Дан Браун
Шестото клеймо (92)

Глава 91

Лангдън и Витория се втурнаха към главния вход на „Санта Мария дела Витория“. Дървената врата беше заключена. Витория стреля три пъти с полуавтоматичния пистолет на Оливети в бравата и я разби.

Черквата нямаше преддверие и когато отвориха вратата, пред тях се разкри целият храм. Гледката бе толкова неочаквана, толкова странна, че Лангдън трябваше да стисне клепачи и пак да ги отвори, за да повярва на очите си.

„Санта Мария дела Витория“ беше построена в стил барок — с позлатени стени и олтари. Дървените пейки под главния купол в средата на храма бяха натрупани една върху друга и пламтяха като някаква епична погребална клада. Огънят се издигаше високо нагоре. Професорът проследи огнените езици и ужасът от гледката го връхлетя като хищна птица.

От двете страни на тавана висяха две въжета, които се използваха за окачване на кадилници с тамян над богомолците. Сега обаче нямаше кадилници. Въжетата бяха използвани за нещо друго…

На тях висеше човек. Гол мъж. Китките му бяха завързани и ръцете му бяха разперени, сякаш бе прикован на невидимо разпятие.

Лангдън хипнотизирано се взираше в него. След миг пред очите му се разигра финалът на трагедията. Старецът беше жив и повдигна глава. Ужасените му очи гледаха надолу в безмълвна молба за помощ. На гърдите му бе жигосано клеймо. Американецът не го виждаше ясно, но не се съмняваше какъв е надписът. Когато пламъците се издигнаха още по-нависоко и започнаха да облизват краката на жертвата, мъжът нададе мъчителен вик и тялото му се замята във въздуха.

Сякаш тласнат от невидима сила, Лангдън хукна по главната пътека към кладата. Дробовете му се напълниха с дим. На три метра от огъня го блъсна гореща стена, която опърли кожата на лицето му. Той отскочи, скри очи и се строполи на мраморния под. После с мъка се изправи.

Плъзна очи по стените. „Тежък килим. Ако успея някак си да угася… — Ала знаеше, че няма откъде да вземе килим. — Това е барокова черква, Робърт, а не някакъв немски замък! Мисли!“ Професорът се насили отново да погледне висящия мъж.

Към купола се издигаха пламъци и дим. Въжетата опъваха ръцете на стареца, продължаваха нагоре към тавана, минаваха през скрипци и пак се спускаха към метални обтежки от двете страни на храма. Лангдън разгледа едната. Беше високо на стената, но ако успееше да я достигне и да разхлаби едното въже, мъжът щеше да се залюлее настрани от кладата.

Изведнъж пламъците рязко се издигнаха нагоре и под купола се разнесе пронизителен вик. Кожата на краката на клетника започна да се покрива с мехури. Кардиналът гореше жив. Лангдън се затича към обтежката.

* * *

Застанала в дъното на черквата, Витория се държеше за облегалката на една от пейките и се опитваше да се овладее. Гледката бе ужасна. Тя се насили да се извърне. „Направи нещо!“ Чудеше се къде е Оливети. Дали беше видял хашишина? Може би го бе заловил? Къде бяха сега? Младата жена понечи да затича към Лангдън, за да му помогне, ала в този момент някакъв звук я спря.

Пращенето на огъня с всеки миг ставаше все по-високо, но във въздуха се носеше и друг звук. Металическо вибриране. Наблизо. Като че ли идваше от края на пейките от лявата й страна. Остро тракане, като звън на телефон, ала някак приглушен. Тя здраво стисна пистолета и тръгна към звука. Той се усилваше, прекъсваше и отново прозвучаваше.

Когато наближи края на пътеката, усети, че звукът идва от пода зад последната пейка. Протегнала пистолета в дясната си ръка, тя тръгна напред и в този момент усети, че държи нещо и в лявата — мобилния си телефон. В паниката беше забравила, че е набрала номера на командира… и така бе задействала безшумната му вибрация, за да го предупреди. Младата жена вдигна телефона до ухото си. Все още звънеше. Оливети не беше отговорил. Внезапно обзета от страх, Витория разбра какъв е източникът на звука и разтреперана заобиколи пейката.

