Джек Лондон
Мартин Идън (13)

Тринадесета глава

Великото откритие дойде с помощта на бъбривите социалисти и домораслите философи, които в топли дни многоглаголствуваха в градината пред Градския съвет. През две — три седмици Мартин слизаше от колелото, с което отиваше в библиотеката, вслушваше се в споровете и винаги си тръгваше с нежелание. Споровете бяха на по-ниско ниво в сравнение с разговорите по време на вечеря у господин Морз. Тези хора не бяха толкова сериозни и не си придаваха важност. Лесно се разгорещяваха и се ругаеха един друг, а от устата им често пъти се посипваха обиди и неприлични намеци. Видя един — два пъти дори разменени удари. Чувствуваше, обаче, някаква живителна сила в мислите на тези хора. Споровете им бяха много по-полезни за Мартин, отколкото скованата догматичност на господин Морз. Те говореха на невероятен английски език, жестовете им напомняха за движенията на душевноболни хора, а основният аргумент в техните спорове бе гневът, но неизвестно защо за Мартин бяха по-живи в сравнение с господин Морз и неговия приближен — господин Бътлър.

Мартин бе чувал няколко пъти името на Хърбърт Спенсър от спорещите в градината, докато един ден се появи негов последовател — оръфан скитник в изпоцапано палто, което бе закопчано догоре, за да прикрие липсващата риза. Голямата битка започна сред дим от безброй цигари и невъобразимо количество сдъвкан тютюн, скитникът се защищаваше дотолкова успешно, че не го смути дори присмеха на един работник-социалист, който обяви. „Няма друг бог освен Непознаваемото и Хърбърт Спенсър е неговият пророк“. Мартин не успя да долови нишката на спора, но се отправи към библиотеката с вече събуден интерес към Хърбърт Спенсър. Бе чул, че скитникът споменава често „Основните начала“ и взе това съчинение.

Оттук започна великото откритие. Спомни си, че предишният му опит с „Основи на психологията“ на Спенсър завърши толкова безславно, колкото и усилията му с трудовете на госпожа Блаватска. Не бе разбрал съвършено нищо и върна книгата, без да я прочете. Тази вечер си легна и отвори „Основните начала“ след като бе работил по физика и математика и опита някакъв сонет. Утрото го завари с книгата. Въобще не заспа, а през деня не написа нито ред. Остана в леглото докато тялото му изтръпна и легна по гръб на пода, като държеше книгата над главата си или се обръщаше от едната на другата си страна. Заспа на следната нощ, а сутринта посвети на писането, но книгата го изкуши отново, чете целия следобед, забравил за всичко, и дори не се сети, че това бе следобедът, в който отиваше у Рут. Върна се към света наоколо едва когато господин Хигинботъм дръпна рязко вратата и го запита да не би да мисли, че той е отворил ресторант.

През тези дни пороят на любовта към познанието повлече Мартин Идън. Тази любов и досега го бе тласкала по света. Но от Спенсър научи, че всъщност никога не е знаел нищо, нито би могъл да научи каквото и да било, ако бе останал под платната до края на живота си. Едва бе докосвал повърхността на нещата и разпокъсаните явления, бе долавял откъслечни факти, стигайки до незначителни обобщения, не бе успял да улови и най-незначителната връзка в този изпълнен с безредие свят, където всичко се подчиняваше на сляпата случайност. Бе наблюдавал птиците и знаеше благодарение на какво те могат да летят, но никога не му бе идвало на ум да се замисли за пътя, по който са били създадени като летящи същества. Никога не бе и подозирал за този път. Не можеше да знае, че птиците е трябвало да се появят. Мислеше, че винаги са съществували, така, както и сега.

Птиците бяха само един пример. А така беше с всичко. Но на него му липсваха знания и подготовка и затова всички опити да проникне в същността на нещата и явленията досега бяха безплодни. Средновековната метафизика на Кант не му посочи никакъв път и само го накара да се съмнява в собствените си умствени способности. Опита се да вникне в теорията на еволюцията, но за жалост попадна на едно безнадеждно сухо съчинение на Ромънс. Не успя да разбере съвършено нищо и остана с мисълта, че еволюционната теория е някакво суховато учение на умствено ограничени хора, които са струпали на едно място множество неразбираеми думи. Едва сега той разбра, че еволюцията не е някаква незначителна теорийка, а прието от всички обяснение на процеса на развитието, което никой не отхвърля и учените спорят само за подхода при нейното изучаване и обяснение.

