Джек Лондон
Мартин Идън (29)

Двадесет и девета глава

Лятото бе трудно за Мартин. Повечето хора от редакциите бяха в отпуск и отговорите, които обикновено идваха за три седмици, сега се забавяха по три месеца и повече. Утешаваше го единствено мисълта, че благодарение на застоя ще спести пари от пощенските разходи. Активност продължаваха да проявяват само списанията, които предпочитаха да не плащат, благодарение на тях Мартин изгуби някои от раните си произведения, между които „Лов на бисери“, „Професията на моряка“, „Лов на костенурки“ и „Североизточните пасати“. За тях не получи нито грош. Впрочем след шестмесечна кореспонденция успя да постигне някакъв резултат — получи самобръсначка за „Лов на костенурки“. Колкото до „Акропол“, откъдето му обещаха пет долара и петгодишен абонамент на списанието за „Североизточните пасати“, изпълниха само втората част от обещанието.

За сонета, посветен на Стивънсън, успя да измъкне два долара от един бостънски редактор с празна кесия. Някакъв редактор на списание, издържано от голямо железопътно предприятие в Сан Франциско, бе спечелен от „Феята и бисерът“, тънка сатирична поема от двеста стиха, която Мартин току-що бе завършил. Редакторът го запита, дали е съгласен вместо хонорар да получи билет за безплатно пътуване. След като разбра, че билетът не може да бъде продаден, Мартин си прибра ръкописа за съжаление на редактора. Изпрати го отново в Сан Франциско на „Стършел“, едно превзето месечно списание, основано от блестящ журналист, който го бе направил звезда от първа величина. Но блясъкът на тази звезда бе започнал да потъмнява дълго време преди раждането на Мартин. Редакторът му обеща петнайсет долара, но забрави за думите си с публикуване на поемата. След няколкократно напомняне Мартин изпрати гневно писмо, на което получи отговор. Писмото бе изпратил нов редактор, съобщаваше му с официален тон, че не се чувствува отговорен за грешките на своя предшественик, а и собственото му мнение за „Феята и бисерът“ съвсем не е високо.

Но най-тежкото оскърбление Мартин получи от чикагското списание „Глобус“. Не бе предлагал досега „Морска лирика“, но гладът го принуди да го стори и след десетина отказа ръкописът попадна там. Цикълът се състоеше от тридесет стихотворения, за всяко от които трябваше да получи по долар. Още през първия месец четири бяха публикувани. Пристигна и чекът, но когато Мартин отвори списанието, изпадна в ужас. Стихотворенията му бяха безнадеждно осакатени. Заглавията на някои от тях бяха сменени: „Край“ бе станало „Завършекът“, а „Песента на външния риф“ бе вече „Песента на кораловия риф“. В друг случай бе използвано съвсем погрешно заглавие и „Светлини на медузи“ бе станало „Обратната следа“. Но най-много бяха пострадали самите стихове. Мартин скърцаше със зъби, потеше се и скубеше косата си. Отделни изрази и цели стихове и строфи бяха разменени, изопачени до неузнаваемост и дори заместени с чужди добавки. Той не можеше да повярва, че някой здравомислещ редактор е отговорен за подобно престъпление, според него стихотворенията бяха попаднали в ръцете на куриера или стенографа. Писа незабавно, като увещаваше редактора да прекъсне по-нататъшното публикуване и да му върне стиховете. Никой не му обърна внимание, независимо че той умоляваше, увещаваше и заплашваше. Месец след месец получаваше чек за поредната публикация и така излязоха и тридесетте осакатени стихотворения.

Независимо от различните несполуки, той не забравяше четиридесет доларовия чек от „Бяла мишка“, но малко по малко се върна към занаятчийската работа. Откри източник на прехрана в списанията, посветени на селското стопанство и търговията, също така разбра, че религиозните седмичници могат да го уморят от глад. Когато бе съвсем отчаян и черният му костюм замина за заложната къща, направи удар, или поне така му се стори, с участие в конкурс на областния комитет на републиканската партия. Всъщност конкурсът имаше три раздела, представи се и в трите, без да престане да се присмива горчиво на себе си и на живота, който го принуждаваше да използва подобни възможности. Стихотворението му донесе първа награда от десет долара, песента за изборната кампания бе отличена с втора награда и пет долара, а есето му за принципите на републиканската партия получи първо място с премия от двайсет и пет долара. Всичко бе прекрасно до момента, когато се опита да събере наградите. Нещо се обърка в областния комитет и макар че между членовете му имаше богат банкер и сенатор на щата, парите не идваха. Цялата история се проточи и той бе принуден да докаже, че разбира и принципите на демократическата партия, спечелвайки първата награда за есе в подобен конкурс. Този път получи и парите, двайсет и пет долара. Все пак четиридесетте долара от наградите в първия конкурс никога не стигнаха до него.

