Дан Браун
Шестото клеймо (138)

Глава 137

Високо на стъпалата на римския Колизей Витория се засмя и му извика:

— Побързай, Робърт! Знаех си, че трябва да се омъжа за някой по-млад! — Усмивката й беше вълшебна.

Той се мъчеше да не изостава, ала краката му се бяха вкаменили.

— Почакай. Моля те…

Главата му се пръскаше.

Робърт Лангдън се събуди.

Мрак.

Дълго лежа неподвижно в чуждата мекота на леглото, без да си спомни къде се намира. Възглавниците бяха пухени и огромни. Ухаеше на сушени ароматни листа. Двукрила стъклена врата в отсрещния край на стаята водеше към разкошен балкон, където подухваше приятен ветрец под сегиз-тогиз скриващата се зад облаците луна. Опита се да се сети как се е озовал тук… и къде е всъщност.

В паметта му се понесоха сюрреални образи…

Клада от мистичен огън… ангел, материализирал се от тълпата… нейната мека ръка стиска неговата и го повежда в нощта… води изтощеното му, измъчено тяло по улиците… води го тук… в този апартамент… полузаспал го натиква под горещия душ… довежда го до това легло… и бди над него, докато той заспива.

В сумрака видя второ легло. Завивките бяха разхвърляни, ала леглото бе празно. От съседното помещение се чуваше плискане на вода.

Докато гледаше леглото на Витория, той видя избродирания на възглавницата герб. ХОТЕЛ „БЕРНИНИ“. Усмихна се. Витория беше направила добър избор. Европейски разкош, изглед към Тритона на Бернини… в цял Рим нямаше по-подходящ хотел.

Чу чукане и разбра какво го е събудило. Някой хлопаше на вратата. Все по-силно.

Смутен, той стана. „Никой не знае, че сме тук“ — помисли си американецът и изпита смътно безпокойство. Навлече мекия халат с емблемата на хотела и излезе във вестибюла на апартамента. Застана за миг пред тежката дъбова врата, после я отвори.

И се озова пред як мъж в пищна лилаво-жълта униформа.

— Аз съм лейтенант Шартран — каза мъжът. — От ватиканската швейцарска гвардия.

Лангдън много добре знаеше кой е.

— Как… как ни открихте?

— Снощи ви видях да напускате площада. Проследих ви. Добре, че още сте тук.

Робърт изпита внезапна тревога. Зачуди се дали кардиналите не са пратили Шартран да ги върне във Ватикана. В крайна сметка само те двамата освен колегията на кардиналите знаеха истината. И затова бяха опасни.

— Негово светейшество ме помоли да ви дам това — продължи лейтенантът и му подаде плик, запечатан с ватиканския печат. Лангдън го отвори и прочете написаното на ръка писмо.

Господин Лангдън и госпожице Ветра,

Въпреки че изпитвам силно желание да ви помоля за дискретност относно събитията от последното денонощие, не мога да искам от вас повече, отколкото вече дадохте. Затова скромно се оттеглям с надеждата, че ще оставите сърцата си да ви водят. Днес светът изглежда по-хубав… може би въпросите имат по-голяма сила от отговорите.

Вратата ми винаги е отворена за вас,

Саверио Мортати

Лангдън прочете писмото два пъти. Колегията на кардиналите очевидно си беше избрала благороден и великодушен водач.

Преди да успее да каже нещо, Шартран извади малко пакетче.

— Знак на благодарност от Негово светейшество.

Лангдън взе пакетчето. Беше тежко, увито в кафява хартия.

— С папски указ този предмет ви се отпуска в безсрочен заем от свещения папски трезор — поясни лейтенантът. — Негово светейшество ви моли само в завещанието си да се погрижите да бъде върнат във Ватикана.

Лангдън отвори пакета и онемя. Беше клеймото. Илюминатският диамант.

Шартран се усмихна.

— Бог с вас. — После се обърна и понечи да си тръгне.

— … Благодаря — едва успя да промълви Лангдън, хванал с треперещи ръце безценния подарък.

В коридора гвардеецът се поколеба.

— Може ли да ви попитам нещо, господин Лангдън?

— Разбира се.

— С колегите ми сме любопитни. Онези последни няколко минути… какво всъщност се случи в хеликоптера?

Лангдън отново изпита тревога. Знаеше, че този момент наближава — мигът на истината. Докато предишната вечер бяха напускали площад „Св. Петър“, двамата с Витория бяха обсъдили този въпрос. И бяха взели решение. Още преди писмото на папата.