А този Спенсър му предлага завършена система, която обхваща цялото човешко познание и свързва истините в разбираеми изводи, благодарение на него пред смаяния му поглед се изправи толкова реална картина на вселената, колкото малките корабчета, които моряците правят и обичат да слагат в бутилки. Не можеше да става и дума за случайности. Всичко бе подчинено на закони. На тези закони се подчиняваше и летежът на птиците, и кипналата каша, от която някога с гърчове и страдания постепенно са се появили краката и крилата на същите тези птици.

Мартин усещаше, че се е изкачил на най-високия досега връх на интелектуално развитие. Успя да проникне в тайната на всички непознати неща. Опияняваше го това долавяне на скритата им същност. През нощта сънищата го потопяваха в някакъв гигантски кошмар, където се виждаше застанал до боговете, денем ходеше като лунатик, а отсъствуващият му поглед бе закован в току-що открития свят. Когато сядаше на масата, жадният му ум търсеше причината и следствието във всичко, което го заобикаляше, далече от разговорите за дребни и незначителни неща. Погледът му се спираше върху месото в чинията и виждаше в него бляскащото слънце, мислено проследяваше енергията му през всичките й форми, докато най-сетне стигаше до самия източник на тази енергия, отдалечен на милиони километри оттук, или следваше нейния път до мускулите на ръцете, на които даваше сила да срежат месото, и до мозъка, който ги управляваше. Накрая се устремяваше все по-навътре и му се струваше, че слънцето е застанало в неговия мозък и го озарява. Бе омаян от това просветление и не чу как Джим прошепна: „Мръднал е“. Не можа да види безпокойството в погледа на сестра си и пръста, който Бърнард Хигинботъм въртеше до челото си и така даваше да се разбере, че нещо не е в ред из главата на шурея му.

Мартин бе най-силно поразен от взаимните връзки между всички области на познанието. Всичко, което любознателният му ум бе научил за света досега, бе натрупано в различни отделения на паметта му. Най-много неща знаеше от областта на мореплаването. Добър бе и запасът му от познания за жените. Но между тези две отделения в паметта му нямаше никаква връзка. Всяка мисъл за нещо общо между истерията на една жена и кораб, който плава, накъдето го тласка разсвирепелият се ураган, би му се сторила безкрайно глупава и невъзможна. А Хърбърт Спенсър му бе показал не само че няма място за глупост, но че не е възможно тези две неща да не са свързани. Всичко бе свързано помежду си — от най-отдалечената звезда в безкрая до неизброимите атоми в песъчинката под краката му. Това ново схващане за нещата не преставаше да изумява Мартин и съзнанието му непрекъснато търсеше връзки между света под слънцето и безкрая над него. Правеше дълги списъци на най-различни предмети и явления и се успокояваше едва когато успееше да установи връзката помежду им, така разбра, че има взаимно отношение между любовта, поезията, земетресението, пожара, гърмящите змии, небесната дъга, скъпоценните камъни, изродите, слънчевите залези, рева на лъвовете, светилния газ, людодеството, красотата, убийството, влюбените, опорните точки и тютюна. Виждаше вселената в цялото й единство или се скиташе по нейните странични пътища и пътеки, из нейните непроходими джунгли, но той не бе заблуден пътник в непознат свят, който търси неизвестна цел, а наблюдаваше и нанасяше на картата, като се запознаваше с всичко, което трябваше да узнае. И колкото повече научаваше, толкова повече се възхищаваше от света и от живота, а също така и от своя живот в този свят.

— Слушай, глупако! — викаше той на образа си в огледалото. — Ти искаше да пишеш и дори се опитваше, а нямаше какво да кажеш. Какво, всъщност, имаше у себе си? Някакви детински хрумвания, неопределени чувства, неусетена красота, безпросветно невежество, преливащо от любов сърце и едно честолюбие, безкрайно като любовта ти и безплодно като твоето невежество. И ти искаше да пишеш! Но ти едва си започнал да разбираш за какво и как се пише. Искаше да пресъздадеш красотата, но можеше ли да го сториш, след като не знаеше нищо за нейната същност? Искаше да пишеш за живота, а не знаеше най-важното за него. Искаше да пишеш за света и за неговото устройство, а целият свят е за теб загадка и единственото, което можеш да сътвориш, е да покажеш, че нищо не знаеш. Но не се отчайвай, Мартин, момчето ми. Някога ти ще пишеш. Ти знаеш малко неща още, твърде малко, но си тръгнал по верен път. Някога, ако щастието ти се усмихне, може да стигнеш съвсем близо до онова, което знаят хората. Тогава ти ще пишеш.

