Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Martin Eden, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 72 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
martinpv (2010)
Корекция
NomaD (2011)

Издание:

Джек Лондон. Мартин Идън

Роман. Второ издание

Американска. ІІ издание.

 

Книгоиздателство: „Отечество“ — София, 1982

Превод от английски: Александър Бояджиев, 1982

 

Дадена за набор на 12.I.1982 г.

Подписана за печат на 18.II.1982 г.

Излязла от печат на 26.V.1982 г.

Формат 16/60/90.

Печатни коли 22.

Издателски коли 22.

Условно издат. коли 21,66.

Цена 2,07 лв.

История

  1. — Добавяне

Деветнадесета глава

Когато Мартин се върна в Оукланд, Рут и семейството й вече си бяха у дома и той я виждаше често. Тя бе получила своята диплома и прекрати учебните си занимания, а Мартин не пишеше нищо, тъй като и умът, и тялото му бяха изтощени до краен предел. Това им позволяваше да отделят един на друг много повече време, отколкото по-рано, и близостта им бързо се увеличаваше.

Отначало Мартин само почиваше. Спеше много и прекарваше дълги часове в размишления, без да се занимава с нищо. Приличаше на човек, който току-що е преминал през някакво ужасно трудно изпитание. Почувствува, че се пробужда, едва когато взе да проявява към вестниците нещо повече от обикновен интерес. Тогава започна да чете отново по-леки романи и стихове, а след още няколко дни се впусна в отдавна оставения Фиске. Великолепното му здраво тяло се наливаше с енергия, докато се върнаха отново неговата младежка сила и жизненост.

Рут не скри разочарованието си, когато научи, че след като си почине, отново ще отиде на корабите.

— Защо искате да го направите?

— Заради парите — бе отговорът. — Необходими са ми достатъчно пари, за да започна следващата схватка с редакторите. Парите са двигателят на войната, а в моя случай — парите и търпението.

— Но ако всичко се свежда само до пари, защо не останахте в пералнята?

— Защото там се превръщах в животно. Подобна работа тласка към пиянство.

Тя го погледна с ужас.

— Нима искате да кажете… — затрепера гласът й. Не бе трудно да се измъкне, но победиха естествената му неприязън към лъжата и твърдото решение да казва истината във всички случаи.

— Да — отвърна той. — Просто така се случваше. Няколко пъти.

Тя потрепера и се отдръпна от него.

— Никой мой познат никога не е правил това.

— Така е, защото никой от тях не е работил в пералнята в Шели — засмя се той горчиво. — Трудът е велико нещо. Необходим е за човешкото добруване, както казват всички проповедници, и небето ми е свидетел, че никога не съм бягал от него. Но има неща прекалени, независимо от това колко са добри, а онази пералня бе именно от тях. Ето защо реших да направя още едно пътуване. То ще бъде последното, струва ми се, защото щом се върна, ще атакувам отново списанията. Сигурен съм.

Рут мълчеше. Явно не бе доволна и нейната замисленост говореше, че тя в никакъв случай не може да проумее какво е преживял той.

— Някога ще пиша за това и заглавието ще бъде „Падението в труда“, „Психология на пиянството у работническата класа“ или нещо подобно.

Никога, още от деня, когато се запознаха, те не бяха се чувствували толкова далече един от друг. Неговата изповед и искреността му, зад която се долавяше истинско отвращение, я отблъскваха. Не я плашеше толкова чувството на отчуждение, колкото причината, която го пораждаше, тъй като можа да разбере, колко много се е доближила до него и осъзна, че това е пътят към още по-голяма близост. Бе докоснато и нейното състрадание и се улавяше в неправдоподобни, макар и искрени мечти за превъзпитание. Тя трябва да спаси този суров млад мъж, който успя да постигне толкова много. Тя ще го спаси от проклятието на неговия предишен живот и от самия него, независимо от нежеланието му. Стори й се, че тези мисли са висша степен на благородство, не можеше дори да допусне, че зад тях стоеше ревността и жаждата за любов.

Излизаха често с колелата си между хълмовете, есента бе великолепна, четяха един на друг истински, благородни стихове, които извисяват духа. Тя се стремеше да му внуши мисълта за себеотрицанието, готовността за жертва, търпението, усърдието, възвишеното усилие и всички други отвлечени понятия, чиито претенции бяха намерили място в съзнанието й благодарение на нейния баща, на господин Бътлър и на Ендрю Карнеги, който бе изминал дългия път от син на беден заселник до човека, чиято ръка дава книги на цял свят.