Бащата на Витория бе мечтал неговото откритие да донесе духовно пробуждане. Той определено не беше предвиждал събитията от предишната нощ, ала оставаше неопровержимият факт… в този момент хората по целия свят разсъждаваха за Бог така, както никога в миналото. Робърт и Витория нямаха представа колко време ще продължи магията, но знаеха, че никога няма да я развалят със скандали и съмнения. „Неведоми са пътищата Господни“ — каза си Лангдън и кисело се зачуди дали случайно… съвсем случайно… събитията от предишния ден в края на краищата не са били по Божия воля.

— Господин Лангдън? — каза Шартран. — Питах за хеликоптера.

Професорът тъжно се усмихна.

— Да, знам… — Усети, че думите потичат не от ума, а от сърцето му. — Може да е заради шока от падането… но паметта ми… изглежда… всичко ми е като в мъгла.

Шартран провеси нос.

— Нищо ли не си спомняте?

Лангдън въздъхна.

— Боя се, че това завинаги ще остане загадка.

* * *

Робърт Лангдън се върна в спалнята и очакващата го гледка го накара да се закове на място. Облегнала гръб на парапета, Витория стоеше на балкона и се взираше в него. Приличаше на небесно видение… сияен силует, очертан на фона на луната. В бялата си хавлия можеше да е римска богиня — стегнатият колан подчертаваше формите на стройното й тяло. Зад нея над Тритона на Бернини висеше светла мъгла, напомняща ореол.

Лангдън усети диво привличане… по-силно, отколкото към всяка друга жена в живота си. Внимателно остави илюминатския диамант и писмото на папата на нощното шкафче — по-късно щеше да има време да й обясни всичко — и излезе на балкона при нея.

— Ти си буден — прошепна тя. — Най-после.

Лангдън се усмихна.

— Дълъг ден.

Младата жена прокара пръсти през буйната си коса и предницата на халата й леко се разтвори.

— А сега… предполагам, че си искаш наградата.

Забележката го свари неподготвен.

— Хмм… Моля?

— Ние сме възрастни хора, Робърт. Можеш да си го признаеш. Изпитваш желание. Виждам го в очите ти. Силен плътски глад. — Тя се усмихна. — И аз го изпитвам. И скоро ще задоволим това желание.

— Наистина ли? — Лангдън се окуражи и пристъпи към нея.

— Напълно. — Витория протегна менюто за румсървис. — Поръчах всичко, каквото имат.

* * *

Пиршеството беше разкошно. Вечеряха заедно на лунна светлина, седнали на балкона. Пиха вино и разговаряха до късно през нощта.

Лангдън не трябваше да е специалист по история на символите, за да разчете знаците, които му пращаше Витория. По време на десерта от крем от къпини и малини и горещо римско кафе тя притисна босите си крака към него под масата и впери зноен поглед в очите му. Явно искаше да остави вилицата си и да я отнесе в обятията си в спалнята.

Ала Лангдън не направи нищо. Остана съвършен джентълмен. „Тази игра може да се играе от двама“ — реши той и скри усмивката си.

Когато изядоха всичко, той седна на ръба на леглото си, започна да върти илюминатския диамант в ръце и да коментира невероятната му симетрия. Витория го зяпаше и смущението й прерастваше в очевидно раздразнение.

— Тази амбиграма ти е страшно интересна, нали? — попита тя.

Лангдън кимна.

— Направо е хипнотична.

— Би ли казал, че е най-интересното нещо в стаята?

Той се почеса по темето и се престори, че мисли.

— Е, има само едно нещо, което ме интересува повече.

Тя усмихнато пристъпи към него.

— А именно?

— Как си опровергала оная теория на Айнщайн с помощта на риба тон.

Витория вдигна ръце.

— Dio mio! Стига с тази риба тон! Не си играй с мен, предупреждавам те.

Той широко се усмихна.

— Може за следващия си експеримент да проучиш камбалите и да докажеш, че Земята е плоска.

Витория кипеше, но на устните й се появи усмивка.

— За твоя информация, професоре, следващият ми експеримент ще влезе в историята на науката. Възнамерявам да докажа, че неутриното има маса.

И преди Лангдън да успее да каже нещо, се хвърли върху него и го прикова върху леглото.

— Надявам се, че вярваш в отвъдния живот, Робърт Лангдън. — Тя го възседна и се засмя. В очите й пламтяха дяволити огънчета.

— Всъщност винаги ми е било трудно да си представя нещо отвъд този свят.

— Наистина ли? Никога ли не си изпитвал религиозно преживяване? Съвършен миг на пълен унес?

Той поклати глава.

— Не, и сериозно се съмнявам, че съм от хората, които изобщо могат да изпитат религиозно преживяване.

Витория смъкна халата си.

— Никога не си бил в леглото с йога, нали?