Мартин сподели с Рут своето изумление и радост от великото откритие, което бе направил. Нейното въодушевление не бе толкова голямо. Макар че бе учила за еволюционната теория, тя е приемаше достатъчно спокойно. Това учение не я вълнуваше така дълбоко, както развълнува Мартин, той почти недоумяваше, когато му хрумна, че за нея то не бе вече онова откритие, което го смая. Разбра, че Артър и Норман са привърженици на еволюцията и са чели Спенсър, но изглежда не им бе направил поразително впечатление. Другото момче с очилата и буйната коса, Уил Олни, се надсмиваше над Спенсър и повтаряше: „Няма друг бог освен Непознаваемото и Хърбърт Спенсър е неговият пророк“.

Мартин му прости подигравателната забележка, защото разбра, че Олни не е влюбен в Рут. По-късно с изумление долови от разни дребни случки, че Олни не само не се интересува от Рут, но дори определено не я хареса. Това вече Мартин не можеше да разбере. Ето едно явление, което бе вън от всякаква връзка с останалите явления в света. Все пак той изпитваше съжаление към младежа, когото считаше за непълноценен човек, след като му липсва способността да оцени духовното благородство и красотата на Рут. Понякога в неделните дни отиваха с велосипеди сред хълмовете и Мартин окончателно се убеди, че между Олни и нея съществува нещо като въоръжено примирие. Младежът бе непрекъснато с Норман, като оставяше Рут в компанията на Артър и Мартин, за което последният му бе дълбоко признателен.

Тези неделни разходки бяха истински празници за Мартин, тъй като беше с Рут и имаше възможност да застане редом с млади хора от нейната среда. Наистина, те имаха предимство с дългите години, прекарани в системни занимания, но Мартин почувствува, че не им отстъпва по умствено развитие. Разговорите, които водеха, бяха великолепно упражнение за правилна реч, а Мартин упорито бе учил граматика. Не се занимаваше повече с ръководствата за добро поведение и остави на своята наблюдателност грижата за по-нататъшното му овладяване. Отпускаше се само под напора на въодушевлението, но обикновено бе нащрек, следеше и заучаваше упорито проявите на внимание и изискано поведение.

Известно време Мартин не можеше да проумее липсата на интерес към Спенсър. Служителят в библиотеката се задоволи да каже: „Хърбърт Спенсър — о да, велик ум“. Не личеше да знае нещо от богатствата на този велик ум. Една вечер у Рут Мартин заговори за Спенсър на трапезата. Присъствуваше и господин Бътлър. Домакинът осъди решително агностицизма на английския философ, но призна, че не е прочел „Основните начала“, докато господин Бътлър заяви, че не може да понася Спенсър, не е прочел нито ред от него и ще се постарае той да не му досажда и в бъдеще. В съзнанието на Мартин се прокраднаха съмнения и сигурно щеше да обърне гръб на Хърбърт Спенсър, ако не се отличаваше със силно развито чувство за самостоятелност. Обясненията на Спенсър му се сториха убедителни. Стори му се, че ако изостави Спенсър ще се почувствува като мореплавател, който е изхвърлил своя компас и хронометъра си зад борда. Той се зае да изучи из основи теорията на еволюцията, колкото повече я овладяваше, толкова повече се убеждаваше в нейната правдивост, като намираше подкрепа и в много съчинения на други автори. Пред него се откриваха широките неизследвани пътища на науката и не можеше да се примири с жалкия факт, че в денонощието има само двайсет и четири часа.

Липсата на време го принуди да се откаже от алгебрата и геометрията. Още не бе стигнал до тригонометрията. Прекъсна и заниманията по химия и остави само физиката.

Като се защищаваше пред Рут, обясни:

— Аз не съм специалист и не мисля да ставам. В науката има толкова много специални дисциплини, че за един човешки живот е невъзможно да се овладее дори една десета част от тях. За мен е важно общото образование. Щом ми потрябва нещо частно, ще се обърна към книгите на специалистите.

— Самостоятелното овладяване на знанията е съвсем различно — не се съгласяваше Рут.

— Тези знания не са ми необходими, тъй като мога да използвам работата на специалисти. Това е тяхното предназначение. Когато дойдох у вас, забелязах коминочистачи, които работеха. Те са специалистите и щом свършат своята работа, комините ви ще бъдат чисти, съвсем не е необходимо да се занимавате с изучаване на устройството им.