Мартин бе истински доволен и щастлив от тези разговори. Сега вече можеше да следи мисълта й много по-добре, а нейната душа не беше онова тайнствено чудо, което бе в началото. Неговият интелект бе равностоен с мисловната сила на Рут. Разногласията не намаляваха любовта му, която бе по-пламенна от всякога, тъй като той я обичаше такава, каквато беше, дори нейната физическа слабост й придаваше особено очарование в очите му. Той четеше за болната Елизабет Берът, която дълги години не можела да стъпи на земята до оня неповторим ден, когато избягала с Броунинг и тръгнала съвсем изправена под откритото небе, и вярваше, че ще може да направи за Рут чудото, сторено от Броунинг, но преди всичко трябва да го обича. Останалото ще бъде лесно. Той ще й даде от своята сила и здраве. Долавяше блестящи мигове от идващите години, когато на фона на неговия труд, на удобствата и на общото благополучие, виждаше себе си и Рут, облегната на много възглавници, разхвърляни по земята, да му чете стихове и да разговарят за тях. Това ще бъде главното в техния живот. Едно нещо беше неотменно във всяка картина — понякога тя се облягаше към него, ръката му я обгръщаше, докато той й четеше, а нейната глава почиваше на рамото му, друг път и двамата разговаряха за красотата, надвесени над страниците. Тя обичаше природата и неговото въображение променяше картината — понякога четяха в някоя затворена долина, заградена от отвесни скали, по планинските ливади, сред сивите пясъчни дюни, в чиито нозе се увиваше венец от вълни, или пък някъде далече сред вулканичните тропически острови, където водопадите се разбиват в искряща мъгла, стигаща до океана като прозрачно було, което трепти и се разлюлява от несдържания, блуждаещ повей на вятъра. Но винаги в центъра на всяка картина бяха той и Рут — истински принцове на красотата, те четяха и разговаряха за нея, а зад фона на природата смътно, но неизменно се долавяха трудът и успехът, и се чувствуваше, че двамата притежават достатъчно средства, за да живеят, без да мислят за света и за всичките му богатства.

— Бих препоръчала повече внимание на моето малко момиче — каза веднаж майка й.

— Зная какво искаш да ми кажеш, но това е невъзможно. Той не е…

Рут се смути, тъй като нейната чиста моминска невинност се докосваше за първи път до свещените тайни на живота в разговор с майка й, която също така бе свещена.

— Подходящ за теб, нали? — довърши нейната мисъл майка й.

Рут потвърди.

— Не исках да го кажа, но наистина не е подходящ. Той е груб, недодялан и много, много силен. Той не е…

Отново се спря и не можа да продължи. Досега не бе говорила за подобни неща с майка си. И отново майка й довърши започнатото изречение:

— Искаше да кажеш, че не е имал добър и чист живот. Рут кимна отново и лицето й пак поруменя.

— Така е — каза тя. — Вината не е негова, но той много дълго е бил…

— В калта?

— Да, в калта. Той ме плаши. Понякога ме обзема истински ужас, особено когато заговори така свободно и непринудено за всичко, което е вършил — сякаш то е без значение. А то има значение, нали?

Бяха се прегърнали и майка й галеше нейната ръка в очакване да продължи.

— Но той страшно ме интересува — продължи тя. — В известен смисъл той е мое откритие. Освен това е и моят първи приятел — не, не точно приятел, а нещо средно между приятел и човек, за когото се грижа. Понякога, когато ме плаши, ми се струва, че е булдог, с който си играя като малко момиче, а той се дърпа, показва зъбите си и се кани да избяга.

Майка й не каза нищо.

— Струва ми се, че той ме интересува също като булдог. Вярно е, че в него има много хубави неща, но има и други, които не мога да приема. Както виждаш, аз съм мислила върху това. Той ругае, пуши, пие, бил се е с юмруци — сам ми го е разказвал — и дори признава, че това му харесва. Той е такъв, какъвто не трябва да бъде мъжът, който… който бих избрала за свой съпруг. Освен това е ужасно силен. Моят принц трябва да бъде висок, строен и с тъмна коса — очарователен и грациозен. Не, няма опасност да се влюбя в Мартин Идън. Това би бил най-лошият дар от съдбата.

— Не, аз мислех за друго — без да уточни, отговори майка й. — Не си помислила за него. Той е неподходящ във всяко отношение, но представи си, че той се влюби в теб.

— Но той вече ме обича — извика Рут.

— Съвсем не ме изненадва — каза мило госпожа Морз. — Нима може да не бъде влюбен в теб всеки, който те е видял?

— Ето, Олни ме ненавижда — възкликна горещо Рут. — И аз не мога да го понасям. Чувствувам, че настръхвам, щом го зърна. Разбирам, и аз също съм му неприятна, но дори когато не усещам неприязън към него, съзнавам, че ми е противен. А с Мартин Идън съм щастлива. Никой мъж не ме е обичал така досега. А е приятно да те обичат, както го прави той. Нали разбираш какво искам да кажа, мила мамо. Прекрасно е да се чувствуваш истинска жена.

Тя зарови лице в скута на майка си и се разхълца:

— Зная, че ме смяташ за ужасна, но аз ти казвам истината, така както я чувствувам.

Госпожа Морз бе необяснимо тъжна и щастлива едновременно. Отишла си бе нейната малка дъщеря, макар и бакалавър на изкуствата, а на мястото и стоеше дъщерята жена. Опитът бе успешен. Онази празнота в природата на Рут бе запълнена и всичко премина без опасности и последствия. Този груб моряк и юначага изпълни предназначението си и макар, че Рут не го обичаше, бе успял да събуди жената в нея.