Налагаха се някои хитрини, за да може да вижда Рут, след като прецени, че разстоянието от северната част на Оукланд до нейния дом и обратно отнема твърде много време, реши да остави официалния си костюм в заложната къща и да освободи велосипеда. Той му помагаше да прави физически упражнения, с него пестеше по няколко часа за работа и му позволяваше да бъде с Рут. Един чифт къси панталони и старият пуловер бяха приличен костюм за колело и така можеше да излиза на следобедни разходки с нея. Впрочем и възможностите за посещения в нейния дом бяха доста ограничени, тъй като госпожа Морз изпълняваше добросъвестно своята специална програма. Високопоставените личности, към които доскоро гледаше със страхопочитание, го измъчваха с ограничеността си при всяка среща. Те бяха паднали от първоначалната висота. Разговорите с тези хора го влудяваха, бе станал нервен и раздразнителен поради тежкия живот, разочарованията и усилената работа. Мартин не страдаше от прекалено високо самомнение, достатъчно бе да сравни техните ограничени способности с умовете на мислителите от книгите, които четеше. В дома на Рут не бе видял нито един човек с широта и дълбочина на възгледите. Професор Колдуел бе единственото изключение и при това го бе срещал само веднаж. Останалите бяха глупави и ограничени хора, повърхностни догматици и невежи. Именно тяхното невежество го поразяваше. Защо бяха такива? Нали бяха получили образование? Нали са имали достъп до същите книги като него? Защо не са успели да извлекат нищо от тях?

Той знаеше, че по света има велики умове, хора с дълбоко и рационално мислене. Доказваха го книгите, от които бе научил несравнимо повече от нормите, уважавани в семейство Морз. Знаеше, че някъде има хора, чийто интелект стои по-високо от нивото на тяхната среда. Четеше романи за живота в английското общество и научаваше за мъже и жени, които разговарят върху политиката и философията.

Четеше за салони в големите градове, дори в Съединените щати, където си даваха среща интелектът и изкуството. В миналото бе достатъчно глупав да вярва, че добре облечените хора, които живеят при по-добри условия от работниците, притежават висок интелект и чувство за красота. Мислеше, че културата и колосаните яки вървят ръка за ръка и погрешно смесваше знанията с университетското образование.

Е, добре! Той ще продължи да се бори по своя път нагоре и напред и ще вземе Рут със себе си. Той я обичаше истински и бе убеден в нейния успех навсякъде. Даваше си сметка, че предишната му среда е била за него същата пречка, каквато е и нейното обкръжение. Тя не бе имала възможност да се разгърне. Книгите по лавиците, картините по стените, нотите върху пианото и всичко друго бе само външен блясък. Семейство Морз и хората от тяхната среда бяха слепи и глухи за истинската литература, истинската живопис и истинската музика. А над всичко това стои животът, само че към него те бяха съвършено безнадеждни невежи. Въпреки своята привидна склонност към обобщения и маската на либерално свободомислие, те бяха изостанали с две поколения от съвременните насоки в науката. Разсъждаваха като средновековни хора, а начинът, по който мислеха за вселената и живота, го поразяваше. Това бе съвършен метафизичен мироглед, млад колкото най-младата раса и стар колкото пещерния човек, а може би и по-стар. Този начин на мислене е карал да тръпнат от мрака първите човекоподобни същества от ерата на плейстоцена, той е накарал припреният и невеж юдеин да вярва, че Ева е сътворена от реброто на Адам, той е накарал Декарт да изгради идеалистична система на вселената, изхождайки от собственото си хилаво „аз“, и той е накарал известният английски духовник да отрече еволюцията с такава гръмогласна сатира, че станал предмет на незабавен възторг и оставил името си като общоизвестна драсканица по страниците на историята.