— Мисля, че това е неподходящо сравнение.

Рут го гледаше внимателно и му се стори, че го укорява не само с поглед, но и с държанието си. Той, обаче, бе убеден в своята правота.

— Всички философи и най-големите умове на човечеството винаги са разчитали на специалистите. Така е постъпвал и Спенсър. Заключенията му обобщават частните изводи на множество други изследователи. В противен случай е трябвало да изживее и живота на всеки един от тях. С Дарвин е същото. И той е използвал резултатите от работата на цветарите и скотовъдите.

— Прав сте, Мартин — каза Олни. — Вие знаете какво ви трябва, а Рут не ви разбира. Тя дори не знае какво е потребно и на нея самата… Така е — добави бързо той, за да не й даде възможност да възрази, — зная, че наричате това обща култура. Но, за да я добиете, можете да учите и френски език, и немски, или да зарежете и двата и да научите есперанто — резултатът ще бъде един и същ. За тази цел можете да изучавате гръцки или латински, въпреки че те никога няма да ви потрябват. И с тях ще получите обща култура. Ето, Рут учи староанглийски преди две години и имаше успехи, струва ми се. А днес помни само: „Когато с благи дъждове април бе мартенската жажда утолил“^[1] — нали така беше? И това й е дало необходимата култура — засмя се Олни и отново я изпревари. — Зная, нали и аз бях в същия курс.

— Но вие тълкувате образованието като средство за постигане на нещо — извика Рут с пламнал поглед, а на бузите й се показаха червени петна. — А получаването на култура е цел сама за себе си.

— Но Мартин се стреми към друго.

— Откъде знаете?

— Кажете, Мартин, не е ли така? — запита Олни, като се обърна решително към него.

Мартин се почувствува твърде неудобно и погледна умолително към Рут.

— Кажете към какво се стремите — рече тя — и въпросът ще бъде приключен.

— Разбира се, аз искам да бъда образован човек — отговори неуверено Мартин. — Обичам красотата, а образованието помага за по-пълно и по-вярно вникване в света на прекрасното.

Рут кимна — бе спечелила.

— Глупости, сам знаете, че не е вярно — отбеляза Олни. — Мартин иска да успее в живота, а не да получи обща култура. Неговият случай е съвсем частен в смисъл, че тази култура му е необходима, за да успее. Ако целта му бе да стане аптекар, нямаше да чувствува необходимост от обща култура. Той, обаче, иска да стане писател, но не смее да го признае, защото ще ви покаже, че не сте права. А защо именно писател? — продължи той. — Защото не е богат. Вие защо си пълните главата със староанглийски и обща култура? Защото не трябва да си пробивате сама път в живота. Това е грижа на вашия баща. Той прави всичко, което ви е необходимо. Мислите ли, че нашето образование струва нещо — вашето, и моето, и на Артър, и на Норман? Ние сме се нагълтали с обща култура и ако днес бащите ни се разорят, единственото, което ще можем, е да се явим на следващите изпити за учители. Най-доброто, на което можете да се надявате вие, Рут, е да получите място в някое селско училище или да станете учителка по музика в някой девически пансион.

— А какво ще кажете за себе си? — попита тя.

— Съвсем същото. Бих могъл да изкарвам долар и половина на ден като общ работник или да постъпя като преподавател в подготвителното училище на Хенли. Всъщност, дори да успея да започна там, евентуално още в края на първата седмица ще ме изхвърлят поради пълна некадърност.

Мартин следеше внимателно разговора. Бе убеден в правотата на Олни и в същото време не бе доволен от своето прекалено почтително отношение към Рут. Слушаше и в ума му постепенно добиваше облик едно съвсем ново схващане за любовта, а именно, че разсъдъкът и любовта са две напълно различни неща. Все едно дали любимата жена разсъждава правилно или неправилно. Любовта стоеше над разсъдъка. Ако тя съвсем случайно не бе успяла да долови необходимостта от негов собствен път в живота, нима трябва да се промени любовта му към нея? Не, независимо от мислите й, нейната привлекателност и любовта му остават едни и същи.

— Какво казахте? — отговори той с въпрос на Олни, когато младежът го попита нещо и прекъсна хода на мисълта му.

— Казах, че няма да направите глупостта да се захващате с латински език.

— Но латинският помага на общата култура — намеси се Рут. — Той е необходим багаж за ума.

— Е, кажете, ще се заловите ли с него? — настояваше Олни.