Рут продължи своята изповед, но от срам не вдигаше лицето си:

— Ръцете му треперят. Може да е невероятно и смешно, но ми е жал за него. И когато очите му запламтят, а ръцете му не могат да си намерят място, аз му чета наставления и му посочвам, как трябва да живее истински занапред. Аз зная, че ме боготвори. Ръцете и очите му не лъжат. Именно това ме кара да се чувствувам по-голяма и да съзнавам, че имам нещо, което ми принадлежи по право, което ме прави като другите момичета и… и млади жени. Освен това зная, че преди бях по-друга и ти причинявах безпокойства. Ти мислеше, че аз не се досещам за тях, но съвсем не беше права — аз не само се досещах, но исках, по думите на Мартин Идън, „да се оправя“.

Докато разговаряха в здрача, майка и дъщеря преживяваха минути на велико тайнство, а в очите им имаше сълзи, Рут бе самата невинност и чистосърдечие, а майка й, макар че обясняваше и сочеше пътя, бе разбираща и отзивчива.

— Той е четири години по-млад от теб — каза майката. — Няма нищо на този свят, да не говорим за някакво положение или доходи. Той е непрактичен. Разбира се, че след като те обича, ще трябва да предприеме нещо, за да може да се ожени за теб, без да губи времето си със своите глупави разкази и момчешки мечти. Опасявам се, че Мартин Идън няма да порасне никога. Той гледа да отбягва отговорността и не търси място в живота, което подобава на един истински мъж, какъвто е твоят баща и всичките ни приятели, между които господин Бътлър, например. Страх ме е, че Мартин Идън никога няма да се научи да печели пари. Светът, обаче, е така устроен, че парите са необходими за щастието, разбира се, аз не говоря за баснословни богатства, но за достатъчно пари, които могат да осигурят естествените удобства и подобаващото положение. Той нищо ли не ти е казвал?

— Нито дума, поне досега. Но ако се опита, аз няма да му позволя да говори, защото, нали разбираш, мамо, аз не го обичам.

— Това е добре. Не бих искала да видя как моята дъщеря, моята единствена дъщеря, която е толкова чиста и невинна, обича подобен човек. На света има благородни мъже, честни, верни и решителни. Чакай ги. Един ден ще срещнеш някой от тях, ще го обикнеш и ще бъдеш обичана и ще си щастлива с него така, както сме били щастливи двамата с твоя баща. И има още нещо, което трябва да помниш винаги.

— Слушам те, мамо.

— Мисълта ми е за децата — издума госпожа Морз с мек и тих глас.

— Да, аз… мислила съм и за тях — призна Рут, като си спомни за нескромните мисли, докоснали преди време съзнанието й, лицето й отново пламна от огъня на моминската непорочност, след като бе принудена да ги сподели.

— Най-вече заради децата е невъзможен изборът на господин Идън — продължи отривисто майка й. — Тяхната наследственост трябва да бъде чиста, а неговият случай е по-друг, струва ми се. Баща ти ми е разказвал за живота на моряците, нали разбираш.

Рут стисна за потвърждение ръката на майка си, чувствуваше, че действително разбира тези неща, макар че истината бе съвсем, друга и те лежаха извън пределите на нейното въображение, далечни, неясни и страховити.

— Мамо, ти знаеш, че винаги ти казвам за моите планове — започна тя. — Само че понякога трябва ти да ме питаш, както стана сега. Аз исках да ти кажа, но не знаех как да го сторя. Убедена съм, че това е престорена скромност, но когато ти започнеш, ми е по-леко. Понякога, както и сега, просто трябва да ме попиташ, да ми дадеш някаква възможност. Нали и ти си жена, мамо! — извика възторжено Рут, която бе уловила ръцете на майка си и се бе изправила срещу нея в мрака, обзета от някакво непознато, но приятно чувство за равенство между тях. — Аз никога нямаше да те възприема така, ако не беше този разговор. Просто трябваше да разбера, че съм жена, за да узная тази истина и за теб.

— Да, и двете сме жени — каза майка й, като я притегли до себе си и я целуна. — И двете сме жени — повтори тя, когато излизаха прегърнати от стаята и душите им бяха изпълнени с ново чувство на другарство.

— Нашето малко момиче е станало жена — каза гордо на съпруга си госпожа Морз след около един час.

Той погледна внимателно жена си и рече:

— С други думи, се е влюбила.

— Не, не, нея я обичат — бе отговорът. — Опитът е успешен. Тя най-сетне се събуди.

— Тогава ще трябва да се отървем от него — каза господин Морз със сухия и рязък тон на бизнесмен.

Жена му поклати глава с неодобрение:

— Няма да се наложи! Рут каза, че той ще отплава след няколко дни. А когато се върне, няма да я намери. Ще я пратим на гости у леля Клара. Впрочем, тя има нужда точно от това, което ще й даде изтокът — промяна на климата, мислите, хората и изобщо на всичко.