Така разсъждаваше Мартин, докато най-сетне го споходи мисълта, че разликата между тези адвокати, офицери, търговци и банкови касиери, които бе срещнал, и членовете на работническата класа, които познаваше по-рано, всъщност се отнася само до храната, дрехите и средата, където живеят. И наистина, във всеки от тях липсваше нещо по-голямо, което бе чувствувал в себе си и откриваше в книгите. Семейство Морз му показа най-доброто, което осигурява общественото положение и то не му направи никакво впечатление. Самият той бе бедняк и роб на лихваря, но съзнаваше, че стои по-високо от хората, които срещаше у тях и затова, щом успя да вземе единствения си приличен костюм от заложната къща, се чувствуваше помежду им като господар на живота, като благородник, който потръпва от чувството на оскърбление, че е осъден да живее с козари. — Вие мразите социалистите и се страхувате от тях — каза той на господин Морз по време на една вечеря. — Но защо? Вие не ги познавате й не разбирате учението им.

Госпожа Морз поведе разговора в тази насока, като хвалеше незаслужено касиера Хепгуд, Мартин не можеше да го понася и ставаше груб щом се споменеше името на любителя на плоски разговори.

— Да — бе отбелязал той, — Чарли Хепгуд е наистина това, което наричат млад човек с блестящо бъдеще. Някой вече ми разказа достатъчно за него. Един ден той ще седи на стола на губернатора, а нищо чудно да стигне и до Сената на Съединените щати.

— Защо мислите така? — запита госпожа Морз.

— Чух негова реч по време на изборите. Тя бе толкова благоразумно глупава и лишена от оригиналност, че политическите дейци с пълно право го считат за сигурен и надежден човек, от друга страна плоските му забележки съвпадат напълно с ограничеността на средния избирател, за когото е толкова приятно да му поднесат наготово собствените му мисли.

— Мисля, че вие наистина завиждате на господин Хепгуд — намеси се Рут.

— Опазил ме бог!

Изумлението по лицето на Мартин настрои войнствено госпожа Морз.

— Но вие сигурно не искате да кажете, че господин Хепгуд е глупак? — запита тя с леден тон.

— Не е по-глупав от обикновения републиканец или демократ — бе отговорът. — Малцина от тях са умни, единствените умни републиканци са милионерите и хората, които съзнателно им служат. Те поне знаят къде е тлъстият кокал и защо е именно там.

— Аз съм републиканец — намеси се шеговито господин Морз. — Кажете ми, моля, къде е моето място?

— Вие сте несъзнателен оръженосец.

— Оръженосец?

— Разбира се. Вие работите за капиталистическите сдружения като адвокат. Не се занимавате нито с работници, нито с престъпници. Вашият доход не зависи от джебчии и от съпрузи, които бият жените си. Вие получавате средства от хората, крито насочват развитието на обществото, а който храни човека, той е и негов господар. Да, вие сте оръженосец. Вие сте свързан с интересите на капитала, комуто служите.

Лицето на господин Морз почервеня.

— Трябва да ви кажа, господине, че вие говорите като онези негодници — социалистите.

Именно на това място Мартин забеляза:

— Вие мразите социалистите и се страхувате от тях. Но защо? Вие не ги познавате и не разбирате учението им.

— Вашите възгледи поне са много близко до социализма — отговори господин Морз.

Рут тревожно поглеждаше ту единия, ту другия, а госпожа Морз засия от удоволствието, което й доставяше възможността да бъде изострена необходимата враждебност на нейния съпруг.

Мартин каза с усмивка:

— Не мога да бъда социалист само затова, че намирам републиканците глупави, и считам, че призивът за свобода, равенство и братство е пукнат сапунен мехур. Това, че се съмнявам в Джефърсън и в невежите французи, от които се е учил, не ме прави социалист. Повярвайте ми, господин Морз, вие сте много по-близо до социализма от мен, който съм негов заклет враг.

— Сега пък се шегувате — бе единственото, което можа да каже неговият събеседник.

— Ни най-малко. Говоря съвсем сериозно. Вие все още вярвате в равенството, а служите на капиталистическите сдружения. Именно те с всеки ден все по-ревностно разрушават равенството. Вие ме считате за социалист, понеже отричам равенството и утвърждавам законите, съгласно които вие живеете. Републиканците са врагове на равенството, макар че за повечето от тях тази дума е боен призив. Те разрушават равенството в името на самото равенство. Ето защо казвам, че са глупави. А аз съм индивидуалист. Вярвам, че надбягването печелят по-бързите, а победата в боя принадлежи на по-силните. На това ме научи биологията, или поне вярвам, че съм го усвоил. Вече казах, че съм индивидуалист, а индивидуализмът е наследствен и вечен враг на социализма.

— Но посещавате техните сбирки — оспори господин Морз.