Мартин се почувствува неловко. Видя, че Рут очаква с нетърпение отговора му.

— Страх ме е, че няма да успея — каза той най-сетне. — Бих искал, но нямам достатъчно време.

— Виждате ли, че Мартин не се интересува от общата култура — радваше се Олни. — Той се стреми към нещо и е решил да го постигне.

— Но латинският език приучава към ред в мисленето. Той дисциплинира ума. — Рут поглеждаше с очакване към Мартин, надявайки се да промени мнението си. — Знаете, че футболистите трябва да тренират преди решителния мач. Така и латинският език е средство за подготовка.

— Празни глупости! Точно това ни казваха, когато бяхме деца. Но пропускаха да ни кажат и другото нещо. Ние трябваше да го научим сами по-късно. — Олни замълча за миг, за да привлече вниманието на останалите и добави: — А именно, че възпитаният човек е длъжен да учи латински, но не е длъжен да го знае.

— Но това е некрасиво — извика Рут. — Аз знаех, че ще доведете разговора до нещо подобно.

— Все пак е съвсем вярно — бе отговорът. — Нима единствените хора, които знаят латински, не са аптекарите, юристите и преподавателите по този език. И ако Мартин има желание да става един от тях, наистина не съм познал. Във всеки случай това няма никаква връзка със Спенсър. Мартин току-що го е открил и не е на себе си. Защо? Защото Спенсър му дава нещо. Той не може да даде нищо нито на мен, нито на вас, защото ние нямаме нужда от нищо. Вие ще се ожените след време, а моето единствено задължение ще бъде да следя адвокатите и търговските агенти, които ще се грижат за моите пари, оставени от баща ми.

Олни си тръгна, но се обърна на вратата и даде прощален залп:

— Рут, по-добре е да оставите Мартин на мира — той знае най-добре какво му трябва. Вижте докъде е стигнал вече. Понякога направо не мога да се понасям — толкова много ме е срам от себе си. Той знае много повече за света, за живота, за мястото на човека в тях и за всичко останало в сравнение с мен, Артър, Норман, а също така и в сравнение с вас, независимо от вашия латински, френски, староанглийски и цялата ви култура.

— Но Рут е моя учителка — отговори рицарят Мартин. — Тя стана причина да научи и малкото, което зная.

— Как ли пък не! — обърна се Олни към Рут с насмешлив поглед. — Сигурно след малко ще ми кажете, че сте прочел Спенсър по неин съвет, но това ще бъдат само приказки. А тя знае за Дарвин и за еволюционната теория толкова, колкото аз зная за рудниците на цар Соломон. Какво беше онова неясно за всички ни определение на Спенсър, с което ни изумихте миналия път? Нещо за непоследователната еднородност, нали? Повторете го на Рут и тя отново няма да разбере нито дума. Това не е обща култура, нали разбирате? Хайде, бъдете здрави, но ако вие, Мартин, се хванете да кълвете латински, изобщо няма да ви уважавам.

Мартин следеше с интерес целия спор, но не можа да се отърве от чувството за някаква досада. Ставаше дума за учение, за уроци, разискваха се най-простите правила на познанието, а общият ученически тон на разговора съвсем не отговаряше на онези важни въпроси, които го вълнуваха, на решителната схватка с живота, който се противопоставяше с всички сили, на мъчителния звезден трепет и на зараждащото се съзнание и увереност в крайната победа. Така някой поет, изхвърлен след корабокрушение на чужд бряг, се опитва напразно да предаде с грубото, варварско наречие на своите нови събратя красотата, която го изпълва с разтърсваща сила. Мартин имаше същото чувство. Той усещаше почти болезнено величието на света и на живота, а трябваше да губи времето си и да се препъва в някакви ученически разговори и препирни дали трябва, или не трябва да се изучава латински език.

— По дяволите! Какво общо има латинският с всичко това? — се питаше той вечерта, застанал пред огледалото. — Мъртвите са мъртви. Защо да подчинявам на тях и себе си, и красотата, която чувствувам у мен. Красотата е вечно жива. Езиците идват и си отиват. Те са като праха на мъртвите.

Веднага след това си помисли за правилните изрази, с които предаде мислите си. Докато си лягаше, си зададе въпроса защо не успява да говори по същия начин, когато е с Рут. В нейно присъствие се чувствуваше като ученик, ученически бе и езикът му.

— Дайте ми време — каза той гласно. — Само дайте ми време.

Това бе непрестанната му молба: „Време! Време! Време!“