Видя безжизнената фигура на пода и цялата черква сякаш потъна под краката й. От тялото не течеше кръв. По него нямаше признаци на насилие. Само ужасяващата геометрия на главата… завъртяна на сто и осемдесет градуса в обратната посока. Витория прогони видението на обезобразеното тяло на баща си.

Закаченият на колана на командира телефон бе притиснат към пода и вибрираше до студения мрамор. Витория изключи своя и звъненето престана. В тишината се чу друг звук. Дишане в сенките зад гърба й. Тя понечи да се обърне, ала знаеше, че е закъсняла.

Лакътят на убиеца се заби в тила й и от темето до стъпалата я прониза парещ лазерен лъч.

— Сега си моя — чу се дрезгав глас.

После светът потъна в мрак.

* * *

Лангдън се беше покатерил върху една пейка, домъкната до лявата стена на черквата, и се мъчеше да достигне обтежката. Въжето се издигаше на около метър и осемдесет над главата му. Такива обтежки бяха обичайни за черквите и се поставяха високо, за да не ги пипат. Свещениците ги достигаха с помощта на дървени стълби, наречени „piuoli“. Убиецът очевидно бе постъпил по същия начин. „Тогава къде е сега стълбата, по дяволите?! — Лангдън се огледа. Смътно си спомняше, че я беше мернал някъде. — Но къде?“ След миг сърцето му се сви. Сети се къде я е видял. Професорът се обърна към бушуващия огън. И естествено, тя бе там, на самия връх на кладата, обгърната в пламъци.

Обзет от отчаяние, Лангдън огледа отвисоко цялата черква в търсене на нещо, което да му помогне.

„Къде е Витория, по дяволите? — изведнъж си помисли той. Беше изчезнала. — Дали е отишла да повика помощ? — Американецът я извика, но не получи отговор. — И къде е Оливети?“

Откъм купола се разнесе мъчителен вой и Лангдън разбра, че вече е късно. Когато отново вдигна поглед нагоре и видя бавно изгарящата жертва, мислите му бяха насочени към едно-единствено нещо. „Вода. Много. За да угаси огъня. Или поне да отслаби пламъците.“

— Трябва ми вода, по дяволите! — извика той.

— И това ще дойде — изръмжа от дъното на черквата някакъв глас.

Лангдън се обърна натам и едва не падна от пейката.

По страничната пътека към него се приближаваше тъмно чудовище. Дори на блясъка на кладата черните очите на мъжа пламтяха с изпепеляващ огън. Лангдън позна пистолета в ръката му — онзи от собствения му джоб, същия, който беше взела Витория.

Внезапно го обзе паника. Първата му мисъл бе за Витория. Какво й беше направил този звяр? Беше ли ранена? Или нещо още по-страшно? В същия момент мъжът под купола закрещя по-високо. Кардиналът щеше да умре. Не можеше да му помогне. Когато хашишинът насочи оръжието към гърдите на Лангдън, паниката му се насочи към самия него. Реагира в мига, в който отекна изстрелът. Американецът скочи и прелетя с протегнати напред ръце над морето от пейки.

Падна по-тежко отколкото очакваше, и моментално се претърколи по пода. Мраморът пое удара с цялата милост на ледена стомана. От дясната му страна затрополиха приближаващи се стъпки, Лангдън се надигна на четири крака и запълзя под пейките.

* * *

Високо под купола кардинал Гуидера изживяваше последните си мъчителни мигове. Виждаше как кожата на краката му се покрива с мехури и се отлющва. „В ада съм — реши той. — Господи, защо ме забрави?“ Знаеше, че това трябва да е адът, защото виждаше клеймото на гърдите си наопаки… и въпреки това, сякаш по някаква дяволска магия, не се затрудняваше да прочете английската дума „fire“ — „огън“.