— Разбира се. Нали разузнавачите проникват във вражеските лагери? Има ли друг път за опознаване на противника? Впрочем техните събирания ми доставят голямо удоволствие. Тези хора умеят да се борят добре и независимо дали са прави или не, те четат. Всеки от тях знае за социологията и всички други „логии“ много повече от обикновения индустриалец. Да, бивал съм на техни сбирки поне пет-шест пъти, но от това съм станал толкова социалист, колкото може да ме направи републиканец някоя реч на Чарли Хепгуд.

— Не зная — отвърна разколебаният господин Морз, — но не мога да се противопоставя на убеждението си, че вие сте социалист.

„Милостиви боже! — помисли Мартин. — Този човек не разбира за какво говоря. Нито думица не е стигнала до него. За какво ли е получил образование?“

Така по пътя на своето развитие Мартин се озова лице срещу лице с икономическия, или по-скоро с класовия морал, който скоро се превърна за него в страховито чудовище. Лично у него моралът се диктуваше от мисълта, и моралът на околните, който представляваше някаква неописуема смес от икономика, метафизика, чувства и подражателство, го дразнеше повече от превзетото и глупаво самодоволство.

Оказа се, че и сред неговите роднини има образец от тази любопитна неразбория. Сестра му Мариана поддържаше връзка с един механик, млад и работлив немец, който откри собствена работилница за поправка на велосипеди, след като бе изучил основно този занаят. Едновременно с това бе станал и представител на фирма за производство на един модел ниски велосипеди и печелеше добре. Мариана дойде при Мартин непосредствено преди да обяви годежа си и съвсем на шега му гледа на ръка и му предсказа бъдещето. Следващият път доведе и Херман фон Шмид. Мартин ги поздрави весело и непринудено, но изисканият му език направи неприятно впечатление на селяшката душа на годеника. Мартин засили още повече това впечатление, след като прочете стиховете, написани по повод на предишното посещение на сестра му. В тях се чувствуваше лекотата и изяществото на салонната поезия, бяха озаглавени „Гледачката“. Когато свърши, забеляза с изумление, че лицето на сестра му е съвсем безизразно. Погледът й, бе закован с тревожно очакване в годеника и след като го проследи, Мартин видя, че неправилните черти на лицето на тази важна особа изразяват мрачна присъда. Скоро те си тръгнаха и Мартин забрави за случката, макар че за миг се зачуди, как е възможно една жена, макар и от работническа среда, да не се почувствува поласкана и доволна от стиховете, написани в нейна чест.

Мариана дойде сама след няколко дни. Тя веднага изплю камъчето, като укори с болка брат си за онова, което бе сторил.

— Мариана — извика той, — но ти говориш, сякаш се срамуваш от своите роднини или поне от брат си.

— Да, срамувам се — изтърва тя.

Мартин се изуми от сълзите, с които огорчението изпълни очите й. Независимо от всичко чувството бе искрено.

— Но как е възможно твоят Херман да те ревнува от стиховете, написани от собствения ти брат.

— Той не ревнува — изхълца Мариана. — Той ги намира неприлични и… противни.

Мартин подсвирна тихо и с недоверие и зачете едно копие от „Гледачката“, за да открие причината.

— Не виждам нищо подобно — каза той в края, като й подаваше ръкописа. — Прочети го и ми покажи неприличните места, нали така каза?

— Той каза това и не може да не знае — отговори сестра му и отстрани ръкописа с неприязън. — Иска да го скъсаш. Казва, че не желае да вземе жена, за която са писани такива неща, всеки може да ги прочете. За него това е позор и не ще го търпи.

— Слушай, Мариана, това е глупаво… — започна Мартин, но рязко прекъсна думите си.

Видя пред себе си едно нещастно момиче, разбра колко безполезни ще бъдат опитите да убеди нея или годеника й и макар че всичко бе глупаво и нелепо, реши да отстъпи.

— Добре — каза той, като разкъса ръкописа и го хвърли в кошчето.

Утешаваше го мисълта, че оригиналният ръкопис е изпратен в редакцията на едно списание в Ню Йорк. Мариана и годеникът й нямаше никога да разберат това, бе убеден, че не е злина, ако хубавото и невинно стихотворение бъде отпечатано.

Мариана понечи да рови из кошчето, но се спря.

— Може ли? — запита умолително тя.

Мартин кимна и гледаше замислено как тя събира късчетата от ръкописа и ги тъпче в джоба си като очевидно доказателство за изпълнената задача. Тя му напомняше Лизи Коноли, макар че у нея нямаше онзи огън и бликаща жизненост на момичето от работническата класа, което бе срещнал два пъти. Но те си приличаха твърде много и по облекло, и по поведение, усмихна се, като си представи, как някоя от тях се показва в гостната стая на семейство Морз. Веселостта му постепенно изчезна и го обгърна чувството на безкрайна самота. Сестра му и гостната на семейство Морз бяха километрични знаци по пътя, останал зад него. Загледа с нежност малкото книги, които бе запазил. Те бяха единствените му другари.

