпреки неприятното чувство, че не бе искрена днес, а най-вероятно няма да му каже истината и следващия път.