— Я, това пък какво е? — сепна се той, като не вярваше на ушите си.

Мариана повтори въпроса си.

— Защо не започвам работа? — засмя се той съвсем вяло. — Сигурно твоят Херман ти е наговорил нещо.

Тя поклати глава отрицателно.

— Не ме лъжи — отсечено каза Мартин и тя наведе глава, за да потвърди обвинението.

— Тогава ще кажеш на твоя Херман да си гледа своята работа. Това, че пиша стихове за неговото момиче, го засяга, но в нищо друго няма право да се намесва. Ясно ли е? Значи и ти не вярваш в моя бъдещ успех като писател? Мислиш, че за нищо не ме бива, че съм пропаднал и позоря семейството, нали?

— Мисля, че е по-добре да започнеш работа — рече твърдо тя и Мартин видя, че говори искрено. — Херман казва…

— По дяволите Херман! — добродушно я прекъсна той. — Единствено ме интересува кога ще се ожените. Освен това разбери от твоя Херман дали ще благоволи да ти разреши да приемеш от мен сватбен подарък.

Сестра му си тръгна и той се замисли за случката, като се усмихваше горчиво. Мариана и нейният годеник, хората от собствената му класа, членовете на обществото около Рут, всички прекарваха своя невзрачен живот, като се съобразяваха с някакви нищожни формулки. Те бяха като стадо, където всеки се съгласява с мнението на околните, не изразява своята индивидуалност и не може да съзре истинския живот, тъй като е жертва на собствените си детински представи и правилна на поведение. Призова ги пред себе си като върволица от привидения — Бърнард Хигинботъм ръка за ръка с господин Бътлър. Херман фон Шмид рамо до рамо с Чарли Хепгуд, и така, поотделно или на двойки, Мартин ги извикваше и ги отпъждаше от себе си, след като прецени техния морал и интелект в съответствие с образците, научени от книгите. Напразно се питаше къде са мъжете и жените с неповторими души. Не можа да ги открие сред лекомислените, самодоволни и глупави същества, които въображението му бе извикало в тясната стая. Почувствува към тях отвращението, с което Цирцея е гледала своите свине.

След като си отиде и последният и Мартин помисли, че е останал сам, появи се още един закъснял, когото той не бе чакал или призовавал. Погледна го, видя неописуемата шапка, двуредната дреха и предизвикателната чупка в раменете и позна себе си в образа на някогашния млад хулиган.

— И ти беше като всички други, приятелче — изтегли устата си в усмивка Мартин. — Твоят морал и знанията ти не се отличаваха с нищо от техните. Ти не мислеше и не действуваше като личност. Преценките ти бяха предварително приготвени, както и твоите дрехи, а постъпките ти се определяха от мнението на околните. Ти беше водач на банда, защото други те провъзгласиха за най-добър. Ти се биеше и подчиняваше останалите от бандата не защото ти беше приятно — знаеш, че презираше всичко това — а защото другите те потупваха по рамото. Ти смаза Тъпака, защото не искаше да отстъпиш, а не можеше да го сториш по две причини. Преди всичко самият ти беше безчувствен звяр, а освен това бе убеден и всички около теб вярваха, че най-добрата мярка за мъжкото достойнство е кръвожадната жестокост и възможността да нараниш и осакатиш себеподобните си. Ей, негоднико! Ти дори отнемаше момичетата на своите приятели, но не защото ги желаеше, а защото в съзнанието на околните, от които зависеше моралното ти развитие, бе заложен инстинктът на дивия жребец и на бика. Е, годините отминаха, какво мислиш сега за всичко?

Вместо отговор, в картината пред него настъпи промяна. Изчезнаха неописуемата шапка и палтото и на тяхно място се появиха по-прилични дрехи, стопи се грубостта на лицето, скри се острият поглед и вместо тях върху изтънчените черти засия пламъка на вътрешния живот, роден от връзката на красотата и познанието. Този образ напомняше много на днешния Мартин и докато го разглеждаше, той забеляза настолната лампа, осветила него и книгата, върху която бе се навел. Погледна за заглавието и прочете „Учение за естетиката“. В следващия миг той се сля със своя образ, придърпа настолната лампа и зачете същата книга.